по заглавие   по съдържание

Нева Мичева: "Преводачът е съавтор на всичките си писатели"

08.09.2014
Снимка 1
Откос от въпроси на Ина Мирчева към Нева Мичева
и още три въздушно-леки от Стефан Русинов
 

Няма да ви отегчавам с интермецо. Музиката от думи на Нева е достатъчно прекрасна. Само накратко историята на това интервю. След като в началото на лятото изпратих въпросите на Нева, тя ми отговори, че къде-къде по-интересен бил Стефан Русинов. По това време те двамата работеха по книгата на Ма Дзиен "Изплези си езика". Стефан превеждаше от китайски, а Нева редактираше.

И беше права, че Стефан има какво да разкаже. Може да се уверите сами, ако все още не сте, ето тук

Но за Нева ми е думата сега. "Не по-рано от 05 септември ще изпратя моите отговори", каза тя. И наистина, получих ги малко след полунощ на пети срещу шести септември заедно с един разказ от Дино Будзати, сборника "Коломбър".

И едно предупреждение: Ако сте свикнали с играта на Кратки въпроси и Кратки отговори, няма да ги намерите в това интервю:

 

НЕВА МИЧЕВА

Да се представя: превеждам книги от италиански и испански, както и пиеси от каталонски.

Родена съм през 1973 г., празнувам именния си ден на Цветница, имам две магистърски степени (по италианска филология и по журналистика), първата ми публикация във в. “Култура” беше читателско писмо по случай Българския Великден някъде през 2000 г., първата във в. El Mundo през 2004 г. – некролог.

Научих се да говоря руски и да си дозирам страха от болка на 12 години в Сибир: ако някой е бил в КНИИЭКОТ, да ми се обади да си поговорим. Пътувам често, но не туристически, типичното е: отивам някъде и засядам за по месец да работя над книга, а със света наоколо общувам на делнично равнище. Когато се срещнем случайно, приятелите в София ме питат: “Докога си тук?”

Започнах да уча италиански в 8-мо училище в кв. “Мусагеница”, защото ми беше любопитно и защото беше не типичният, а моят избор – и досега двигателите ми са горе-долу същите: любопитство и желание сама да си решавам какво. Първия си литературен превод направих в една тетрадка: “Частен въпрос” на Бепе Фенольо. Мисля, че съм била на 18 или 19 – гостувах на баба си Невена в Скравена за лятото. Първия възложен ми превод започнах в студентските си години по покана на моя преподавател по философия – Втора книга от “Принципи на новата наука” на Джамбатиста Вико. След сто смени на издател и преформулиране на проекта, книгата най-сетне излезе през 2012-а и получих хонорар за моята част от него с 14 години закъснение: с него си купих билет за Мексико и отидох в Гуадалахара, където първата ми грижа беше да ида на lucha libre. Първия си публикуван превод (направен на пишеща машина) видях в сп. “Панорама” през 1995 г., когато главен й беше прекрасният преводач Красимир Мирчев: два текста от Клаудио Магрис, единият от които се развиваше в Португалия. Най-новият ми превод е също на италианска книга, чието действие се развива в Португалия: “Изгубената глава на Дамашсену Монтейру”  на Антонио Табуки.

 

ВЪПРОСИ И ОТГОВОРИ

Синоним на преводач.

Мост (очевидното). Лост (по Архимед). Дост (старата дума за „приятел”, за която се сещат главно преводачите). Кост (по-сигурната част от “вест и кост”, защото остава актуална със столетия). Пост (като мястото, от което бдиш какво се случва в чуждите култури и го огласяваш с викове или шепот според случая). Малко евтинка игра с думи се получи, но човещинка, какво да го правиш...

Какво е да си преводач – мисия, отговорност, призвание, дарба и проклятие...

Всичко изброено плюс радост, вълнение, приключение, страх от високото и какво ли още не. Това обаче важи за всяка професия, която упражняващият я обича – каква е разликата, ако си фотограф, мебелист, хлебар, учител? Ако трябва да опиша нашата професия чрез други: тя е (в различните фази на превода) театрална, музикална, детективска, хамалска и разбира се, философска. Да, преносът на смисли и атмосфери в една своя част е изкуство на фината интерпретация, убедителното влизане в десетки роли и играта с минимум мимика или максимум размах (и затова “театрална”), в друга – задъхано, мускулесто усилие на прехвърлянето (и за това “хамалска”). На мен ми е най-интересна детективската част, в която трябва да издириш и осмислиш всички елементи на задачата, за да си направиш възможно най-правилния извод за решаването й, така че накрая да можеш да събереш всички участници в хола и като мис Марпъл да им разкриеш modus operandi-то на писателя или героя (усмивка).

