Вихра Григорова: "Царе сме на съболезнованията, а да споделим добрата новина не ни бива много."

01.07.2014
Снимка 1

Художничката Вихра Григорова е тазгодишният носител на престижната награда "Пловдив" в категория "Изкуство". Номинацията е за нейната юбилейна живописна изложба в галерия "Възраждане". Вихра Григорова оспорваше приза със скулптора Цвятко Сиромашки и с Иван Шишков - художник, галерист и собственик на дизайнерско студио "Polyart".

Лично за мен изборът на Вихра от журито не беше изненада. Защото тя е не само художник, дългогодишен уредник на ГХГ - Пловдив, единственият за Пловдив експерт-оценител на произведения на изкуството, но тя е преди всичко от онази класа творци, които живеят пълнокръвно за и с изкуството. Изкуството за такива хора е като водата за рибите - без водата рибите чисто и просто не биха могли да съществуват.

При връчването на наградата Вихра Григорова обяви, че я посвещава на нейния баща - пейзажиста Петър Григоров.

 

Вихра, виждам, че си много щастлива. Какво е за теб тази награда?

Личи ли ми? Мога да изредя куп клишета, а те си остават такива, дори когато са верни. Все пак сега, когато емоциите са се поуталожили, мога да споделя, че наградата ме посреща и изпраща у дома. Сложила съм я близо до входната врата редом с една снимка на татко от най-хубавите му години. Мисля, че символиката е ясна...

Това дългоочаквано признание ли е или беше неочаквано?

Отношенията ми с наградата „Пловдив” са отколешни. Писала съм десетки мотивации за предложения, касаещи мои колеги. Била съм член на комисията, била съм и номинирана. Подобно познаване на „кухнята” помага да гледаш философски на възможността да  /не/ получиш наградата. Разбрах, че я получавам  броени часове преди връчването и нямах много време за предварителни вълнения. Радвам се, че я получих, това е признание, което всъщност не съм очаквала.

Има ли завистници или други, които оспорват избора на журито?

Много е вероятно, а и не е трудно да ги разпознаеш. Такива не се афишират, нито ще ти кажат в очите, че мнението им е различно от това на журито. Най-много да се правят, че не са разбрали. Но – за щастие – те са малцинство. Иначе и до днес, повече от месец по-късно, при мен идват познати и приятели и ми честитят лично. Има нещо много удовлетворяващо в това да видиш хора, съпричастни с радостта на другия. Иначе сме царе на съболезнованията, а да споделим добрата новина не ни бива много. Вярно, иска се повече сила!

Ти не си само художник, но и дългогодишен уредник в ГХГ – Пловдив, експерт. Освен това и потомствен художник. С една дума – човек, от години потопен в артсредите. Поощряват ли се достатъчно артистите у нас?

Така е, имам повече от една причина да съм от отбора на художниците, на „артистите”. За съжаление отношението към нас на всички нива варира от „Не съм от вашия отбор” през „Против вашия отбор съм” до „Артисти? Няма такъв отбор!” Разбирам, че пиететът към изкуството се култивира, че трябват поколения, за да се породи и формира поглед към книгата, музиката, картината. И само миг бездушие стига да изтръгнеш от корен това крехко цвете. Свидетели сме и на лудо наливане на пари в яловите идеи на еднодневки, в поощряването на предъвкани компилации, в избирателното вторачване в една единствена посока. Сега се опитват да поощряват уличното изкуство като единствено възможно и необходимо, почти силово го налагат, а всичко друго се обявява за демоде, за някаква анахронична и безинтересна отживелица. Не разбирам защо апологетите му отричат всичко останало, нали ако са стойностни самите те, утре ще са минало? Защото другият вариант е да потънат в забрава! А и европейските примери, на които иначе обичаме да се позоваваме, показват, че Лувърът не мизерства и мирно си съжителства с най-разнообразни авангардни прояви.

Като човек от поколението, видяло отблизо именити пловдивски художници, искам да те попитам – сигурно могат да се напишат няколко тома за „преди” и „след” промените в България?

Могат и не са малко хората, които могат да ги напишат – заедно и поотделно. Много са. А има ли ги тези, които ще ги прочетат?

