ОБРАЗ И СЛОВО: "ПРОЗА В "ДИАСКОП" ПРЕЗ 2017 ГОДИНА" - АНТОЛОГИЯ VIII

16.07.2018
Снимка 1

През 2018 година "Диаскоп" ще предостави на читателите си по хронологичен ред в няколко поредни издания кратки цитати от всички публикувани автори в рубриката "Образ и слово - Проза" 2017 с желанието да не забравяме, припомняйки си силата на словото, като продължим все така да даваме поле за изява на писатели и издатели и през 2018 година.

 

Ивет Лолова, Димитър Шишманов, Катаржина Коленда-Залеска

 

Ивет Лолова: "Броеница на щастието"

 

Нощем, когато ми се струва че спя, не спя. На ръба на съня умът ми превърта случилото се през годините. Мислите образуват фрагменти – за тъгата и усмивките, за щастието и препятствията пред него.

Думите се превръщат в малки резервоари за сила. Надявам се написаното от мен да бъде полезно и на други, които преминават през лъкатушещите пътища на живота.

"Заедно ще се справим!" – това казват близките ни, когато ни връхлети житейско земетресение (болест, загуба на работа, на любов, на близък човек, парична криза).  Не, не става така. Първо всеки сам трябва да се справи – да се хване за косата и да се издърпа от блатото. После сме готови да приемем помощта на другите.

Животът продължава – оригинален и увлекателен. От нас се иска да го изживеем.

Броеница на щастието
 
Щастието никога не е клише. Всяка негова проява и при всеки човек то е различно. Затова поети, писатели, художници, музиканти, танцьори, дизайнери, фотографи и готвачи не спират да го измислят и да показват на хората различните му проявления.
 
Щастието прилича на рецептите на Джейми Оливър – всяка е уникална. Днес е захарно, медено, боровинково, локумено. Утре е с портокалови корички, със сусам и с маково семе. Моето е ледено и въздушно газирано. Твоето е в странна комбинация с люта чушка и с черен пипер. Неговото е сладко-кисело, а нейното е горчиво-стипчиво.
 
Щастието невинаги е идеално. Понякога е грапаво. Друг път е ръбесто. От време на време боде като стебло на роза. Може да се случи да го видите сълзливо. Не се изненадвайте, ако го усетите тревожно, то пак е красиво.
 
Щастието не е капризно. Вирее както на плодородна земя, така и на твърда скала. Трябват му само зрънце почва, лъч светлина и три капки дъжд, за да цъфне с най-разкошни цветове.
 
Щастието е непредвидимо. Не винаги се появява на празници. По-често идва ненадейно, потупва ни по рамото и се усмихва. Подава ни едната си ръка, а другата протяга към човека до нас. Сплитаме ръце като зъбчати колела и започваме да се въртим в безкрайна шарена броеница от взаимно щастие.
 
Намисли си две щастия – едно за теб и друго –  за човека до теб. Тогава и двете ще се сбъднат.
 
 
Революционери
 
Болестите са революционерите на живота. Щом се появят, значи е време за промяна. Революционерите не обичат страхливци, лигльовци или кръшкачи. Те не признават думите „не искам“ и „не мога“. Строяват ни като войници в две редици и ни изпращат на най-горещата фронтова линия. Раздават ни каски, пушки, щикове и ни заповядват:
 
– Бийте се! Стреляйте! Мушкайте! Целете се в сърцето! От този бой зависи животът ви!
 
Тогава разбираме, че сме силни, смели, безстрашни, храбри, героични, мощни, непоколебими, дръзки. Всичко можем да понесем, да направим, да преборим. Дори това, което преди ни се е струвало невъзможно.
 
От Щаба казаха да не чакаме грамоти и медали, защото това били рутинни бойни действия.
 
 
 
 
 На Художника Борис Денев
 

Две неспокойни бръчки се врязаха между гъстите вежди на Мирски. Той гледаше ту модела си, ту платното и мислеше: „Тия морави сенки под очите и нагънати линии под ухото й са интересни. Но ако ги сложа, ще се види още повече колко е застаряла!” И ръката му, с четка в тънките пръсти, увисна във въздуха – между желанието да бъде искрен и нуждата да задоволи модела.

Мирски въздъхна и за да спечели време, отстъпи от платното. През отворената врата на ателието му се виждаше гостната стая. Там седяха жена му и детето му. Жена му го гледаше със съчувствие и когато Мирски се отмести от статива, тя кимна ободрително с глава и посочи с очи детето, което играеше в нозете й. Художникът знаеше какво значи тоя поглед: „Надвий се, нарисувай тая жена както тя се иска! Не сме платили наема, Ленчето има нужда от лятна рокличка, а въглищата в кухнята са вече на привършване!”