Твой образец сред българските, и не само, преводачи.

Не обичам да изброявам, защото в списъците обикновено тежи повече пропуснатото, отколкото изброеното. А аз много забравям. Ще спомена само най-опитните от тези, които познавам лично: Даринка Кирчева (португалски), Любомир Илиев (немски), Иглика Василева (английски), Жела Георгиева (сръбски), Здравка Петрова (руски). Те претворяват на български, без да злоупотребяват с изходния текст, отлични разказвачи са, хора с огромна култура и забележителен дух, при тях случайни и калпави работи няма. За тях компромисите с вкуса и с труда са обида, те не се пестят.

Кой е любимият ти за преводи език?

Българският. Двата речника, с които работя най-много, са тълковният и синонимният. Най-познат и свой от чуждите езици ми е италианският, за преводите от него имам по-отдавна (и в повече сфери) отработен рефлекс. Най-неуверен ми е каталонският, за него правя по милион проверки, дори за очевидни неща, там вървя с наистина ситни стъпчици. Испански не спирам да уча (както и всички останали, разбира се), защото вариантите му са твърде много, за да каже човек, че го е научил: в европейската му форма се чувствам най-сигурно, аржентинската и мексиканската са ми много скъпи и винаги имам кого да попитам за разяснения. Като казах “не спирам да уча”, се сетих как нашият преподавател по езикознание, проф. Живко Бояджиев, Бог да го прости, ни предупреди: “Колеги, един филолог никога не казва, че знае еди-колко си езика. Ние езиците ги ползваме.” Продължава да ми се вижда много важно.

Излишно е да казвам, че финансово мисията прeводач е доста неблагодарна по тези географски ширини. Или?

На преводачите в България се плащат между 6 и 10 лева на страница от 1800 знака. (Случва се и по-малко от 6, а 10 е по-скоро слабовероятният таван.) Ако не превеждаш чиклит или нещо друго, което е повече преписване с елементи на разсъждение, отколкото тълкуване и пресътворяване, една такава стандартна страница може да ти отнеме от два часа до няколко дни. Аз си избирам книги с много интересно за мен съдържание, които бих искала моите сънародници да имат на разположение, защото са ценен извор на нещо – въображение, стил, познание, мъдрост. Тези книги не се превеждат просто. Моят максимум е по пет страници на ден, като не всеки ден мога да ги достигна. Това е. Една от най-близките ми приятелки е преводачка от Германия и средната сума, която получава на страница е около 20 евро. Плюс поощрения, стипендии, помощи, награди (неща, които при нас практически не съществуват). Няма какво да анализирам разликата. В България с превод сякаш се занимават хора, които главно: а) искат да изкарат някакви пари от нещо, което им се струва достъпно, но в крайна сметка се оказва непосилно (за нещастие на авторите и читателите, издателите са доста склонни да работят с такива хора, на което дължим диспропорцията количество-качество на българския книжен пазар) и б) обичат добрата литература до степен да са готови на жертви, за да й дават плът на български.

И като превеждаш, не се ли изкушаваш да пишеш? Пишеш тайно?

А като превеждам все мъже, дали всъщност не искам да съм мъж? Или като предпочитам да пътувам с влак, дали скришом да не мечтая да съм машинист? (усмивка) Въпросът ти за писането е чест (затова машинално заставам в отбранителна позиция и говоря много – ща, не ща имам репертоар от отговори), но не толкова резонен, колкото изглежда на пръв поглед. Питай ме по-скоро дали не се изкушавам от рисуване, архитектура или музика. (усмивка) Моята професия е доста по-свързана с това: аз съм съавтор на всичките си писатели в частта с постройката, декорацията и тънката модулация на техните творби в моята култура... Клишето за разликата между писателя и преводача гласи, че писателят прави оригинал, а преводачът – копие (тоест нещо по-малко, бледо, неуверено, вторично, имитаторско... защото преводачът иска да е писател, но няма сили, клетникът). Истината е, че добрите писатели и добрите преводачи правят добра оригинална литература, а лошите писатели и лошите преводачи – неуверени, вторични и имитаторски напъни, това е. На шега мога да добавя, че не преводачът е фрустриран писател, а писателят е недостатъчно квалифициран преводач (един автор работи в собствените си лимити цял живот; един преводач работи в лимитите на много автори и на минимум още една култура извън своята): вещините на писателската професия са задължителна част от преводаческата, но не и обратно. И отново сериозно: ако исках да говоря, за да ме гледат, нямаше да си избера професията на актриса зад параван. Художественият превод е едно от най-дискретните занимания на света: да си човек оркестър без шанс за международно признание, забогатяване, погъделичкване на егото... Избереш ли превода, със сигурност избираш пътя на многото работа: възможност за по-малко и по-леко, ако се занимаваш с отлична литература, няма. Преводът и писането са две отделни професии, от които по-интересна и важна в рамките на моята личност е първата. Радвам се, че Роберто Боланьо, Дино Будзати и останалите ми любови не са чувствали нещата като мен, иначе нямаше да имам късмета да си изкарвам времето с тях. А що се отнася до тайните – хич не съм по тях. Пиша явно: имам журналистическо образование и практика и и когато ми се допише, го правя за вестници и списания. Или на гърба на открити картички до приятели – от много години сериозно допринасям за издръжката на европейските пощи J. Ако реша, че имам нещо съществено да кажа под формата на книга, непременно ще го кажа. Междувременно ще продължавам да се занимавам с качествена художествена литература от сутрин до вечер, при това със силното убеждение, че подреждам света, а не го затлачвам. И последно: на мен, като читателка и преводачка, са ми интересни писателите, които изпитват неудържима необходимост да назоват по красив и вълнуващ начин някакви свои изключително важни открития за човека и света. Когато прочета такива открития, аз изпитвам неудържима необходимост да ги назова на български и го правя.

Добре тогава – залогът за съвършен превод!

Няма съвършен превод, както няма съвършени животи, хора, котки и носове. Има неща и моменти, които един би нарекъл “съвършени”, друг – не. Има и преводи, които влизат в охотно, умно, пълнокръвно общуване с теб и те свързват с оригинала с такава грация, че ти се пее, иска ти се да разкажеш на всички. В тях като нищо може да има буквени грешки, а и по някоя смислова тук и там. Но то не пречи. Съвършенството не съществува като факт, а като стремеж и послевкус. За мен съвестно свършената работа включва елементи, които мога да изисквам от другите, и такива, които само мога да си пожелая. Сред първите са уважение към решенията на автора (всичките!), търпение и безгранично време за вникване и възможно най-пълно разбиране, щателна проверка на всички реалии, влизане във всички необходими роли и оглеждане на цялостната картина оттам. Сред вторите са любовта и радостта – от езика, от срещата на културите, от възможността за общуване, която даваш на десетки хора.

Кое най-много цениш и кое не одобравяш в преводите.

