Ангелина Василева: Най-голямата ми радост в новото време е възможността да се пътува по света и да се получава свободно информация

01.12.2023

Разговор на Христина Мирчева с Ангелина Василева, поет и преводач, по повод последната й книга „Луиз Глик – Нобел 2020“, изд. Карина – М, 2023. За собствения поетичен свят и този на другите.

В превода сме трима. Отговорна съм еднакво към читателя и към автора, когото превеждам.

Луиз Глик не е първата авторка, чиято поезия с едно случайно попаднало пред погледа ми стихотворение сякаш ми казва „Преведи ме!“ Но срещите ми с тези поети са били винаги индиректни и за съжаление, не особено романтични. В два конкретни случая те бяха щастлив бонус към работата ми като политически анализатор на американски печатни издания, което през 1980-те години предполагаше дълги часове самотни занимания сред купища вестници.

Поколения са израствали с нова идентичност. Войните рушат техния свят. Трябва да се търсят пътища за толерантност и сътрудничество.

Ангелина, тази година излезе от печат твоята книга „Луиз Глик – Нобел 2020“. Разкажи ни за процеса на написване на студията. Как се породи идеята и дълъг ли беше пътят за нейното издаване?

Идеята за тази студия не беше моя. Дължа я изцяло на литературоведката издателка Мариана Тодорова. Аз просто много харесвах поезията на Луиз Глик. И исках да покажа на всички колко е хубава.

Стиховете на Луиз Глик не бяха превеждани на български език и първите ми срещи с тях бяха в прогнозите в социалните мрежи за присъждането на Нобеловите награди за 2020 г. Там мненията за творчеството на американската поетеса бяха противоречиви и тя дори не се очертаваше като фаворитка. В областта на поезията определена преднина пред нея имаха канадките Маргарет Атууд и Ан Карсън. Но тези прогнози имат по-скоро характера на залагания на конни състезания. Разликата е в това, че имената на номинираните от Шведската академия се пазят в тайна 50 години. Изненадата за 2020 г. се оказа Луиз Глик с аргументираното решение на журито, че наградата ù се присъжда за нейния „ясно открояващ се поетичен глас, който със строга красота превръща личното съществуване в универсално“. За огласяването на имената на другите финалисти ще трябва да почакаме още половин век.

Издателство Penguin Books реагира много бързо и само след няколко месеца издаде дебел том с всичките 12 стихосбирки на поетесата. Поръчах си го и от мига, в който го разтворих, имах усещането, че седя с приятелка на кафе и си говорим за нещата от живота. Започнах да превеждам спонтанно стихове на Луиз Глик без комерсиална цел, пусках ги в сайтове и групи с интерес към поезията в социалните мрежи. Представих я в „Литературен вестник“, в сп. „Море“, в Диаскоп. Но въпреки ентусиазма ми, не намерих издател, който да се ангажира с авторските права за превода на творчеството ù в България. Тогава Мариана Тодорова ме посъветва да се опитам да опиша в книга впечатленията и вълненията си от допира с поезията на Луиз Глик. Тъй като имах твърде малък опит в областта на литературната критика, тя продължи да ме окуражава и напътства до края на книгата.

Междувременно издателство „Да“ на Силвия Чолева взе авторските права за три от стихосбирките на Луиз Глик и ги издаде в една книга на български. За моя радост издателство „Карина – Мариана Тодорова“ спечели конкурс „Помощ за книгата 2023“ с моя текст и се надявам двете книги да допринесат заедно за запознаването на българската аудитория с творчеството на голямата американска поетеса.

Ти си англицист, занимаваш се професионално с превод. Но и самата ти си поет, създаваш свой собствен литературен свят: „Приказка за двама“, „Перуниково небе“, „Да бъда нечия отново“ , „Среднощен ферибот“ и „Дневникът на един бинокъл“… пет поетични книги. Колаборацията на два различни езика е истинска словесна магия, предполагам.

Колаборация или по-скоро лаборатория, в която участват и помагат всички езици, които човек е изучавал някога повече или по-малко, както и всички култури, до които е имал щастието да се докосне. Широко разпространено е мнението, че преводачът е съавтор на преведения текст. Но за мен е по-честно да остана проводник, медиатор между автора и читателя. Защото трябва много да внимавам да не превърна автентичния авторов текст в мой текст, създаден по него. Личното творчество и преводът са различни отговорности. Когато пиша аз, отговорността ми е еднопосочна, само по отношение на човека, който е пожелал да прочете моя текст. В превода сме трима. Отговорна съм еднакво към читателя и към автора, когото превеждам.