Израсла съм между художници, познавам много от тях, не само като артисти, а и от чисто човешката им страна. Просто имах късмет!

А ти самата как се чувстваш сега, по-добре или...?

Не мога да дам еднозначен отговор, защото самочувствието има и духовни и /уви!/ материални измерения. Щастлива съм, че съумявам да съм вярна на себе си, изпитвам истинско удоволствие от това, което правя и като процес и като резултат. Оценявам факта, че имам много близки и приятели, с които сме сродни души и които споделят подобна житейска философия и това ме кара да се чувствам наистина добре. В материален план не ми трябва кой знае какво и криво-ляво се справям. Иначе помъдрявам, а това внася хармония.

Какво наследи от своя баща – големия художник-пейзажист Петър Григоров?

Най-вече неговата последователност, това, че беше изключително корав човек и заедно с това много балансиран. Притежаваше завидно самообладание и ясни критерии за нещата от живота. Това в личностен план. Като художник – отношението към пейзажа, умението да го „видиш”, не само да го гледаш. Искреното възхищение и дори преклонение пред природата във всичките й превъплъщения. Умението без да ми мигне окото да се наслаждавам на гръмотевична буря.

И какво промени от това наследство?

Татко беше по-тъжен художник от мен, но това е естествено – който трупа познание, трупа печал. В този смисъл той е бил винаги истински мъдрец. Аз съм по-оптимистична, при мен има повече съзерцание и по-малко драма. Не съм променяла нищо съзнателно или целенасочено. Колкото и да си приличаме, с което се гордея, все пак сме различни хора, с различна житейска и творческа съдба.

Какво е за теб живописта? Как изживяваш една картина?

Начин на мислене. Един по-съвършен свят, в който да се приютиш, дори да се спасиш от всичко негативно, пошло и елементарно. Начин на изразяване, който не е декларативен, още по-малко назидателен. Все пак отсрещната страна си запазва правото да не харесва, даже и да не поглежда ако е предубедена, към картините ти. Просто нямате какво да си кажете, няма проблем.

Изживявам всяка своя картина като индивидуален процес. Понякога тя завършва развитието си още преди да се е преместила от главата ми върху платното. Понякога само така ми се струва. Започвам нещо с избистрени намерения и изведнъж картината ми се изплъзва, повече не е по силите ми да я контролирам и тя си поема своя собствен път за добра или зла участ. Често ми се налага тепърва да свиквам с неочаквания резултат. Подчинявам се – все пак картината винаги има право. Сама по себе си всяка картина е приключение, а приключението е вдъхновяващо изживяване.

Когато рисуваш, мислиш ли за това как останалите ще възприемат картините ти?

Даже за себе си не мисля. Ако правя нещо по поръчка обаче се налага. Получил си нещо като планово задание - я за сюжет, я за колорит или формат. Но това е рядкост. Иначе просто се наслаждавам на момента и се утешавам с мисълта, че ако картината не се хареса или не се продаде /това не винаги е едно и също!/, просто не я е видял нейният човек. Животът така ме е научил. Освен че е вярно, помага в трудни моменти.

Намираш ли време за книги и кои са любимите ти автори? Сред тях има ли български?

Започнах да чета почти три години преди да тръгна на училище. Изчела съм вагони с книги, някои от тях по 2-3 пъти. В началото четях много безразборно и някак хищно. От моите връстници в махалата първа овладях тази игра, а и ме биваше в нея повече, отколкото в другите игри. Намирам за естествено да прочета отново хубава книга след 10-20-30 години. Книгата може да е същата, но четящият вече не е. И днес чета много и различна литература, не само специализирана или художествена. Всеядна съм – в добрия смисъл. Но правя разлика между „насъщния хляб” и „кухня гурме”при книгите.

Обичам много съвременни български автори, но безспорните ми фаворити са Христо Карастоянов в прозата и Валери Петров в поезията. Имам честта да познавам лично и двамата.

Изобщо как си почиваш? Например в близко бъдеще, това лято?