Най-много ценя – в преводите и във всичко останало – щедрото вложение от време, любов и ум. Всъщност второто и третото не могат да се проявят нормално и да направят своето чудо без първото, така че: времето. Най-точните дефиниции на любовта, които съм срещала, са свързани с времето. “Откъде знаеш, че те обича?”, пита един герой в “Посещението на придворния лекар” . Отговорът е “Винаги има време за мен.” Били Холидей пее за своята на влюбеност така: “I didn’t know what time it was”. “Смъртта се крие в часовниците” – този цитат от Джоакино Бели срещнах у Калвино  и не мога да го забравя. Или прочутата идея, че разликата между комедията и трагедията е във времето – забързай темпото на елегантната тъжна музика и ще получиш нещо веселко като за лунапарк... Мисълта ми е: веднага личи колко време е отделено на едно дете, на една сграда, на една книга. Ако времето е малко, всички знаем какъв е резултатът. Претупаните книги са паметници на безотговорността – остават във времето с криво закопчани копчета, полуобръснати бузи и смешни лекета на празничните дрехи. Това не понасям да видя в един превод, защото знам със сигурност, че е избежимо. Грешката от преумора ми е безкрайно разбираема; дългото тълкуване, което води не до яснота, а до подхлъзване – също: случва се и на най-добрите преводачи и е допустимо, човешко. Но грешката от леност, притичването през обстоятелствата, незапознаването с контекста на произведението, изгубването от поглед на общата картина – това са неща, които един почтен човек никога няма да си позволи. Не понасям мързела: да не отвориш речника и енциклопедията, да не звъннеш един телефон на който разбира повече от теб в определена област (ами да, на места се говори за голф, за шиене на шапки, за зареждане на оръжия, за модерно изкуство, за части от музикални произведения, за квантова физика, за отглеждане на щрауси – колкото и да ти е широка и активна общата култура, не можеш да симулираш успешно в чужди полета на действие, длъжен си да попиташ, да схванеш, да вложиш наученото в българския текст по адекватен начин). Не понасям шикалкавенето: да замажеш или да съкратиш, когато не си разбрал, вместо да попиташ автора, някой негов познавач, петима литератори от съответната страна, десетима колеги в България. Не понасям непукизма: да прехвърчиш за отрицателно време и с резултата да осакатиш автора, да изложиш издателя, да излъжеш читателя. Не понасям нехайството към българския: да употребяваш думи, които не познаваш, да пренасяш чужд синтаксис, да барабаниш с повторения, все едно не разполагаш с алтернативи. Не понасям самоволията: да насилваш волята на писателя, защото си убеден, че ти това ще го направиш по-добре, или не ти се занимава да мислиш, или ти се вижда нерентабилно да си блъскаш главата пет дни вместо пет минути. Не понасям безотговорността към читателите: да ги смяташ за хорица с беден речник, които няма да схванат какви си ги нахвърлял през куп за грош, защото ако бяха толкова хитри като тебе, щяха да четат в оригинал. Ужасно не съм съгласна с вдигането на ръце: ако не ти е по сърце смирено и добронамерено да вникваш в идеите и способите на оригинала, докато не се пропиеш с тях и не видиш начин да ги предадеш подходящо на български, не бива изобщо да се хващаш – такова нещо като “това не става” или “няма начин” не съществува. Начин винаги има. Безсъвестният превод лъха на немара и е обида към литературата и към бъдещето (защото книгите остават). Ето какво не одобрявам (усмивка).

Любимата ти, засега, твоя литературна рожба.

Понеже имам шанса да избирам какво да превеждам, 90% от книгите в биографията ми са такива, които много харесвам – да откроя една над другите би било насилие над самата мен. От друга страна, всеки предпоследен превод е на предпоследното ми ниво на компетентност, което без съмнение е по-несъвършено от последното, така че най-добре да си мълча и да превеждам следващото. Но ще ти кажа две измислени думи от последните преводи, на които се зарадвах, защото нашият език сам ми ги подаде: „стихотатство” и “лъжеспособност”.

Ти си и редактор и човек, който проследява целия процес на това чудно сътворяване – книгата, в което дейно е участието и на художниците. Кой е любимият ти художник?

Не съм работила с много художници и не знам дали бих искала – тези сътрудничества са ми толкова лични, че са като любовна връзка (усмивка). Колкото по-дългосрочни и взаимни, толкова по-добре. Първата илюстраторка на поредицата “Кратки разкази завинаги”, която водя за Жанет 45, беше Ина Бъчварова – в течение на много години търсех винаги нея за корици (да, преводачите понякога и това правим), защото е много умна, чете внимателно и рисува прелестно. От десетата книга насам щафетата пое Люба Халева, за която мога да говоря само в суперлативи, така че сигурно ще прозвуча ужасно скучно. Освен професионалист (страст + интелигентност + талант + опит + желание за научаване на още и още + състезаване със самата себе си) Люба е и много точен и обичлив човек. Това прави общуването леко и радостно и ми дава възможност да не се чудя къде сме и кои сме при всяко малко или голямо премеждие. Ако от мен зависи, тя ще е илюстратор на поредицата до края на света и малко след това.

Баща и дъщеря Маркови, които живеят в Испания и са много различни, но еднакво симпатични и безумно талантливи, са ми големи любимци, с тях винаги бих скочила в някой проект. Засега обаче имаме в актива само две корици – тази на вече споменатата “Изгубена глава...” е на Аля (нейни са илюстрациите за наградената с “Христо Г. Данов” 2014 великолепна “Вкусна география”, а Емил направи изключително фино оформление за “Хроника на второто начало”.

Имах малък, но отличен работен досег с Александра Чаушова покрай безкрайно недооценения в България детски роман "Крабат" (чудесна литература със смайващи оригинални илюстрации, която не беше разгласена по никакъв начин и потъна в многотията на пазара). Друг човек, когото искам да спомена с обич, е Кирил Златков – той сега работи по разполагането на Будзатиевите текст и картинки в едно предстоящо издание на “Точица”“Чутовното нашествие на мечките в Сицилия", – но аз си мечтая някой път той директно да илюстрира мой превод.     

След толкова четене и превеждане, лесно ли би могло да ти бъде да назовеш твой любим писател – съвременен, а също така и български или писателят на всички времена.

Извън онези, които превеждам – ей сега да ми предложиш, сядам и зачитам моментално каквото и да е от Давид Албахари, Пер Улув Енквист, Хулио Кортасар, Ромен Гари, Антониу Лобу Антунеш, Ти Си Бойл, Шон Тан, Боян Папазов и още двайсетина други, които като говорят, все едно ми говорят лично на мен. Иначе от дън душа обичам литературата като вид общуване и не искам да я парцелирам с бодлива тел (и както споменах по-горе, не съм по съвършенствата и абсолютите). Ако някой се интересува какво чета с радост – има една социална мрежа за книги, Goodreads, където си говорим какво и колко, и защо ни е харесало, там почти всичко съм си изпяла.

Разкажи ни за твоя блог там.

В него веднъж на месец, два или три пиша по нещо дребно най-често за книги. Ако не е за книги, значи минавам през особено емоционален момент, който ми се иска да извадя навън. Като човек, който си пее под носа на улицата.

Какво превеждаш в момента. И какво четеш в паузите.

Току-що започнах “Периодичната система” на Примо Леви – безкрайно фин и съдържателен мислител. Току-що приключих “Коломбър” на Дино Будзати: още ме държат неговите планини, мистерии, тътени и грохоти, трети световни войни и “хайки за старци”. Чета три неща (и не са осем само защото и в момента съм на път): “Училище за глупаци” на Саша Соколов, “Паломар” на Итало Калвино и “Choke Chain”, дебюта на един сръчен шотландски автор, израснал в Южна Африка, Джейсън Доналд.

Има ли гилдия на снобите в България?

Виж, за мен светът се дели на Зона на вълнуващите хора и Други. Като вълнуващи хора възприемам тези, които ми се усмихват отпреди да ме познават и правят нещата благоговейно, смислено, добронамерено, с ясното съзнание, че всички сме ей такива мънички, че животът е кратък и че с резки движения рядко се стига до добро място. Не мога да се занимавам с харесване или нехаресване (или дори просто мислене) на хора, които си влагат силите в презиране на другите, защото обувките им не са еди-какви си, акцентът им е от малък град или не са гледали Сергей Параджанов. Сноби има навсякъде, но гледам да нямам нищо общо.

Как разпускаш?

С фотоапарата: радвам се на цветовцете и на формите като дете, снимам нескопосно и лично. Гледам филми (всяка година от 2002-а насам ходя на фестивала в Сан Себастиан, това ми е задължителната деветдневка за отрязване с кино, иначе не минава седмица без поне 4-5 филма). Ходя на театър и опера и по музеи. Смея се с приятели. Говоря си с непознати и научавам неща. Чета книги, които не са ми в програмата. Уча езици (добре де, напоследък по-скоро думи, отколкото езици).

Любимо питие и храна. Любим цвят, място, дреха, транспортно средство – всичко онова, което те прави щастлива.

Вода. Мед. Цветът на следобедния чай лете, след добавянето на меда и на лимона. Място в света – град Порту. Място вкъщи – леглото (чета, пиша и превеждам в леглото – мисля, че ако изобщо имам страст към нещо материално, то ще е към всичко, свързано с леглото – възглавници, одеяла, юргани – и всичко, свързано с дращенето по листчета – скицници, моливи). Широк панталон. Влак. Профирна пастичка. Вечер в операта. Птички в гората. Навън да вали, аз да съм вкъщи с нашите и да си чета (юрганчета, моливи). Среща с Радмила в зоопарка, с Люба на боза, с Марина на супа, с Ру на развълнувано бъра-бъра, с Манол на спявка, с Младен на сладолед, с Педру и Нуну на планина, на суши или на хорър филм (на който аз си крия очите и пищя, Нуну се превива от смях, а Педру спи), с Мима на кафе със сол или да стреляме по капачки в парка, със Стефан на изхода на метрото и на Карандила, с Лисет я в Талин, я в Антверпен при Ане, със Силке на море в Балчик и на концерт в Кьолн, с Ники на сверяване на часовниците където и да е. Съборът в Копривщица. Картичка от Хорхе, от Вася или друг приятел. Палиндром от Мая. Селфи пред Айфеловата кула с Петър. Гости у Сибсиб и Жо. Пощальонката с книга от Амазон в ръка. Фенмейл – все едно дали на мен ми пишат, за да ми кажат, че нещо е харесало, или аз пиша, за да кажа, че нещо съм обикнала: добрите думи са ендорфините в организма на човечеството (усмивка). Вълнението да открия нещо хубаво, което може да бъде споделено – така де, sharing is caring. Почти без да искам започнах да събирам малки птички – максимум колкото фаланга-две от пръста ми, – направени от метал, глина, дърво: винаги ме радват. Една позната каза веднъж леко презрително, че мен почти всичко ме радва. Ами какво да правя, да се извинявам ли?

Какво е изобщо щастието. Има ли го? Сам ли да го изживее човек или с някой друг?

Струва ми с, че щастието е някаква опция на личността: или го можеш (да се наместиш в центъра на света, сякаш точно ти си отдавна липсващото парче там, и да видиш фойерверките), или не. Ако го можеш, най-вероятно ще го искаш и търсиш, и намериш. При що-годе нормални обстоятелства, винаги е възможно поне за малко. И с колкото повече хора вибрираш, толкова по-добре.

Феминистка ли си?

Вижда ми се нормално и редно на изходно положение всички да имат еднакви права и задължения, а оттам нататък да получават уважение/заплащане/признание според това, което са заслужили с ума, способностите и адекватните си решения. Не бих взела страната на човек, когото смятам за неправ или неподходящ за нещо, само защото е от моя пол, моята националност или каквото и да е друго “мое”, което ми е зачислено при раждането и не зависи от рационалния ми избор. Струва ми се отвратително човек да не може да разполага с тялото и живота си по начина, по който му е приятно, удобно и полезно, ако с това никому не вреди. Ако случайно не звуча ясно, да го кажа в прав текст: аз съм за възможността за аборт, гей бракове и евтаназия, за свободното движение на хората по света, за аргументираните спорове, за джентълменските споразумения, за майчинското/бащинското отношение към всички деца (и не само), за щедростта и споделянето, за Пиратския залив и за всички видове вяра, които водят до прегръдка, не до пребиване с камъни. Също така мисля, че майката/бащата на единственото добро бъдеще за тази страна и това човечество е ОБРАЗОВАНИЕТО, така че съм хиляда пъти за него – за всички, без оглед на пол, етническа принадлежност и възраст. Благодарна съм на феминистките, които са се преборили за възможността сега да седя и да заявявявам всичко това, без да ме е страх, че ще ме натирят да беля картофи в кухнята.

Другото име на свободата.

Уважение. Образование. Хумор.

Твоето послание към читателите на „Диаскоп”.

Бъдете мили незабавно, ако ще да е без причина. Хвърляйте си боклука разделно. Четете книги, пътувайте донякъде само за да посетите представление или изложба: културата не е привилегия за някакви избраници, а шанс за абсолютно всички, няма нищо странно и срамно в това да си го вземете. “Изкуството – казва Тарковски, – е нещо като обяснение в любов. Нещо като признание за собствената зависимост от другите.” Гледайте “Иваново детство”, “Les enfant du paradis”, “Otesánek”, “Йо-хо-хо”, “La Jetée”, “Когато Хари срещна Сали”. Помагайте. На ескалатора се возете отдясно, за да можем забързаните да притичаме нагоре или надолу отляво, както е навсякъде по света. Защитавайте правата си, без да мачкате другите. Мислете. Съчувствайте. Непременно гласувайте и изобщо – участвайте. Не забравяйте, че тишината е право – колкото ваше, толкова и на останалите. Карайте внимателно. Зарежете диетите, ако здравето ви не зависи от тях: хубави сте всякак. Ползвайте крем срещу слънце, но не много, защото съсипва природата. Поздравявайте, извинявайте се, отстъпвайте, усмихвайте се. Направете така с професията или личността си, че добрите хора да искат да са ви приятели. Не се смейте, когато някой ви говори за душа или за обич, или за щедрост, или за уважение – без тези неща сме заникъде. Радвайте се, че сте живи.

 

И "гост-въпросите" от Стефан Русинов

1. При мен преводът винаги е бил първо въодушевление и едва след това обмислен избор. Усещането и желанието за превод се появяват сами още при прочита, няма нужда да мисля много-много. Въпреки това напоследък гледам да съм сигурен, че съществуването на точно този превод е обосновано от смислен отговор на няколко въпроса: “Ще се забавлявам ли, докато превеждам?”, “Някой ще намери ли тази книга след 50 години и тя ще спаси ли живота му?”, “Ще запълни ли тази книга някаква болезнена липса в света?” Ти сигурно имаш пет милиона предложения за преводи и още седем пъти по толкова собствени идеи. Как филтрираш?

От години вече всеки път, когато мога, ходя да живея по месец или два в град Порту, Португалия. В кварталната кафеджийница на ъгъла, на една от стените, приблизително на нивото на очите на седнал човек, стои малък надпис: “Всичко ще е наред.” Сигурна съм, че той може да спаси нечий живот или да запълни някаква болезнена липса много по-успешно от 99% от наличните на света книги. Когато правя нещо, не го меря с вселенския аршин, защото не искам да умра от съзнанието за собствената си нищожност, като в онзи разказ (на Филип К. Дик ли беше?) с машината, която убива чрез бърза съпоставка на личността с Вселената. Когато правя нещо, просто гледам да вложа най-доброто от моите възможности. А през останалото време се старая да разширя и да рафинирам възможностите си. Това е моят “трик”. Si sapis, sis apis. Какво се получава, ти ще кажеш.

Как избирам нещата, които превеждам – чета и като почувствам, че някоя книга ми казва нещо ново, солидно, прочувствено и важно за повече от един читател, изпитвам остра нужда да я “внеса”. То е все едно да забележа огромен цветен балон да се издига над града и да се развикам, така че да го видят повече хора. То е инстинкт и необходимост да “подреждаш” нещата и не ми е само в преводачеството: аз затова пиша репортажи и правя интервюта, затова постоянно съобщавам за някакви книги на езици и по теми, които изобщо не ми влизат в работата, на издатели, които евентуално могат да ги пуснат на български, или запознавам хора, които идея нямат едни за други, защото виждам, че може да си бъдат полезни и приятни. Така съм устроена, това е нещото, което ми дава усещане за значимост – да си седя зад кулисите и да наблюдавам как работят механизмите, а от време на време да суфлирам по някоя дума или да подавам неусетно изтъркулил се реквизит.

2. Често си мисля за онези трима души, които носели тухли. Когато ги попитали какво правят, първият отговорил “Нося тухли”, вторият — “Зидам стена”, третият — “Строя катедрала”. Каква част от катедралата са тухлите, които ти носиш — книгите, които превеждаш и редактираш?

Като бяхме малки, имаше такава “гатанка”: “Представи си, че висиш над яма с крокодили, хванат за някакъв халтав корен, който скоро ще се откъсне, но над теб се разхождат гладни тигри. Какво ще направиш?” Правилният отговор беше: “Ще спра да си представям.” Така че ще ти отговоря чак след като изляза от постановката на въпроса ти. Понеже не се чувствам нито малко колелце, нито незаобиколимо обстоятелство. “Аз съм една малка лелка, която живее в другия край на улицата”, дето викаше Пипи, и кани на чай с курабийки в слънчев следобед. Катедралите са за вярващите в религиите, за кралете мегаломани, за доказване на недоказуеми неща и едва след това – красиви паметници. За разлика от тях споменът за един следобед на гости с чай и курабийки не може да бъде нито бомбардиран, нито наводнен, нито развенчан научно. Аз съм за настоящето и за човешкия контакт. Мисля работата си по книгите като работа по посрещането на гости. Искам да съм добра домакиня и да се погрижа както трябва за моите посетители. Оттам нататък зависи от тях.

3. Книжарницата е мястото, където купонясвам. Истината е, че в България изпитвам сериозни затруднения да задоволя желанието си за парти. Ти си пътувала много. Разкажи ми за някоя супер яка книжарница.

Няма да повярваш. Била съм в Лело & брат , една от най-красивите книжарници в Европа, и в “Шекспир и компания”, една от най-харизматичните, но най-хубаво съм си изкарвала в два FNAC-а – мадридския и портуанския. В молоподобния FNAC има нарочни места за четене – вземаш книгата, която нямаш пари/намерение да купиш, сядаш редом с още куп такива като тебе, и почваш да четеш с настървение. На следващия ден – още.

 

Снимки: Нева Мичева

Заглавие на интервюто "Преводачът е съавтор на всичките си писатели": от Редакцията

 

                                                              КРАЙ (до следващата страница)