Какво е преводът като преживяване – потъване, изплуване, гмуркане...

Преводът на художествена литература е предизвикателство, сложна задача, която може да се окаже както изненадващо лесна, така и много трудна. Търсене на най-точното усещане за думата, за нюанса, за посланието, за настроението. Внимателно изследване на територия, която в един момент може да се окаже хлъзгав терен. Или да те подведе с привидна лекота на пейзажа.

Моментите от плуването бих оприличила по-скоро на етапите при изпълнението на тази задача. Защото тя не винаги е успешна на prima vista. Дали ти предстои да преведеш роман от 250 страници, или хайку от три реда, препоръчително е за начало да прочетеш цялото произведение и по възможност да научиш нещо за автора, жанра и времето, за което се отнася. Без това е трудно да отведеш читателя в света на превеждания автор. Ако това е гмурването, то вторият етап на конкретна работа по превода е потъването. Изплуването е щастливият момент, когато след часове, дни, седмици, месеци, а може да се случи и години, прочетеш окончателния превод и кажеш „Това е.“

Как „намираш“ авторите, които превеждаш? През 2020 г. излезе твоята книга „Скиталецът“, изд. Фама - първата книга у нас със стихове и есета на големия англо-американски поет Уистън Хю Одън.

Попаднах на стихотворението „Огледало“ на Силвия Плат в сп. Encounter, месечно англо-американско издание за политика и култура, спонсорирано в годините на „студената война“ от ЦРУ и МИ6. В обичайното обкръжение на автори, пишещи за войните и за неясното бъдеще на света, бях разтърсена до мозъка на костите си от красивата метафора за една безкомпромисна житейска истина:


Аз съм сребърно и точно. Нямам никакви предубеждения.
Щом видя нещо, незабавно го поглъщам
каквото е, незамъглено от любов или неприязън.
Не съм жестоко, само честно съм, 
око на малък бог, четириъгълно.

.....  

Сега съм езеро. Една жена над мен се навежда.

.....

Едно момиче младо тя удави в мен, и в мен старица
се изправя срещу нея ден след ден, като ужасна риба.

Не ми остана много време да нося в чантата си „Огледало“ и да мечтая как ще намеря и други стихове от тази поетеса и ще ги преведа, и ето че в книжарниците се появи книга с единствения ù роман „Стъкленият похлупак“ и избрана лирика. Така бях впечатлена от преводите на Владимир Трендафилов, че един ден отидох специално в Софийския университет, за да го видя наживо. Смесих със студентките пред залата, в която трябваше да има лекция и го зърнах само за миг, повече не ми беше нужно. Не беше завист. Просто Силвия Плат беше мъртва от почти 20 години, а той беше дал живот на поезията ù на български... След много време прочетах версията на съпруга ù Тед Хюз за взаимоотношенията им в стихосбирката „Писма за рождения ден... Може би някога ще напиша книга за любовта и разминаванията им.

Срещнах Одън на страниците на вестник „Ню Йорк Таймс“. Не си спомням точно по какъв повод беше статията, но ме впечатли смесицата от лека ирония и огромно преклонение пред таланта му. Незабавно се влюбих във финала на публикуваното единствено стихотворение:

Ако не обичаме с еднаква страст 
нека по-обичащият бъда аз.

Събирах и превеждах отделни стихове на Одън, опитвах се да популяризирам творчеството му в продължение на години. По повод 100-годишнината от рождението му с мои колеги в Нов български университет организирахме четене на негови стихове на английски език. За целта специализираната библиотека „Филологии“ при СУ „Климент Охридски ми разреши /неофициално/ да ползвам за два дни единствения том с негови произведения. По същото време култовият редактор от радио „Христо Ботев“ Стенли – Станислав Цонев покани актьора Мариус Донкин да рецитира в нощния блок стихове на големия англо-американски поет в мой превод. Десет години по-късно отново с колеги от Нов български университет и Мариус Донкин, вече директор на Народния театър, и актьора Росен Белов под режисурата на Въскресия Вихърова представихме творчеството на Одън в Американския център при Столична библиотека. Предложих преводите, които бях направила, на няколко издателства, но нито едно не прояви сериозен интерес. Накрая с благородната задача Одън да бъде представен пред българските читатели се заеха моите съученици от 11 г клас в Английската гимназия. Те намериха издател и купиха авторските права за стиховете и есетата му. За моя огромна радост, когато книгата излезе, неговата поезия и житейска философия вече бяха припознати от известни съвременни български автори като Георги Господинов и Здравка Евтимова. Междувременно интересът към творчеството му нарастваше и в световен мащаб. Някъде прочетох, че по време на атентата срещу кулите-близнаци в Ню Йорк неговото стихотворение „11 септември, 1939“ е било най-разпространеното послание, което американците си изпращали по интернет, за да се окуражават. Може би защото в него се съдържа най-древната рецепта как да оцелеем:

Държава няма,
но никой не е сам;
гладът не пробира
между гражданин и полицай;
трябва да се обичаме, или да умрем.

Какво е да си преводач в България? Благодарно занимание ли е? Какво е твоето отношение към неглижирането на творческия труд. Струва ми се, че сме много изобретателни в подхода „убий събитието с мълчание“.

Тенденцията в съвременното общество е да приема това занимание за благородно и по възможност... най-ниско платено, едва ли не благотворително. По принцип преводаческият труд в най-широк смисъл е вид услуга, за която обикновено има регламентирано заплащане. Но стойността му значително изостава в сравнение с други отрасли. Фирмените цени за обикновен /не спешен/ превод от и на европейските езици варират от 13 до 30 лева на страница. Нормално на ден могат да се преведат не повече от 5 страници. Като най-популярни езици английският, немският, испанският и руският са в най-ниската категория. Представете си какво остава за преводача след като работодателят му си вземе своето.

Специализираният превод изисква да познаваш добре областта, в която е текстът – история, машиностроене, медицина. При художествения превод има други препъникамъни – идиоми, диалекти, архаизми, ритъм, рими, градус на патос и пр. Случвало ми се е пет минути след като съм се запознала с поет, той да ми каже „Преведи ме, защото съм много велик“ без изобщо да се поинтересува какво пиша аз самата. Аз не бих се доверила за превод на човек, чието творчество не познавам. Що се отнася до заплащането на превод на поезия, правила няма, издателите в най-общия случай припомнят баражните цени на Съюза на българските преводачи от преди 15 – 20 години, които са... 2 лв. на строфа.

Да мълчиш по повод на дадено събитие не винаги означава, че искаш да го убиеш. Може просто да не го разбираш, да не те интересува, да не си дорасъл до него. Слава богу, в литературата събитието е факт, който остава на хартия или на друг носител, съхраняващ информация. И недооцененото или пренебрегнато днес събитие със сигурност ще намери отклик и разбиране в бъдешето или просто на друго място. Трябва само да имаш самоувереността и търпението на Емили Дикинсън да останеш неразбрана в своя век, за да се превърнеш в идол в следващия.

И какво е да си поет? Ти имаш завладяващ подход на изграждане на текста, съчетавайки поезия с проза.

За мен да си поет е състояние, в което например пресичаш оживена улица, но не виждаш ясно колите и не чуваш гласовете на хората, защото в мисълта ти внезапно се е появил един образ, който прераства в стихотворение. И той върви с теб и се променя понякога през целия ден, на работното ти място, на опашката в магазина, докато гледаш телевизия... През нощта се събуждаш и той отново е с теб, бил е в главата ти през цялото време, дори установяваш, че е малко променен, докато си спала. Така до момента, в който след изписване на всички варианти върху бели листа се спреш на най-верния.

Трудно е да се каже кой поджанр на поезията е по-стар – лириката, или наративът. Те не си противоречат в европейската традиция от древни времена. Произведенията на Сафо /интимна лирика/ и на Омир /разказ за Троянската война/са датирани от преди новата ера, с няколко века разлика. В българската традиция наративът се среща често в народните песни, докато поетите класици предпочитат различните форми на лирическа поезия. Аз подсъзнателно съм изкушена и от двата жанра, но предпочитам наратива, навярно заради възможността за по-изчистена, директна форма.

От години организираш Софийски есенен салон за поезия. Събитието продължи да се случва дори в пандемично време. През 2022 беше неговото 14 издание.

Софийският есенен салон за поезия беше наше общо дело с покойната вече София Филипова. Бяхме силно възмутени и натъжени от водещите се през 2008 г. грозни войни в медиите между Съюза на българските писатели и новите писателски сдружения. Искахме да създадем пространство, в което да имат изява всички поети, без значение на техните политически и идеологически възгледи и литературни предпочитания. Запомнила съм две „пророчества“ за бъдещето на Салона. Пламен Дойнов ме преупреди, че през онзи септември предстояха още няколко изключително амбициозни събития и нашето може би щеше да се изгуби между тях. Михаил Белчев пък ме посъветва да сложим пред името на Салона „Първи“. През декември тази година предстои да проведем Петнайстия софийски есенен салон за поезия.