В същият миг и моделът му заговори с капризен глас:

- Нали, господин Мирски, ще ме направите висока и внушителна. Аз мисля да окача портрета в салона, тъкмо срещу вратата и искам всеки, щом влезе, да ме види такава, каквато съм!

 Художникът изгледа малката и белосана жена с тънък бледен нос и с изщипани вежди. Поиска му се да извика: „Защо се мъчиш още и си цапаш лицето с пудри и червила? Не виждаш ли, че всичко е свършено?”

Но спря го погледа на госпожата. Тя като чели беше прочела в зениците му какво мисли за нея и сега го молеше мълчаливо с уплашените си сивкави очи: „Недей, не ми казвай нищо. Аз знам - остаряла съм, погрозняла съм. Но ти можеш да ми върнеш младостта. Направи ме пак хубава и свежа, та като гледам портрета да повярвам, че съм още подобна на него!”

Мирски ядосано стисна зъби и отново пристъпи към молберта. За да може да работи спокойно, да не мисли, че насилва четката си, каза късо на госпожата: „Стойте така и не ми приказвайте!” Тя се вцепени в своята пресилена величава поза, а той почна с мъка да закръглява всички гънки и да слага розови и бели отсенки – там, дето имаше само сиви и морави петна. В същото време се ослушваше какво става отвъд в гостната.
 

Опознах Вислава Шимборка по време на пътуване. Срещнахме се в Палермо и оттам посетихме прекрасни места в Сицилия, самотните тоскански хълмове, тайнствените каменни буни на Ирландия, тесните улички на Амстердам, площадчета на Болоня, Падуа, Равена и много други италиански градчета. Виждахме се често и в Краков, нейният и моят роден град. Помня Шимборска като неуморима търсачка на красиви или необичайни неща, които я ентусиазираха при всяко ново откритие. Онези пътувания, които направихме заедно, промениха както мен, така и моя начин да гледам на света, защото благодарение на нея можах да видя под друга светлина много места, които вече познавах, и да се науча да им се наслаждавам по съвсем друг начин.

Вислава Шиморска обичаше кафето черно, не много силно и с голямо количество вода. „Дълго кафе“,  както се казва. С кафето, обезателно, цигара. Но кафето не може да се пие ей така, само за да се вдигне тонуса. Кафето изисква спокойствие, то е ритуал, който трябва да се преживее, за предпочитане на някое италианско площадче, огряно от слънцето. Нужно е да се почете момента. Да се спре за миг бързането, да се пошегуваме, да побъбрим. Или, точно обратното, да се спрем, за да помислим, да поседим в тишина. Във всеки случай, да се придаде смисъл на на жеста, който се извършва. Пред едно кафе и една цигара, в пътната отсечка между Катания и Палермо (да си кажа, в един сервиз), поиска да чуе – така се изрази – няколко думи за мен. И двете се учудихме, че сме се срещнали толкова късно. Още повече, че и двете сме живели в продължение на години на едно и също място, в Краков, на разстояние от петстотин метра една от друга, пазарували сме от един и същ пазар, ходили сме на същите литературни срещи.

Отидох в Сицилия, за да направя един репортаж за нея. Михал Рушинек, нейният секретар, ме предупреди, че ще мога да заснема официалните срещи, но за останалото ще се види на момента. Първите опити не бяха окуражаващи. Госпожа Вислава с голяма любезност, но и с подобна решителност отклоняваше системно поглед от обектива. „Може би може да ни прочете едно стихотворение?“. В Таормина, седнала на едно стъпало на гръцкия театър. Миг колебание. „Не, тук е твърде красиво, ще излезе банално“. Вместо да заснемем едно стихотворение отиваме да си вземем кафе. Присъствието на камерата не й харесваше никога, но понякога преставаше да му обръща внимание. Обратът настъпи в Корлеоне.  Отидохме там поради една едничка причина, ясна на всеки, който я познава добре, но за всички останали –невъзможно да бъде разбрана, защото това, което имаше на ум поетесата беше един несъмнено мъчителен маршрут, осеян с фотографии с имената на градове, които никога не е имала и ни най-малко намерение да посети. При табелата, която указва „Корлеоне“, госпожа Вислава изважда един лист, обръща се към камерата, и чете един лимерик написан специално за случая.

След като сме заснели репортажа в Сицилия, чувствам необходимост да снимам нещо по-голямо. Един филм. За нея. Госпожа Вислава отмахва с ръка. Мога да го да направя, стига да не ù досаждам прекалено, което веднага се оказва рискована задача. Разбира се, можем да се срещаме, да пием кафе и да пушим по цигара, но камерата абсолютно необходима ли е?

 

Виж и всички публикации в "Образ и слово - Проза" 2013-2018 тук

 
 
 
 
 

 

 

 


 

© Христина Мирчева

 

Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника.