Яна Букова: "Светлината е суха, чупи се лесно" - "Записки на жената призрак"
19.05.2019
Записки на жената призрак
Господине, господине, има една черна дупка
на дъното на басейна Ви.
Така от муха на муха и хоризонтът се разширява.
Като дете живеехме близо до Цирка и ме мъкнеха
на всяко ново представление. Най-добре от всичко
помня една набита гимнастичка, която правеше
кълбо напред и се виждаха огромните ù, напращели,
бели гащи.
Толкова е трудно да цениш усилията на другите.
(Светлината е суха, чупи се лесно,
никаква гъвкавост.
На каквото и да се опреш, оставяш отпечатъци.
Ще кажат после тук си бил, това си правил.
Ще отречеш, ще отричаш постоянно.
Ще поискаш стол да седнеш.
Ще поискаш и чаша вода.
Ще кажеш: махнете светлината.
Махнете светлината от очите ми!)
Така е.
Мръсното на черното е бяло.
Всяка домакиня знае.
В друго едно стихотворение се опитвах да докажа,
че светът на идеите е също кръгъл.
Ако много се засилиш, ще излезеш (с танкове)
от другата страна.
Всяка предизвикана от мен тишина
нека се брои самонараняване.
Така е.
Вратите се отварят винаги навътре,
изземвайки лично пространство.
Нищо в града не се дава безплатно.
Спомням си един любовник, който
преди да започне каза „страх ме е“.
Уморих се да превеждам
всеки път отново цялата си математика.
Това е една история, която искам да разкажа
в аз-форма. Историята на жената-призрак,
назовавана също „жената без лице“, най-
продължително действалата серийна убийца.
Генетичен материал от нея е открит
на местопрестъплението при десетки случаи
в Германия, Франция, Австрия от 1993 до 2009 г.
Полицията я издирва из цяла Европа
в продължение на шестнадесет години.
(Развръзката е толкова банална, че отказвам
да я спомена от чувство за приличие.)
По-късно, в пубертета, от Консерваторията,
когато лятото прозорците ù са отворени
– изкусно украсени викове на болка.
И аз обичам музика. Слушам много
с непривични органи на тялото.
Нещо трябва да значи това.
Светът се гради върху мотиви и повторения,
тъй както всички тези журналисти все загиват
по рождените дни на тираните.
Трябва да има (разсъждавам) някакво роднинство
– там, където съществуването се протрива –
между пандата и еднорога.
Някакъв вид момичешко приятелство
между Луси и Доли.
(Повечето мисли
идват ей така, като кихавица.)
Плаши ме идеята, че нещото, което
най-добре познавам може би в живота си,
е анатомията на бройлера.
(Когато се дразня от себе си, казвам:
живееш за прехрана на косата си.)
Така завършват в повечето случаи
първоличните ми разкази.
Представете си тоест една тиква,
която постепенно се преобразява в колесница.
Нищо по-чудовищно от чудото
в забавен кадър.
Всеки ден по нещо научаваш.
Поетът, целият в бяло
Една сутрин поетът облече бялото си сако, сложи
бялата си шапка, закопча каишките на двете си бели
кучета и излезе на улицата. И на будката за цига-
ри, както си взимаше рестото, внезапно – обичам
те – каза. Което силно засегна продавача на цигари.
Засегна мъжката му чест, засегна националното му
достойнство и рода му до девето коляно. И тъкмо
щеше да изскочи, за да сложи нещата на мястото
им, когато видя поетът да отминава, в цветущо на-
строение, привличайки неудачно насекомите, оста-
вяйки след себе си една неравномерна диря, пълна с
кръв и подчинени изречения.
Земетресение
Любимият ми художник работи с гравитацията
Земетресението завари г-н Н. в кухнята.
Стана толкова внезапно,
сякаш цялата кооперация
се втурна една крачка напред,
в опита си да хване нещо.
Около него чашите се разбиваха в пода,
като огромни стъклени нарове.
Чуваше се един далечен рев
като от стадион в момента на победата
или все едно да надуваха подземните ангели
тръбите си в яйчниците на Земята.
В паузата започна да отчита
леки изменения в пейзажа.
Беше най-разтърсващото събитие в живота му,
като се изключи онзи следобед на 1974-та,
когато на връщане от работа видя
един човек да се хвърля под трамвая.
По съвпадение и тогава слънцето грееше
над проточените викове на тълпата.
Чувства се готов за ужаса,
сякаш е официална покана
и вече е закопчал
и последното копче на ризата си.
Слиза по изтърбушеното стълбище
с онази неестествено изправена стойка на тялото,
която имат възрастните хора, когато искат да покажат,
че все още им е останало някакво достойнство.
Иска да се увери,
иска да види с очите си:
наложителността на процедурата,
работниците,
цялата механика.
Сред природата
Не става особено ясно
какво все пак означава това “сред природата”.
Настолна някаква игра за боговете.
(Зад гърба ни дърветата
се изтребват взаимно в забавен каданс.)
Разправят, има там
огромни чупливи повърхности,
които поддават при най-лекия повей на вятъра.
Същества недовършени,
които пълзят сред тревите.
Но основният въпрос остава
този за границите на „природата“.
Защото там, където природата свършва,
следва веднага друга природа,
и там където свършва тя, започва нова.
Какво да правиш, като дойдат страховете?
В стари времена сглобявахме в едно преследвачите си
– лъва, змията и орела –
и го наричахме „дракон“.
Микроби и каквото там невидимо
назовавахме съдба.
Градът се укрепява сам навътре в себе си
подобно кост.
Осигурява център. С него и световъртеж.
(Под земята, дърветата си съдействат
посредством сложни мрежи.
Съществуват две
взаимоизключващи се политически тези
относно поведението на дърветата.)
Непрестанно се покачва
пазарната стойност на празното.
Градът е винаги за предпочитане.
Никое животно тук не е опасно.
Нямаше ли да е прекрасно
да можеше да вземеш едно хапче
и всички тези садистични безкрайности
да се оцветяха в бледосиньо?
Нас обаче нищо не ни спира, слагаме обувки,
ходим на разходка сред природата.
Виждаме винаги само
най-близкия мрак.
Илюстрация в "Диаскоп": ©Георги Чепилев
Стихотворенията са от книгата на Яна Букова
"Записки на жената призрак" 2018
ИК "Жанет 45"
Редактор: Силвия Чолева
Художник: Христо Гочев
Брой страници: 68
Цена: 12 лев.
Публикува се със съдействието на автора и издателството.