Личната ми представа за почивка е промяната във вида работа. Почивка е да ида на пленер или да си го организирам сама за няколко дни в двора на къщата ни в Перущица. Почивката е да сготвя нещо засукано за семейството или за приятели /за себе си не съм в състояние да направя нещо по-сложно от салата/ и да се къпя в одобрението им. Да отида за гъби или да съдя на киноложка изложба някъде по света, преминавайки за един уикенд изцяло в общуване на чужд език. Това е доста гъвкава схема и доста неподходяща за насрочване. Но като ти е подреден и с железен график делникът, поне празникът да е разбъркан! Пък и за разлика от нормалните хора отдавна съм си отписала от приоритетите традиционната лятна почивка.

Всички знаят, че си страстен кинолог. Изглежда кучето е наистина най-добрият приятел на човека. И може би много по-добър спътник от хората, в които животинското все по-силно се обажда?

За кучетата, тези прекрасни и удивителни създания, мога да кажа само най-доброто. Имам дългогодишни наблюдения и практика в общуването с тях и не знам дали не е добре да изясним най-накрая кое е животинско и кое човешко. Когато почина първото ми куче, ирландски сетер, постигнало достолепната възраст 16 години, останалите кучета почтително пазеха мястото на баба Сара свободно в течение на дни. Колко от хората, които познавате са способни на такъв респект към доайена в семейството? Със сигурност най-добре ще бъда разбрана от хора, които имат щастието да общуват с куче. Именно да общуват, не просто да имат. Само те знаят колко безрезервно можеш да бъдеш обичан просто за това, което си.

Така че с какво наричащият себе си човек с ЕГН и право на глас, унижил децата си, лишил от достойна старост родителите си, ограбващ безскрупулно себеподобните си, е по-съвършен, достоен и човечен от тях?

Феминистка ли си? Какво е отношението ти към феминизма?

Член съм на международната женска организация Сороптимист Интернешънъл и поемам президентството на Българския съюз за две години от тази есен. Това е организация за утвърдени в професията си дами от всички сфери на живота, но целите й не са феминистки, а по-скоро хуманитарни. Иначе въобще не деля хората около себе си по полов признак. Има читави човешки същества и всичко останало! Феминизмът в умерени дози е положителен, доколкото жените все още са поставени по-ниско от мъжете в обществото, в повечето случаи напълно незаслужено. Тази статистика е валидна за целия свят, затова международните женски организации / нашата е член на ЮНЕСКО / имат своето място и роля днес.

Кое ти дава кураж?

Много на пръв поглед дребни неща. Интервюто за „Диаскоп”, например. Светналите погледи на хората пред картините - моите и на другите художници. Аплодисментите на публиката след края на спектакъла или концерта. Книгата, която не ти дава да заспиш – не само заради интригата, а и за да се насладиш на стъпките от думи в душата си. Споделените неща.

Какво оттук насетне?

Следващата картина, следващата изложба, следващият духовен празник. Артистът създава храна за душата. Гледам напред и предвкусвам възхитителния резултат.

Твоето пожелание към читателите на „Диаскоп”?

Ще бъде пожелание и към мен самата, тъй като съм редовен читател и автор тук:

Да продължим! Ще бъде интригуващо и познавателно, ще бъде ново и добре познато. Ще бъде наше, на нас, по-особените! Истинските!

 

С Вихра Григорова разговаря Христина Мирчева

 

на снимките:

1. Вихра Григорова с награда "Пловдив" в Дом на културата "Борис Христов" - Пловдив, 22 май 2014

2. Вихра Григорова - Главната улица в Пловдив

3. Вихра Григорова в откриване на изложбата "Who let the Dogs out?!" в галерия "Жорж Папазов" -
    05 декември 2011 (Личен архив)

4. Кадър от комикса на художника Петър Григоров "Малкият герой" във в. "Весел патаран" (оцветен вариант на черно-бялата рисунка, излизала в "Седмична забава" (архив ©Диаскоп) Повече на сайта на Lambiek тук

 

Вихра Григорова в "Диаскоп":               "Магията пейзаж"
                                                      "Всичко, което ти трябва"
                                                           "Кой пусна кучетата?!"
                                                                          "Вера Лукова"
                                     "Царските времена но Йоан Левиев"
                                                "Приказките на Нина Златева"