Николай Нейчев: Проблемът за времето в ПЕТОКНИЖИЕТО на Ф. М. Достоевски (Хронос. Кайрос. Вечност) I

Глава четвърта

Кайрос срещу Хронос в романа „Бесове“

„…аз живея само по календара, всяка моя крачка е пресметната по календара“

(думи на Лиза от „Бесове“)

Втора част тук

Трета част тук

Хронологията изпълнява ключова роля  в идеологическия  дискурс на романа „Бесове“, който още в самото начало на текста се определя като „хроника“ [вж. Достоевски, т. VII: 7]590. Една от най-проникновените изследователки на романа, Людмила Сараскина, заявява следното:

Логическите причинно-следствени взаимовръзки между „времевите знаци“ са промислени толкова щателно, че се оказва съвършено реална възможността да се изчислят датите на почти всички събития строго по календара. Нещо повече, цялата хронология на „Бесове“ „работи“ така, че читателят може да се довери на почти абсолютната ù точност: всяко събитие в романа има едно-единствено време и място и не търпи приблизителни, „на око“, определения. (…) Хрониката фиксира не просто някакво време – минало или текущо, а преди всичко – точното време [Сараскина 1990: 11 – 12].

По традиция обаче авторът на „хрониката“ постоянно отбягва да посочи точната година, в която протичат събитията. В текста срещаме само едно приблизително упоменаване (с многоточие) – „нашата 187… година“ [360]. Това дава основание на някои учени да предположат, че става дума за 1870 година [вж. Vladiv 1979: 139 – 140]. Л. Сараскина привежда редица примери за исторически събития, отразени в „Бесове“, които препращат действието на романовия сюжет към 1870 и дори към 1871 година [Сараскина 1990: 43 – 46]. Но в епизода на романа, разказващ за благотворителното празненство в помощ на гувернантките, излиза да говори „някакъв професор“ [424], който заявява, че „преди двадесет години, в навечерието на войната с половин Европа, Русия беше идеалът на всички статски и тайни съветници“ [435]. Очевидно „професорът“ има предвид Кримската война от 1853 – 1856 година, от чието „навечерие“ (1852 г.) са изминали „двадесет години“ [436]. Това отпраща конкретното време на романа към 1872 година591. Като отбелязват, че в центъра на повествованието на „Бесове“ е отразено историческото събитие – убийството на студента Иванов от Нечаев, станало на 21 ноември 1869 година – редица достоеведи са склонни да съотнесат „предполагаемото време на сюжетните събития“ в романа към 1869 година [Сараскина 1990: 13; Захаров 2004: 544 – 555]. Такова преливане на факти от различни години естествено предизвиква колебание у изследователите. „Опитвайки се да разтълкуваме календара на „Бесове“ в съответствие с реалната историческа хронология – пише изследователката, – ние неименуемо попадаме в задънена улица, в капан, в някаква развалена „машина на времето“ [Сараскина 1990: 46]. Тази констатация обаче допълнително подкрепя издигнатата от нас теза, че по принцип в големите си романи Достоевски съзнателно избягва да отбележи конкретната година, защото предпазва от излишно ангажиране със злободневна „историчност“, което би принизило вечността на сюжета. „Бесове“ не прави изключение в това отношение.

Ето какво пише в тази връзка Достоевски, когато на 10 февруари 1873 г. подарява екземпляр от отделното издание на романа на бъдещия наследник на престола, Александър III: Това е почти исторически етюд, с който исках да обясня възможността за такива чудовищни явления в нашето странно общество, като нечаевското престъпление. Възгледът ми се състои в това, че тези явления не са случайни, не са единични, затова в моя роман няма нито копирани от действителността събития, нито копирани конкретни личности. Тези явления са пряко следствие от вековната откъснатост на цялото руско просвещение от родните и самобитни начала на руския живот“ [29, кн. I: 260].

За разлика обаче от липсващата година, Достоевски не пропуска да отбележи конкретния месец. В черновите към романа „Бесове“ писателят отбелязва: „Действието на романа е през септември. (…) Князът (т. е. Ставрогин – бел. Н. Н.) пристига в града в деня, когато започва началото на романа“ [11: 94, к. а.]. Хронологията в каноничния текст обхваща целия септември. Началото: „ясен септемврийски ден“ [139], краят на месеца: „ветровит септемврийски ден“ [395]; и първата половина на октомври [552]. Но за да изясним как житийният корпус на Чети-Минеите оказва влияние върху идеологическия дискурс на романа хроника, на нас ни е потребна още по-точна хронология, т. е. да открием конкретната дата, от която започва действието в романа.

Формално погледнато, в „Бесове“ отсъства посочването на точната дата, но това е (както вече казахме) по-скоро често използван наративен авторски похват. Нееднократно в черновите към „Бесове“ писателят подчертава, че „главното е в особения тон на разказа“: „А тонът се състои в това – да не разяснявам Нечаев и Княза (…), Князът се разкрива постепенно чрез действията и без всякакви обяснения“ [11: 261].