Софийски есенен салон за поезия 2015 г.

Ти организираш и Поетични вечери в American corner, Столична библиотека, както и Вечери на американската поезия.

Там имаме много успешно сътрудничество с г-жа Камелия Конева. През месец април Софийски салон за поезия обикновено участва в провеждане на американското движение за честване на поезията, известно като A Poem in Your Pocket. Организирали сме съвместно, също така, вечери с поезията на отделни американски поети като У. Х. Одън, Луиз Глик, карибски поети и пр. По време на пандемията бях поканена да изнеса онлайн лекции за някои американски поети.

Има ли наистина приятелска поетична общност, място, където хора със сходни интереси да се събират и да обсъждат своите тревоги, планове, предстоящи проекти…

По-скоро има места в София, където хората могат да покажат творчеството си. Почти всяка библиотека и читалище в София има свой литратурен клуб. Освен тях в центъра на града се разкриват все повече литературни пространства. В достолепната сграда на СБЖ в кафе-клуб „Журналист“ на ул. „Граф Игнатиев“ поетът Ивайло Диманов е определил вечерите в петък за време за поезия. Сп. „Нова асоциална поезия“ организира събитията си в различни клубни пространства – „Ялта“, „Грамофон“ – но има свой почерк и ревностни почитатели. Младият поет и преводач Денис Олегов провежда срещи за четене на поезия и проза в КЕВА – Клуб за естетическо възпитание на артиста на бул. „Г. С. Раковски“ до пл. „Славейков“... За съжаление, младите творци споделят, че все още липсват пространства, където да се обсъждат творби и проекти.

Има ли гилдия на снобите в България? А такава на завистниците?

Възможно е да има. Но аз не се срещам с тях.

След страховитото време на ковид пандемията, станахме свидетели на избухването на два тлеещи от край време конфликта – Украйна и Ивицата Газа. Има ли някакво смислено обяснение на изтреблението?

Каквито и „грешки“ в миналото да се посочват - създаването на еврейската държава от ООН в исконните палестински земи и последвалото присвояване на ивицата Газа от Израел, както и многократното разпарчалосване на земите на древната Киевска Рус, довело до превръщането на част от нея в Украинска държава след разпадането на СССР – тези жестоки военни конфликти са абсолютно неприемливи през 21ви век. Поколения са израствали с нова идентичност. Войните рушат техния свят. Трябва да се търсят пътища за толерантност и сътрудничество.

Имаш ли усещането, че днес съществуват писатели, създаващи творчество, което е политически изявено, което може да ни поведе по различен път?

За съжаление, не съм попадала на такива автори. Светът все още не е забравил раните, нанесени му през миналия век. Има писатели, които не престават да пишат за тях, както за да се запази паметта, така и да се предотвратят нови грешки. Но не всички сме готови да приемем преценката на времето и реалността, поне в България. Може би затова ни е досадно да дочетем докрай книга на носителката на Нобел за 2022 г. Ани Арно и се чудим как така са дали Букър на Георги Господинов.

Патриот ли си? Тази дума има ли все още някакъв смисъл в обстановката на разпад на културни и национални ценности.

Мисля, че да, патриотка съм. Най-голямата ми радост в новото време е възможността да се пътува по света и да се получава свободно информация. Но същевременно съм горда с факта, че децата и внуците ми избраха да живеят в България.

Твоето послание към читателите на "Диаскоп"!

Весели коледни празници и щастлива, здрава и успешна Нова 2024 година!

Ангелина Василева в Диаскоп

Ангелина Василева е завършила английска филология и работи като преподавател и преводач на художествена литература. Пише стихове и литературнокритически статии. Живее в София, където от 2009 година организира съвместно със София Филипова поетичните срещи „Софийски есенен салон за поезия“. Автор е на стихосбирките „Приказка за двама“, „Перуниково небе“, „Да бъда нечия отново“ , „Среднощен ферибот“ и „Дневникът на един бинокъл“. С неин подбор и в неин превод излиза първата книга у нас със стихове и есета на големия англо американски поет Уистън Хю Одън „Скиталецът“, издателство Фама 1.

Коледен брой на Диаскоп 01-31 декември 2023

Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника.

Ангелина Василева: Най-голямата ми радост в новото време е възможността да се пътува по света и да се получава свободно информация

Партньори: