по заглавие   по съдържание

Нели Лишковска: "Ключовете от Рая"

28.03.2014
Снимка 1

16.

Вече четвърта сутрин изнасяше статива и боите на верандата. Но не рисуваше. Седеше на стола върху меката възглавничка и гледаше. Само гледаше.

Денят минаваше сред незначителни неща. Привечер прибираше статива и боите. Можеше да ги остави там, където бяха, разбира се. Не се осмеляваше. Боеше се, че ако се извие буря, ще отнесе всичко. И какво от това?

Трудът й щеше да отиде на вятъра. Буквално. Щеше да бъде унищожен.

Но какъв труд?

Бялото платно си беше все така бяло както през първия ден тук. И подобно на всички дни преди него. Десет години. Десетгодишно бяло платно. Едно и също. Несменяемо. Беше започнало да пожълтява. Посивява. Или само така й се струваше.

Нямаше и рамка. Рамката е необходима за картината. Защото отделя лъжата от истината.

Но каква лъжа? Каква истина? Каква картина?

Нямаше рамка, защото нямаше картина.

Христо предложи да сменят мястото за известно време.Филипа се съгласи, въпреки че за нея мястото нямаше значение. Нито времето.

Важно беше вдъхновението. А то липсваше. Вече десета година.

Ако един художник няма вдъхновение, значи не е художник. Същото важеше и за всичко останало. Бог затова е Бог, защото е имал вдъхновение, когато е създавал света, човека и всичко останало.

И после...

Вече не е Бог, защото нищо друго не беше създал оттогава насетне.Т.е. беше изгубил вдъхновението си.

А дали пък Той не беше създал човека, за да го отмени в тази дейност – творчеството? Може би си бе казал, че достатъчно е творил и е време да преотстъпи тази дейност на другиго.

Какво ли представлява Бог, който няма вдъхновение и вече не е такъв?

Филипа си го представяше като себе си.

Събужда се сутрин от създаденото от Него Самия слънце. Вдишва създадения от Него Самия въздух. Приготвя грижливо създадените от Него Самия платно, палитра и четка. Сяда в създадения от Него Самия люлеещ се стол.

И през целия остатък от Деня съзерцава всичко онова, създадено от Него Самия.

Но не твори.

Изобщо, човек има нужда от богове, защото няма себе си. Когато намери себе си, вече няма нужда от Бог.

Капката, която преля чашата на живота й беше вторият аборт. Преди десет години. Когато загуби първото дете, успя да се справи с тази липса и чувството за вина за около година. Христо беше до нея през цялото време, но това сякаш имаше обратен ефект. Не беше вярно онова, което пише в дебелите книги или поне – не важеше за нея. Всичко, което беше чела – статии, лекции, научни изследвания – само хвърляха прах в очите на такива тъжни души като нейната. Тъгата трябва да се изживее самостоятелно. Човек трябва да я преодолее сам, защото иначе тя винаги ще се връща и ще те изненадва, отново и отново. Ако има друг до теб в този период, това не те прави по-малко тъжен. Напротив. Енергията на тъгата е толкова мощна, че заразява всеки, който е близо до теб. Ти си вирусоносител и съзнателно или не заразяваш всичко около себе си. Предаваш този вирус на всеки, който има някакъв контакт с теб.

Двама тъжни самотници, които се срещат или живеят заедно, ще се направят един друг още по-тъжни и самотни. Трябва ти самият да си щастлив, ако искаш да направиш някого другиго щастлив.

Филипа беше забелязала, че животните се крият, когато са болни. Остават сами, докато не оздравеят.

Беше забелязала и друго. Голям процент от хората много обичат да парадират с болестите, страданията, нещастията и тъгите си. Харесва им, когато останалите научават за това и някак си се успокояват...ето, вижте ме - аз съм болен, нещастен и сам, благодаря...

А когато са щастливи, обикновено се крият. Съвсем съзнателно. Скриват всичко, което е облъчено от щастието. Да не бъде урочасано, както твърдеше баба й. Дори си връзват червен конец на лявата китка.

Още една заблуда!

Никой не може да те урочаса.Ти и само ти си единственият, който си причиняваш всичко – и нещастието, и щастието, и болестите, и здравето, и уроките.

Филипа знаеше, че причините са други. Да криеш щастието си е най-първична егоистична човешка реакция. Егоизъм в чист вид. Да, аз съм щастлив, но това щастие си е само мое и на никой друг. Не си го давам и това е. И човекът става все по-нещастен и по-нещастен и се чуди защо и как се е получило така.

Смисълът на щастието е да бъде споделяно. А когато това не се случва, поради егоизма, то започва да намалява. И става все по-малко и по-малко, и по-малко. Колкото грахово зърно, още по-малко – синапово семенце.

И накрая се стопява в небитието.

Изчезва завинаги.

Щастието на двама е възможно само тогава, когато хората умеят да бъдат щастливи поотделно. В противен случай, те ще се направят взаимно още по-нещастни.

Тази вила тук, в хотелския комплекс, й харесваше. Една голяма стая с кухненски бокс, спалня и баня. Верандата беше просторна. Масичка и два стола, чадърче, саксия с цвете.

Филипа поставяше статива до цветето. Сядаше на някой от столовете. И гледаше. Отпиваше от чая си. И гледаше. Вдишваше мириса на окосена трева. И гледаше. Загръщаше се по-добре в оранжевата си жилетка, през която се опитваше да мине вятъра. И гледаше.

Тази сутрин се огледа за статива си, но не го намери в къщата. За миг се замисли.И си спомни.

Вечерта се бяха прибрали късно от ресторанта, където останаха да послушат квартета, който тази вечер изпълняваше пиеси от любимия й Вивалди.

Беше забравила да прибере статива от верандата.

Отвори тихо вратата, за да не събуди Христо.

Замръзна.

Някакво момиче стоеше на нейната веранда.Държеше в ръце нейната палитра и нейната четка.

Рисуваше върху нейното платно.

Рисуваше нейната картина.

Момичето не я усети веднага.Филипа застана на крачка зад нея и надникна над рамото й.

Картината беше прекрасна.

Нейната картина беше божествена.

Когато Бог изгубеше вдъхновението си, оставяше някой ангел да свърши работата. Или някой човек.

Докато Той Се намери отново.

Колкото повече Филипа гледаше и търсеше извън себе си, толкова по-малко неща намираше.

Момичето трепна. Обърна се.

- Прощавайте...Аз не исках...т.е. исках...

Замълча.

Филипа се усмихна.Седна на стола и я загледа. Искаше момичето да продължи да рисува.

То разбра.Отново се обърна към платното.

Усмихваше се.

Усмивките са ангелско творение. Те са закодирани у човека от Него, но по идея на един от ангелите.

Час по-късно Филипа направи чай и покани момичето да закусят...

 

откъс от книгата на Нели Лишковска "Ключовете от Рая", изд. "Фама", 2014

 

Нели Лишковска в "Диаскоп": "Нови книги"
                                                   "Ключовете от Рая"
                                                    "Безкрайна точка"
                                                    "Между сълзата и земята"
                                                        

илюстрация: Георги Чепилев

 


 

редактор: Христина Мирчева