Или:

„ГЛАВНОТО Е В ТОВА: по цялото протежение на романа никога да не се разяснява напълно (…)“ [пак там: 276]. Целта е: „Нека читателите сами да се потрудят“ [пак там: 303]. Това е причината, поради която в текста на романа „хроника“ Достоевски непряко, но все пак подсказва времето кога точно започва действието.

И така – в „неделята“ на един „ясен септемврийски ден“ [137] на службата в храма се е „стекъл целият град“ [138]. Когато проповедта свършила, „изнесли кръста“: „Първа тръгнала към кръста губернаторшата, но последните две крачки позабавила явно за да направи път на Варвара Петровна, която пък от своя страна вървяла с някаква непреклонна решителност и като да не виждала никого отпреде си. (…) продължавайки да не забелязва никого и с израз на най-непоколебимо достойнство, тя целунала кръста и тутакси се запътила към изхода“ [140]. Без всякакво съмнение тук става дума за богослужението в чест на един от дванадесетте велики християнски празници Въздвижение на Светия Кръст Господен, когато в края на проповедта се изнася Кръстът, който всеки поклонник целува, преди да напусне храма. А като имаме предвид, че Кръстовден винаги се празнува на 14 септември, то без колебание можем да определим, че началото на същинското действие в романа „Бесове“ започва именно на тази дата.

З а б е л е ж к а: Вече стана дума за възникналия спор между В. Захаров и Л. Сараскина по повод на това кога точно започва действието в „Бесове“. Вече нееднократно имахме възможността да обясним, че Достоевски както в живота, така и в творчеството си винаги се ръководи по Юлианския календар. Така че ние подкрепяме твърдението на Захаров, според което началото на същинското действие в романа започва на 14 септември (стар стил), т. е. на празника Кръстовден. Впрочем споровете автоматично отпадат, когато направим календарна справка. Оказва се, че единствено през 1869 година 14 септември се пада в неделя [вж. Фиг. 4 и Фиг. 5], докато за 1870 г. е в понеделник [вж. Календарь 1870: 27], за 1871 г. е във вторник [вж. Календарь 1871: 27], а за 1872 г. – в четвъртък [вж. Календарь 1872: 26].

Още едно пряко потвърждение, че конкретната събитийност в „Бесове“ започва на 14 септември (Кръстовден), е и „говорещата“ фамилия на героя Ставрогин (от гр. σταυρός = кръст)592, с чиято поява именно на празника Кръстовден започва и същинското действие в романа. Както правилно отбелязва В. Захаров „именно на този ден, 14 септември, би могла да започне „Голготата“ на великия грешник Николай Ставрогин“ [вж. Захаров 2004: 544 – 555].

Да подчертаем отново: в художествения свят на Достоевски е важна преди всичко точната дата от календара на даден месец. Доказателства за тази теза впрочем намираме и в самия текст на „Бесове“. Тя е изказана от Лиза в разговор със Ставрогин към края на романа:

– Според календара трябваше да е съмнало преди един час, а е почти като нощ – каза тя с досада.

— Календарите лъжат – каза той с любезна усмивка (…). – Отегчително е да се живее по календар, Лиза.

(…)

— (…) аз живея само по календара, всяка моя крачка е пресметната по календара [463 – 464].

Този странен на пръв поглед диалог е твърде показателен. Трябва да напомним, че по това време в Руската Империя не се издават „светски“ календари, а всяка дата задължително отразява църковните празници, т. е. обвързана е с честване паметта на даден светец или събитие от свещената и църковната история, и следователно е неразривно обвързана с текстовете на Чети-Минеите.

И така, нека видим какви контекстуални връзки можем да открием между събитийния сюжет в „Бесове“ и агиографските текстове за 14 септември. В Сказание за празника Воздвижение на Честния и Животворящ Кръст Господен, поместено в Чети- Минеите и предназначено за четене на този ден [вж. Чети-Минеи: т. 1: 288 – 298]593, намираме съответствие със съдбата на Николай Ставрогин. В Сказанието се говори за нечестивия цар Максентий, който „причиняваше на народа много злини, като не само преследваше и мъчеше християните, но убиваше и езичниците (…) живееше порочно, безчестейки много благородни семейства. Заради своята жестокост и нечистия си живот той стана тягостен и гнусен…“ (288). Казаното напълно съвпада с безпътното и порочно „житие“ на „великия грешник“ Ставрогин, за когото: (…) се разправяха чудесии за дивата му разюзданост, за някакви хора, които стъпкал с конете си, за някаква зверска постъпка спрямо някаква дама от доброто общество, с която бил имал връзка, а после я оскърбил публично. Нещо дори твърде откровено мръснишко имаше в тази история. (…) заяждал се и обиждал заради едното удоволствие да обиди. (…) имал почти един след друг два дуела, виновен бил от горе до долу и за двата, единия си противник убил на място, а другия осакатил (…) дни и нощи се губел по разни вертепи и изобщо по какви ли не съмнителни места… [38 – 39].

Подобно на възмущението, обхванало римското общество срещу порочния Максентий (вж. 288), е и „взривът на всеобща омраза“ срещу „скандалджията и столичния бретьор“ Ставрогин, което обзема цялото губернско общество [43]. Така вместо да приеме вярата в спасителния Кръст Христов и вместо да изпълни думите на отец Тихон, „че и най-позорният кръст се превръща във велика слава и велика сила, ако искрено смирен е бил подвигът“ [11: 27], гордият „премъдър змей“ [93] Ставрогин упорства в атеизма [вж. 224] и подобно на Максентий (вж. 290) неизбежно върви към своята гибел. Църковният календар и респективно текстовете от Чети-Минеите, чието време е паралелно на протичащите събития в романа на Достоевски, разкриват истинската същност на даден персонаж или дадено събитие. В такъв смисъл става разбираемо защо според демоничния Ставрогин „календарите лъжат“ и е „отегчително да се живее по календар“.

В Чети-Минеите за 14 септември е поместен и един съвсем кратък агиографски текст (състоящ се само от три изречения) В памет на светия мъченик Папий (299), където срещаме един детайл, който обаче става централен за скандалните събития, случили се на този ден в „Бесове“. За св. Папий се казва, че бил подложен на мъчения, едно от които било, че „натрошили челюстите и страните [бузите] му“. Този детайл Достоевски претворява, разбира се, в апофатизиран смисъл (чрез принципа „от противоположното“) в епизода, в който Шатов удря с юмрук в лицето Николай Ставрогин: „Шатов го беше ударил особено (…) не с длан, а с цял юмрук, а юмрукът му беше голям, тежък, кокалест (…). Ако ударът се бе случил по носа, щеше да му строши носа. Но се бе случил по бузата, засягайки левия край на устата и горния зъб, от които тутакси рукна кръв“ (185). Подобно на мъченика Папий, Ставрогин е наказан по идентичен начин, но за разлика от светеца, понесъл мъчение заради вярата, героят на Достоевски е наказан поради своето безверие, „лъжа и клевета“ [224]. Така агиографският текст, който е предназначен за четене на 14 септември, осветява „от обратното“ привидно светското събитие в романа, и чрез „кайротизация“ на времето метатекстово разкрива истинския смисъл на ситуацията.

От случилото се на 14 септември изминават „осем дни“, които представляват своеобразна времева лакуна в календарното време на романа. Хроникьорът заявява:

„Започвам именно от осмия ден след онази неделя, тоест от понеделник вечер, защото тъкмо от тази вечер и започва „новата история““ [196]. Следователно конкретната събитийност в „Бесове“ се подновява в понеделник вечерта на 22 септември, което точно съвпада и с календара.

Все пак трябва да кажем, че тези 8 дена съвсем не са някакво „празно“ време в хронологията на романа. На няколко страници хроникьорът излага факти и носещи се в обществото слухове, свързани със събитията от 14 септември. Например за това, че домът на Саврогини през тези дни останал заключен; че Лизавета Николаевна имала треска; за Николай Саврогин се твърдяло, че имал „уж някакъв избит зъб и за синини по лицето“; че братът и сестрата Лебядкини са преместени „нейде отвъд реката, в Горошечное“; че имало срещи и разговори между Степан Трофимович и сина му Пьотър; че след това Пьотър Верховенски изчезва нанякъде от петък сутринта до понеделник и пр. [188 – 195].

Всички тези събития са пряк резонанс от случилото се в романа на деня Кръстовден, – подобно на текстовете в Чети-Минеите, където постоянно се усеща отгласът от този велик християнски празник, защото „Където е Кръстът, там не може да навреди бесовската сила“ (вж. В памет на преподобния Доротей пустинник, чиято памет се почита на 16 септември – с. 324)594. В Страдание на свети мъченик Никита, чиято памет се чества на следващия ден – 15 септември, се казва:

Когато честният и животворящ Кръст Господен – това знамение за победа, бил издигнат високо над света, съименникът на победата свети Никита застанал под неговата сянка. Вчера ние празнувахме Въздвижението на светия Кръст, непобедимата победа за света, а днес облажаваме свети Никита, чието име означава победител. Този добър войн на Иисуса Христа застанал под кръста като под знаме, за да води битка против враговете на светия Кръст, в чест на Разпнатия на него. Един воюва за земния цар, друг – за своя живот и суетна слава, трети – за временните богатства, а свети Никита воювал за Единия си Господ Иисус Христос, Който е Цар на всяко творение, наша слава и неоскъдняващо богатство (300).

Този агиографски разказ е в пълна противоположност на това, което научаваме през тези дни за „революционера-емигрант“ [191] и „нихилист“ [192] Пьотър Верховенски. Св. Никита се сражава срещу невидимите врагове на Кръста – бесовете (301 – 302), т. е. срещу всичко, което въплъщава в себе си този герой на Достоевски: срещу себеобожествяването (срв. думите на баща му: „ти наистина ли искаш да предложиш на хората вместо Христос себе си, тъй както се гледаш?“ [194]); срещу временните богатства на „хляба земен“ (срв. идеята за каруците, които „возят хляб на човечеството“ [195]); срещу насилието на земната власт (срв. „изкарвате на първи план и с такъв възторг гилотината“ [пак там]) и т. н.

В текста на Страдание на света великомъченица Евфимия Всехвална (паметта ù се чества на 16 септември) откриваме важен детайл, който има пряко отношение към външния портрет на Пьотър Верховенски – на „този сякаш паднал от небето господин“.

[169] (изразът провокира явна аналогия с бесовете като паднали от небето ангели). Детайлът е следният. Когато проконсулът Приск изправя на съд християните, за него се казва: Тогава мъчителят отворил лъжливите си уста, изострил като бръснач лъстивия си език и се обърнал към тях с хитроумна реч, като обещавал дарове и почести и се стараел да отклони от правия път към гибелното идолослужение онези, които Господ „придобил с честната Си кръв“ (310).

Света Евфимия отговаря така на своя мъчител: „Ти не ще ме прелъстиш с хитри слова, както някога змията е прелъстила нашата прамайка“ (312). Тук откриваме явна аналогия между мъчителя на християните и портретната характеристика на младия Верховенски, за когото се казва:

Главата му е удължена към тила и сякаш сплесната отстрани, тъй че лицето му изглежда остро. Челото му е високо и е тясно, но чертите на лицето са дребни; остър поглед, носле – малко и заострено, дълги и тънки устни. (…). Изговорът му е удивително ясен: думите му се ронят като едри, добре заоблени зрънца, винаги подбрани и винаги на услугите ви. (…) Започва някак да ви се струва, че самият му език в устата трябва да има някаква особена форма, да е някак необикновено дълъг, тънък, ужасно червен и с изключително остро връхче, което непрестанно и съвсем неволно се върти [163 – 164].

Изказаната от мъченица Евфимия асоциация между прелъстителните слова на мъчителя ù и неговата змийска природа напълно съвпада с несъмнено търсената от Достоевски асоциация между френологията на неговия герой и главата на рептилия: сплесканата и изострена гущероподобна глава, острият поглед, дългият и остър змийски език и пр. Впрочем, в не по-малка степен рептилийните асоциации са характерни и за образа на Ставрогин, наречен буквално „премъдър змей“ [93, 144]; звяр, „който внезапно си показа ноктите“ [40, 41]; капитан Лебядкин се вцепенява пред Ставрогин „буквално както заекът замира пред питона“ [177], а когато Лиза проследява с поглед Ставрогин, по лицето ѝ минава „някаква конвулсивна тръпка, сякаш се бе докоснала до някакво влечуго“ [167]; „сякаш змия се сви в сърцето ми“ – споделя Маря Лебядкина, когато зърва отблизо Ставрогин. Аналогията с влечуги и рептилии не подминава дори и бившия „шут“ на Николай Ставрогин, капитан Лебядкин, който говори на своя господар: „аз ставам нов човек, досущ както змията си хвърля кожата“ [238]595. Когато младото офицерче Еркел поема ръката на Шатов, последният трепва, „сякаш се бе докоснал до някакво страшно влечуго“ [510]596 и пр. По този начин Достоевски постоянно напомня за генетичната връзка на неговите герои-„бесове“ с дявола, възприел образа на изкусителната змия [вж. Бит. 3: 1 – 7].

Но наред с посочените агиографски реликти, които просветват под видимата повърхност на наратива, в този отрязък от романа откриваме и един мотив, който намира важни духовни съответствия с житийните текстове в Чети-Минеите. Това е темата за „случайното семейство“, която за първи път зазвучава в Петокнижието. От предисторията на Степан Трофимович става ясно, че бидейки в Париж и след смъртта на майката, бащата изоставя своя петгодишен син (след годежа си в Берлин за втората си жена) и го праща „в Русия, където възпитанието му бе поверено изключително на някакви далечни лели, някъде в дълбоката провинция“ [11]. През осемдневната лакуна в календарното време на „Бесове“ се споменава, че след дългогодишната раздяла Степан Трофимович се среща със своя син Пьотър Степанович два пъти и „двете срещи със синчето му бяха подействали болезнено“ [193]. Разговорите между бащата и сина са изпълнени с неразбиране, неприязън и взаимни обвинения. „Не съм го нито хранил, нито поил – споделя Степан Трофимович с хроникьора, – отправил съм го от Берлин в -ската губерния още като сукалче, съгласен съм… „Ти, казва, не си ме поил и по пощата си ме препратил, че и тук ме ограби.“ Но, нещастнико, викам му аз, цял живот съм те мислил, та макар и по пощата! Il rit597. Но аз съм съгласен, съгласен съм… нека да е по пощата – завърши той като да бълнуваше“ [193].

Темата за разпадналото се и фактически несъществуващо семейство е в ярък контраст с два житийни текста в Чети-Минеите, които разкриват „от обратното“ истинския смисъл на християнското семейство. Това са: В памет на благоверния княз Теодор, Смоленски и Ярославски чудотворец, и децата му Давид и Константин (памет на 19 септември), където е показан образецът на владетелско руско християнско семейство, и Житие и страдание на свети великомъченик Евстатий Плакида, на съпругата и децата му (памет на 20 септември), разкриващо как първоначално езическото семейство се претворява в истински християнско. Впрочем, разговорът на Степан Трофимович с неговия довереник Антон Лаврентиевич Г-ов (хроникьора) става в „четвъртък вечерта“ [193], на 18 септември, т. е. точно в навечерието на празнуването на паметта на посочените светци и техните семейства, когато според Чети-Минеите се четат житията им (вж. Фиг. 5). Съдбата на „семейство“ Верховенски е пълната противоположност на примера, който дава семейството на св. Евстатий Плакида. Както става известно, в детска възраст синът на Степан Трофимович, Пьотър, проявява някакво християнско религиозно чувство, към което обаче бащата се отнася пренебрежително иронично:

(…) аз го смятах за едно нищо, quelque chose dans ce genre598. Нервно, разбирате ли, момче, много чувствително и… боязливо. На лягане се кланяше до земята и прекръстваше възглавницата, та да не умре през нощта… je mʼen souviens599. Enfin600 никакво чувство за изящество, тоест нещо висше, някакъв зародиш на бъдеща идея… cʼétait comme un petit idiot601 [85].

Така „семейство“ Верховенски, вместо да се преобразува в християнско, отхвърля тази възможност и се ориентира в обратна посока. Именно то поражда един от най- отявлените и опасни бесове, привърженика на идеята за възраждане на езичеството – Пьотър Верховенски.

Но независимо от факта, че темата за „случайното семейство“ е безспорно важна, тя не се явява централна за романа „Бесове“. Тази тема става обаче доминантна за една друга творба от Петокнижието на Достоевски – следващия роман „Юноша“. Именно в този текст посочените две жития изпълняват основната функция да кайротизират в религиозен дух времето на привидно светския сюжет на романа, показвайки как случайното семейство се претворява в християнско. (По този въпрос вж. по-нататък анализа на романа „Юноша“).

Показателно е, че в деня 21 септември, непосредствено в навечерието преди разказвачът да поднови своята „хроника“ (което става в понеделник вечерта на 22 септември), се празнува паметта на св. Димитрий Ростовски – създателят на прочутите Чети-Минеи. Така авторът на „хрониката“, която все повече се убеждаваме, че започва да придобива формата на „антижитие“, или травестирано (преобърнато) житие, продължава „от противното“ традицията на своя знаменит „учител“602.

Събитията в „Бесове“, случили се през вечерта и нощта на 22 септември, са следните: от седем до осем часа Ставрогин разговаря с Пьотър Верховенски [205]; след десет часà Ставрогин посещава Кирилов и Шатов и разговорът с тях приключва преди дванадесет [220 – 221]; след това Саврогин среща на моста „малкия зъл бяс“ Федка Каторжника, а в дванадесет и четиридесет и пет (т. е. настъпил е вече другият ден – 23 септември) пристига в дома на Лебядкини [235].

Агиографските текстове в Чети-Минеите, отредени за четене на 22 септември, изпълняват на всички нива апофатизираща функция, спрямо този отрязък от романовия разказ. Например постоянен мотив в разговора на Ставрогин с Пьотър Верховенски е посредствеността/бездарността603 на последния604. Посредствеността винаги е свързана с многословието („църцоренето“) на младия Верховенски, а „онези, които умеят да говорят, говорят кратко“ [199]. В Житието на свети пророк Иона се подчертава, че истинските пророчески слова на светеца са „кратки и страшни“ (444).

Централна тема в Страдание на светия свещеномъченик Фока, епископ Синопски е поучителното проповедничество:

От млада възраст светецът се сподобил да получи такава благодат на Светия Дух, че изгонвал бесове от хората и изцелявал недъзи. Когато свети Фока възмъжал, заради добродетелния си живот бил избран за епископ в родния си град и с ревност започнал да пасе своите словесни овце; като ги поучавал със слово, той ги и назидавал със своя пример. (…) Той предпазил много хора от заблуди, мнозина езичници отклонил от идолопоклонството и ги привел към почитание на Единия Бог (431).

Учителството на св. Фока е пълна противоположност на Ставрогиновото „проповедничество“. „Ученикът“ Шатов говори на своя „учител“ Ставрогин: „когато сте насаждали у мен идеите за Бога и родината – в същото това време, може би в същите тези дни, сте влели в сърцето на този нещастник, на този маниак Кирилов отрова… Насаждали сте в него лъжа и клевета и сте го докарали до умопомрачение… Идете го вижте сега, това е ваше създание…“ [224]. Вместо почитане на Богочовека, думите на „великия грешник“ пораждат атеистичната (по-скоро – идолопоклонно-езическата) идея на Кирилов за човекобога [вж. 215]605.

Впрочем и идеята на Шатов също е далеч от истинската вяра в Бога. В нея централно място заема следната мисъл:

Целта на всяко народно движение – у всеки народ и през всеки период на неговото битие – е единствено и само търсене на бога, на своя бог, непременно на своя собствен бог, и вярата в него – като единствено истински бог. (…) Когато боговете започнат да стават общи, това е признак за унищожение на народността. (…) Колкото е по-силен един народ, толкова по-особен е неговият бог. (…) Единственият народ-„богоносец“ е руският народ [226 – 227].

Подводното течение на агиографския метатекст обаче опровергава идеите на героя. Централната тема в цитираното вече житие на свети пророк Иона е призивът към езичниците (жителите на град Ниневия) да се покаят и повярват в единствения, истински Бог (вж. 440). И езичниците действително се вслушват в предупрежденията на пророк Иона и Бог ги помилва (вж. 444). Това, от една страна, е своеобразно назидание към евреите, които смятат себе си за единствено богоизбрани, което пък развива у тях неприязън към другоплеменните народи. От друга страна, проповедта на св. Иона доказва, че спасението е достояние и на всички народи, ако те се влеят в общата Църква Христова, Църквата на единния Бог. Така житийният текст влиза в пълно противоречие с идеите на Шатов за руския народ като единственият народ-богоносец.

В преводния български текст на „Бесове“ лексемата „бог“ постоянно е изписана с малка буква (такъв е случаят и със съветското издание [вж. 10: 198 – 199]), което неизбежно замъглява смисъла. За да схванем адекватно идеята на Шатов, не е без значение да проследим текста в неговата оригинална ортография и да видим как Достоевски изписва теонима – с голяма или с малка буква. Това е от съществено значение, тъй като подсказва отношението писателя към идеята на Шатов, т. е. какво той приема като авторитетно и какво отхвърля. Ето цитата:

Цѣль всего движенiя народнаго во всякомъ народѣ и во всякiй перiодъ его бытiя, есть единственно лишь исканiе Бога, Бога своего, непремѣнно собственнаго, и вѣра въ него какъ въ единаго истиннаго. (…) Признакъ уничтоженiя народностей, когда боги начинаютъ становиться общими. Когда боги становятся общими, то умираютъ боги и вѣра въ нихъ вмѣстѣ съ самими народами. Чѣмъ сильнѣе народъ, тѣмъ особливѣе его богъ. (…) Единый народъ «богоносецъ» — это Русскiй народъ [Достоевскiй 2007в: 217 – 218].

От приведения канонично ортографски текст ясно личи смислово различителната функция, която придава Достоевски на лексемите „Бог“ и „бог“. Напълно в християнската традиция, когато писателят изписва Бог, той има предвид Иисус Христос, а под бог/богове – езическите идоли. От друга страна, авторът на „Бесове“ не приема еднозначно идеята на Шатов, че единственият народ-богоносец е руският. Тъй като ако руският народ е единственият народ-богоносец, то би следвало, че той е „най-силният народ“, което обаче влиза в противоречие с израза: Колкото е по-силен един народ, толкова по-особен е неговият бог (където „бог“ е изписано с малка буква !)606. Впрочем самият Ставрогин (авторът на тази идея) отбелязва, че Шатов е „преиначил“ мисълта му, защото свежда Бога (с главна буква!607) „до прост атрибут на народността“ [227].

З а б е л е ж к а: Разбира се, проблемът за месианската роля на руския народ и централното място, което той заема в идейните разбирания на Достоевски, е много сложен и нееднозначен и не се явява цел на нашия анализ608. Във фокуса на вниманието ни е идеологията на неговия персонаж Шатов, който не бива да се свежда до обикновен рупор на авторовите идеи. Още повече, че тези мисли са породени от „премъдрия змей“ Ставрогин и в крайна сметка водят до това, че самият Шатов така и още не е повярвал в Бога [вж. 228]609.

По този начин, като дава необходимото „отстранение“ от херметично затворената конкретиката на изказа, агиографският текст прояснява глъбинния смисъл на този важен за романа идеологически дискурс, разкривайки една от погрешните идеи на заблудените бесове.

Когато малко след полунощ (на 23 септември) Ставрогин посещава дома на Лебядкини, между него и капитана се завързва разговор, който показва несъмнената връзка между вътрешната хронология на романа и житийния корпус на Чети-Минеите. По думите на разказвача – капитан Лебядкин „вече от осем дни не беше се напивал“ (т. е. става дума за предходната осемдневна темпорална лакуна). По-нататък диалогът продължава така:

„– Нà – посочи той (т. е. Лебядкин – бел. Н. Н.) наоколо си, – живея като Зосима. Трезвеност, уединение и нищета – обетът на древните рицари.“

Ставрогин му задава въпроса:

„ – Смятате ли, че древните рицари са давали такива обети?“

Капитанът отговаря:

„ – Да не би нещо да бъркам? Уви, спря моето развитие! Всичко погубих! Не знам дали ще ми повярвате, Николай Всеволодович, но тук за първи път се опомних от срамните си увлечения – нито чаша, нито капка! Имам покрив над главата и от шест дни изпитвам едно благоденствие на съвестта. Дори стените миришат на смола, напомняйки за природата“ [236].

Коментаторите на дадения пасаж смятат, че „едва ли в тези думи се има предвид реално лице; по-скоро тук Зосима е синоним на отшелник“ [12: 298]. Споменаването от капитан Лебядкин на името „Зосима“ обаче едва ли е случайно. Това е сигурен „минеен маркер“, защото намира пряко съответствие с текст от Чети-Минеите – Страдание на светия мъченик Зосима Пустинник, чиято памет се чества на 19 септември, т. е. точно по времето, когато братът и сестрата Лебядкини са преместени да живеят в усамотено място отвъд реката610. В срещата на Ставрогин с Лебядкин се откриват и някои глухи препратки към житието на Зосима (разбира се, в типичната за Достоевски „игра на профанни и сакрални значения“ [Тихомиров 2005: 69]). Например колизията на княза езичник с отшелника (вж. 356 – 357) напомня на словесното мъчение от страна на Ставрогин, „който за зло е роден“ [244] (и който впрочем малко по-късно цели 11 пъти е наречен „княз“ [вж. 246 – 250]) върху „отшелника“ Лебядкин. И подобно на уединилия се Зосима, който „не може да живее в града заедно с неверниците“ (356), Лебядкин придобива „тук“ (в уединението си и отделен от губернското общество) „за първи път“ усещане за „благоденствие на съвестта“. Всичко това ни кара да отхвърлим тезата, че появата на името Зосима в текста на Достоевски е просто „синоним на отшелник“, още повече, че в Чети-Минеите срещаме десетки примери за отшелници, които носят други имена, но житието на Зосима Пустинник е единственото, което присъства във времевите рамки на осемдневната лакуна в календарното време на „Бесове“.

Казаното може да се приеме и като пряко доказателство, че съставяйки хронологичната рамка на своя роман, Достоевски се е съобразявал (да не кажем направо – „консултирал“!) с църковния календар и респективно – с текстовете на Чети-Минеите.

следва

Заглавно изображение: Ф.М. Достоевски, Портрет от Владимир Андреевич Фаворски

------------------

590 Цитатите от българския превод на „Бесове“ ще са по това издание и по-нататък ще се отбелязват само с номера на страницата в квадратни скоби. Преводът е на Венцел Райчев.

591 Подобно допускане е правомерно, тъй като Достоевски изпраща последните глави на романа в редакцията на „Руски вестник“ в края на ноември 1872 година [вж. Летопись 1993 – 1995: т. 2: 322 – 323]. Тоест – точно 20 години от навечерието на Кримската война.

592 Вж. коментарите в: [12: 230]. Всъщност и личното име, и презимето на героя също са „говорещи“ – Николай (от гръцки Νικολάος (Nikolaos), съставено от νικάω (nikáo) – побеждавам и λαός (laós) – народ, със значение на „побеждаващ народ“, „народна победа“) и Всеволодович (от руск. Всеволод

593 Цитатите от Чети-Минеите на св. Димитрий Ростовски за месец септември са по това издание и по-нататък ще се отбелязват само с номера на страницата в кръгли скоби.

594 Срв. още думите на св. Вяра към сестрите ѝ Надежда и Любов: „Вие знаете, че сме запечатани със Светия Кръст на нашия Господ и трябва вечно да Му служим“ (Вж. Страдание на светите мъченици Вяра, Надежда и Любов, и тяхната майка София; памет на 17 септември – с. 331).

595 В оригинала: „я обновляюсь, как змей“ [10: 209].

596 Срв.: „Шатов вздрогнул, как бы прикоснувшись к какому-то страшному гаду“ [10: 437].

597 Той се смее (фр.). Впрочем Степан Трофимович неколкократно се оплаква на своя довереник (хроникьора), че синът му постоянно се смее: „Ii rit. Ii rit beaucoup, il rit trop (Той се смее. Той много, твърде много се смее – фр.). Той има някаква странна усмивка. Майка му я нямаше тая усмивка. Ii rit toujours (Той винаги се смее – фр.)“ [194]. Детайл, който отново препраща към демоничния облик на сина, тъй като в агиографията изрично се препоръчва човек „всячески да се въздържа от смеха и празнословието“ (вж. напр. В памет на светителя Киприан, Митрополит Киевски, чиято памет се почита на 16 септември – с. 321).

598 Нещо от тоя род (фр.). 599 Това го помня (фр.). 600 Най-сетне (фр.).

601 Приличаше на малко идиотче (фр.). Смятаме, че определението „идиот“ едва ли е подхвърлено от Достоевски случайно. Думата е натоварена с амбивалентен смисъл: пейоративен (от гледна точка на героя Степан Трофимович), но в контекста на предходния роман „Идиот“, тя може да бъде осмислена и в духовно положителен план – т. е. при правилно християнско възпитание (такова каквото ни се показва в агиографията) малкият Петруша бе се доближил до ангелическият „идиот“ княз Мишкин.

602 Да припомним, че наред с четирите текста, съставящи Петокнижието, „Бесове“ е интегрална част от грандиозния замисъл на Достоевски Житието на великия грешник [вж. 9: 122, 125 ‒ 139; 29 кн. І: 111, 112; вж. още: Нейчев 2010: 179 ‒ 197]. Интересно е да отбележим, че датата 21 септември е свързана и с „писателското дело“ на един друг разказвач – юношата Аркадий, който едва-що е наченал описанието на своето житие-битие. (За това вж. по-нататък анализа на романа „Юноша“.)

603 В руския текст навсякъде се употребява лексемата „бездарность“ [вж. 10: 175 – 177], вместо „посредственность“, докато в българския превод навсякъде се предпочита думата „посредствен“, вместо „бездарен“.

604 Определението „посредствен“ (в смисъл на „бездарен“), отнесено към Пьотър Верховенски, се среща още в началото на разговора (първите 4 страници) цели 12 пъти [вж. 198 – 201; срв. още и 10: 175 – 177].

605 Така Ставрогин поощрява „враговете на Светия Кръст“, както се казва в житието на един друг св. мъченик Фока – Житие и страдание на свети мъченик Фока, наричан градинар (памет също на 22 септември – вж. с. 437).

606 Аргументът може да послужи като един от доводите срещу обвиненията на Достоевски в национализъм, етнофилетизъм, а още по-малко в ереста на филетизма. Филетизмът (на грц.: φυλετισμός – „расизъм“)  или Етнофилетизъм (на стргрц.: ἔθνος –„народ“+ φυλή –„род“,            коляно“,            племе а стргрц.: φιλέω – „любов“ + ἔθνος – „народ“) е понятие, изработено от Всеправославния събор в Константинопол през 1872 г. Филетизмът е еретично учение, което поставя знак на равенство между етническа и конфесионална принадлежност („църква-нация“). Филетизмът снижава Православието до елемент на националната култура. Филетизмът заменя културно-етическoто разграничаване с религиозното; заменя многообразието на лични, юридически и обществени „истини“ с Единствената Божия истина. Вместо да търсят и защитават съхранената от Църквата Божия истина, последователите на филетизма се интересуват предимно от национални проблеми. Затова не бива безкритично да се приемат твърдения от рода на: „За него (Достоевски – бел. Н. Н.) „православие“, „Христос“, „руски народ“ се сливат толкова тясно, че едно понятие може да се употреби вместо друго…“ [Розанов 2000]. Още повече, че Достоевски ясно се изказал по въпроса за филетизма, когато категорично се обявява против опасните за единството на Църквата филетистки уклони, проявяващи се във възникналата по това време българо- гръцка църковна разпра. Достоевски подозира във филетизъм (т. е. поставянето на национално политическите интереси над религиозните) и двете спорещи страни [вж. XI: 83 – 84, 87 и др.). Но колкото и да му е скъпа славянската идея (и в частност, свободата на българите), като преценява религиозно- догматичната страна на въпроса, той застава на гръцката позиция, защото: „В канонично, или казано по- добре, в религиозно отношение аз оправдавам гърците. Дори за най-благородни цели и стремежи не бива да се извращава християнството, т. е. да се гледа на православието, най-малкото, като нещо второстепенно, както е у българите в дадения случай“ [29, кн. I: 263 – к. а.].

607 В каноничния текст думите на Ставрогин са представени така: „– Не думаю чтобы не измѣнили, осторожно замѣтилъ Ставрогинъ; – вы пламенно приняли и пламенно переиначили не замѣчая того. Ужь одно то что вы Бога низводите до простаго аттрибута народности “ [Достоевскiй 2007в: 218].

608 Отчасти тези проблеми са разработени в друго наше изследване – вж. [Нейчев 2009; по- конкретно: 321 – 451].

609 В стила на ономастичната поетика на Достоевски тази неустановеност във вярата е подсказана от „говорещата“ (в пейоративен смисъл) фамилия на героя – Шатов, възхождаща към глагола шатать = клатя, разклащам, люшкам, люлея; оттук и преносното значение на определението шаткий = неустойчив, колеблив, несигурен, непостоянен, нерешителен – вж. [Чукалов 1986: 885].

610 Българският превод затъмнява асоциацията с житийния първообраз: „Къщата, до която стигна Николай Всеволодович, се намираше на една затънтена уличка между оградите, отвъд които започваха зеленчукови градини – буквално накрай града“ (235). Докато на руски тази асоциация е много по-осезаема: „Дом, до которого дошел Николай Всеволодович, стоял в пустынном закоулие между заборами, за которыми тянулись огороды, буквально на самом краю города“ [10 : 206].

 

Николай Нейчев в Диаскоп

Коледен брой на Диаскоп 01-31 декември 2023

 

---

 

© Христина Мирчева

Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника.