Николай Нейчев: Проблемът за времето в ПЕТОКНИЖИЕТО на Ф. М. Достоевски (Хронос. Кайрос. Вечност) II

Глава четвърта

Кайрос срещу Хронос в романа „Бесове“

„…аз живея само по календара, всяка моя крачка е пресметната по календара“

(думи на Лиза от „Бесове“)

Първа част тук

Трета част тук

През нощта на 23 септември „князът“ Ставрогин се среща и с „юродивата“ Маря Лебядкина. В житийните текстове, посветени на тази дата, частично се откриват някои общи детайли с глъбинния художествен сюжет (разбира се, с преобърнати смислови значения). Например скръбните бълнувания на Лебядкина за нейното „детенце“, което не става ясно дали е родено или неродено; дали е момиченце или момченце [вж. 133], е в негативна опозиция с ангелското откровение за зачатието на св. Иоан Кръстител (срв. Слово на зачатие на честния и славен пророк, предтеча и кръстител Господен Иоан, с. 454 – 460). Намекът за похищението на Маря Лебядкина от Ставрогин [вж. 95, 241 и др.] почти съвпада с мотива в Житие на преподобна Поликсения, където се говори за похищението на Поликсения, която „един безчестен човек я отвлякъл насила“ (462), но подобно на светицата, която „до края на земния си живот запазила девството си“ (465), така и честа на Маря остава „недокосната“ (срв. думите на Ставрогин: „аз с пръст няма да ви докосна“, с. 249)611. Думите на „юродивата“ (в този пасаж на романа Лебядкина е наречена „луда“ [249]), че „аз трябва да ги жаля тях (става дума за близките на Ставрогин – бел. Н. Н.), а не те мене“ [247]; или: „Друго ме е страх мене, аз да не разлюбя много някого“ [248], са смислова перифраза на думите, с които св. апостол Андрей се обръща към езичника: „Аз скърбя повече за твоята гибел, отколкото за страданията, които ми предстоят, – моите страдания ще продължат ден-два, а твоите мъчения ще траят вечно“ (срв. Житие на преподобна Поликсения, с. 463). И накрая, споменаването на „ножа“, с който „жестокият княз“ в житието В памет на светите мъченици Андрей, Иоан, Петър и Антонин (памет на 23 септември), убива християнина (вж. 460), се явява основен за този епизод от романа и с него приключва срещата между Маря Лебядкина и Николай Ставрогин (срв. многократното споменаване на „нож“: „не ме е страх от ножа ти“ – вика Лебядкина; „– Ножа ли?“ – пита Ставрогин; „– Да, ножа! Нож държиш в джоба си (…) щом влезе одеве, и извади ножа“; „Нож, нож!“ – непрекъснато си повтаря Ставрогин [250 – 251]).

Що се отнася до събитието – дуелът между Гаганов и Ставрогин, станал в „два часà след обяд“ на същия ден [253], – естествено е, че като един откровено светски ритуал (разбирай: езически), то не намира паралели с агиографските текстове. Но веднага след този епизод отново зазвучава темата за съзнателното търсене от Ставрогин на „бремето“ 612, т. е. – на страданието, която е основен мотив в разгледаните току-що жития от Чети-Минеите. Духовно боледуващият герой на Достоевски обаче се оказва неспособен да понесе бремето; той е отдавна под властта на своя „демон“, което предизвиква думите на „самарянката“ Даша: „– Много зле ли се чувствате? – с участие попита тя, вглеждайки се в него някак особено. – Боже! И този човек иска да мине без мен!“ [263]. Впрочем, за разлика от очевидната апофатичната позиция, в която е поставен „великият грешник“ Саврогин, образът на „самарянката“ Даша („само Даша е ангел“, отзовава се за нея Маря Лебядкина [247]) се намира в определено катафатично (положително) отношение, спрямо утвърдения житиен тип поведение и в частност – на преподобна Поликсения, която „ревностно се отдала на дейно разпространение на християнството сред своите сънародници“ (465). Героинята на Достоевски заявява на Ставрогин: „ Ако не дойда при вас, ще стана милосърдна сестра, самарянка, ще гледам болни или ще тръгна да продавам евангелия. Решила съм го“ [263] 613.

Събитията след дуела са следните: „на другия ден“, т. е. на 24 септември (сряда) в дворянското общество обсъждат поведението на Ставрогин на дуела (всички застават на негова страна) [264 – 268]; на 25 септември (четвъртък) майката на Саврогин, Варвара Петровна, идва да благодари на губернаторшата за подкрепата, която тя е оказала на сина ѝ [271]; същият ден е третата и последната среща на Пьотър Верховенски с баща му, завършила със скандал (предишната е станала „миналия четвъртък“ 614) [272 – 276].

Житийните текстове в Чети-Минеите, предназначени за четене през тези два дни (24 и 25 септември) имат отношение както към предишните, така непосредствено и към посочените по-горе епизоди. Например в Житие и страдание на света първомъченица, равноапостолна Текла (памет на 24 септември) отново се повдига темата за „запазването на девствството и целомъдрието“ в името на „духовния брак“ с небесния Жених (467, 473). Същият мотив е застъпен и в Житие на преподобна Ефросиния Суздалска (памет на 25 септември – вж. 565). От една страна, мотивът за отхвърлянето на земния и приемането на духовния брак пряко кореспондира с думите на Маря Лебядкина към Ставрогин: „Че кой сте вие, та да тръгна с вас? (…) Не е такъв моят княз! – гордо и тържествено вирна тя глава. (…) – Вън, самозванецо! – повелително викна тя. – Аз на моя княз съм жена и не ме е страх от ножа ти!“ [249 – 250]. От друга страна, обаче примерът на светиците е в осезаем контраст с откъснатото от родните и самобитни начала на руския живот (по думите на Достоевски) светското висше губернско общество, стараещо се да оневини постъпката на Ставрогин чрез лекомисленото разбиране: „Че и сто куци да е имало (има се предвид „куцата“ Маря Лебядкина – Н. Н.) — кой не е бил млад!“ [268].

По същия начин житията за 24 и 25 септември амбивалентно кореспондират и по отношение на образа на Ставрогин. Например желанието да поеме бремето (на Кръста Христов) и същевременно – невъзможността да го понесе, така характерно за персонажа на Достоевски (вж. по-горе), е в обратна зависимост с поведението на агиографския герой от Житие на преподобния наш отец Никандър Псковски (памет на 24 септември), който с вяра „поел кръста и последвал Христа“ (вж. Тропар глас 4, поместен след житието на светеца, 496) 616.

Друг основен мотив, свързан с образа на Ставрогин, е постоянното му бесовско обкръжение: „аз непрекъснато виждам призраци“ – говори той на Даша. „– Вчера на моста един малък зъл бяс ми предлагаше да заколел Лебядкин и Маря Тимофеевна… Голям сметкаджия е тоя бяс… “ [263]. „– Бог да ви пази от вашия демон“ – заклева го Даша, а той ù отвръща „– О, какъв демон е това! Това е просто дребничък, гадничък, живеничав, сополив бяс, от дефектните“ [264].

З а б е л е ж к а: В 30-томното съветско издание (а оттук и в българското) след въпроса на Даша: „– Вы очень больны? – с участием спросила она, как-то особенно в него вглядываясь“ [10: 230], е пропуснат от каноничния текст един немалък пасаж, свързан с бесовете, които обкръжават Ставрогин. Поради неговата важност за нашия анализ, ще го приведем целия:

— Я опять его видѣлъ, проговорилъ Ставрогинъ почти шепотомъ, отвертываясь въ сторону.

— Боже мой!

— Сначала здѣсь въ углу, вотъ тутъ у самаго шкафа, а потомъ онъ сидѣлъ все рядомъ со мной, всю ночь, до и послѣ моего выхода изъ дому... Не входи, Алексѣй Егоровичъ! крикнулъ онъ старику, показавшемуся въ дверяхъ съ подносомъ въ рукѣ.

— Этого уже три мѣсяца съ вами не было!

— Да, три мѣсяца; больше. (Безпокойство и тревога все сильнѣе и сильнѣе овладѣвали имъ.) Что вы такъ засматриваете мнѣ въ лицо? Теперь начнется рядъ его посѣщенiй. Вчера онъ былъ глупъ и дерзокъ. Это тупой семинаристъ, самодовольство шестидесятыхъ годовъ, лакейство мысли, лакейство среды, души, развитiя, съ полнымъ убѣжденiемъ въ непобѣдимости своей красоты.... ничего не могло быть гаже. Я злился что мой собственный бѣсъ могъ явиться въ такой дрянной маскѣ. Никогда еще онъ такъ не приходилъ. Я впрочемъ все молчалъ, нарочно; я не только молчалъ, я былъ неподвиженъ. Онъ за это ужасно злился, и я очень радъ что онъ злится. Я теперь даже радъ.

Даша въ совершенномъ испугѣ схватила его за руку.

— Николай Всеволодовичъ, опомнитесь! вскричала она.

— Что вы? какъ бы удивился онъ ея волненiю, – вѣдь вы знаете что у меня такая болѣзнь. Я вамъ одной только и открылъ про нее на свѣтѣ, и никто этого не знаетъ. Постойте, неужели я вамъ не открывалъ? смотрѣлъ онъ на нее въ недоумѣнiи, какъ бы что-то припоминая. – Если такъ, то я дѣйствительно брежу или... съ ума сошелъ, прибавилъ онъ въ невыразимой тоскѣ, ожидая отвѣта.

— Нѣтъ, нѣтъ, не пугайтесь, вы мнѣ открыли, одной мнѣ, въ Швейцарiи. Я не того испугалась сейчасъ, а того какъ вы о немъ говорили. Вы такъ говорите какъ онъ въ самомъ дѣлѣ есть. Боже сохрани васъ отъ этого! вскричала она въ отчаянiи.

— О, нѣтъ, я въ него не вѣрю, успокойтесь, улыбнулся онъ. – Пока еще не вѣрю. Я знаю что это я самъ въ разныхъ видахъ, двоюсь и говорю самъ съ собой. Но все-таки онъ очень злится; ему ужасно хочется быть самостоятельнымъ бѣсомъ и чтобъ я въ него увѣровалъ въ самомъ дѣлѣ. Онъ смѣялся вчера и увѣрялъ что атеизмъ тому не мѣшаетъ.

— Въ ту минуту какъ вы увѣруете въ него, вы погибли! Боже! И этотъ человѣкъ хочетъ обойтись безъ меня! съ болью въ сердцѣ вскричала Даша. 

— Слушайте, когда мы будемъ свободны, я сяду подлѣ васъ и онъ никогда не придетъ.

— Знаете его вчерашнюю тему? Онъ всю ночь утверждалъ что я фокусничаю, ищу бремени и неудобоносимыхъ трудовъ, а самъ въ нихъ не вѣрую. Но меня что поразило? Представьте, сейчасъ вдругъ Кириловъ, въ одно слово съ семинаристомъ, говоритъ то же самое....

Онъ вдругъ захохоталъ, и это было ужасно нелѣпо. Дарья Павловна вздрогнула и отшатнулась отъ него.

— Бѣсовъ было ужасно много вчера! вскричалъ онъ хохоча, — ужасно много! Изо всѣхъ болотъ налѣзли [Достоевскiй 2007в: 254 – 255].

 

Този пасаж много променя смисъла на ситуацията. Излиза, че Ставрогин не среща само един бяс (Федка Каторжника), а ужасно много бесове, което съвпада с житийната типология 617. В цитираното по-горе житие на св. Никандър се казва: „злите духове дълго време, ден и нощ, не позволявали на светеца да отдъхне“ (491). В Житие и чудеса на преподобния и богоносен отец наш Сергий, Радонежки чудотворец (памет 25 септември) се говори за същото: „особено много скърби и изкушения изпитвал той (св. Сергий – Н. Н.) от бесовете“ (517). Това общо място в посочените агиографски текстове Достоевски претворява по своеобразен начин в романа „Бесове“. Но вместо победа над бесовете, която подвижниците постигат с молитвата и силата на Кръста Божий и разкъсват като „тънка паяжина“ „вражеските мрежи“ („сетей вражеских“ – вж. 491, 517) 618, Ставрогин се оказва безсилен пред бесовските козни. Показателно е, че Достоевски използва в думите на Даша към Ставрогин буквално този устойчив житиен израз, отнасящ се до бесовете,: „Боже мой, нима не виждате как отвред са ви оплели в мрежите си!“ [263] 619.

И още един важен детайл, който носи не само битово, но и символично значение в глъбинния сюжет на „Бесове“. След посещението си в дома на Лебядкини, Ставрогин, придружен от „малкия зъл бяс“ Федка Каторжника, се прибира в къщи, но по друг път:

„Николай Всеволодович зави наляво 620, пак по една дълга и глуха улица, която обаче водеше за града по-пряко, отколкото Богоявленская, по която беше минал на идване“ [251 - 252]. Във вече цитирания агиографски текст за св. Никандър Псковски за първи път от разгледаните до тук жития се среща Богоявление като наименование на храм (вж. 483), а в житието на св. Сергий Радонежки на два пъти се говори за Богоявленски манастир (вж. 516, 560) – факти, който си заслужава да бъде споменати. Името на улица Богоявленская, разбира се, не е случайно употребено от автора. В романа на Достоевски наименованието е натоварено с амбивалентен смисъл – на тази улица живее „боготърсачът“ Шатов, но и авторът на идеята за „човекобога“, Кирилов – т. е. тя води от една страна към Бога, но от друга страна и към човекобога.

Още една любопитна подробност. В същото житие на преподобния Сергий се говори, че светията благословил мястото за нов манастир, посветен на Зачатието на Пресвета Богородица, и тази обител започнала да се нарича Висоцкият (сей монастырь, называемый Высоцким, с. 540). В специална бележка се обяснява, че манастирът е наречен Висоцки, тъй като е разположен на високия бряг на реката Нара (пак там). Интересно е, че в деня, когато губернското общество обсъжда постъпката на Ставрогин, един влиятелен генерал калкира по специфичен начин името на Степан Верховенски като Степан Висоцки [266], възможно е появата на името Висоцки да е асоциативно провокирано от житийния контекст (където се среща един-единствен път от всички разгледани до тук агиографски текстове) и тази калка предизвиква противоречиви асоциации – от една страна, Степан Трофимович като първия бяс, но от друга – и „първият начело“, който ще се покае [вж. 583 – 584].

На 25 септември е последният сблъсък между бащата и сина Верховенски. Срещата протича в духа на пълно незачитане от страна на Пьотър към неговия стар баща 621, към неговите убеждения и авторитет и приключва с анатема от страна на бащата. Срв.: „– Проклет бъди – от нине и во веки веков! – простря ръка над него пребледнелият като смъртник Степан Трофимович“ [276] 622. Цялата сцена е в ярък контраст с два агиографски текста, които се четат същия ден – Житие на преподобната наша майка Ефросиния и Житие на преподобна Ефросиния Суздалска. Централен мотив и в двете жития е уважението към родителите и страха от неподчинението на тяхната воля. В първото житие преп. Ефросиния се изповядва пред инока с думите: „Баща ми, който има голямо богатство, иска да ме омъжи, за да не пропаднат всичките му съкровища, а аз не бих искала да се осквернявам със светската суета, но не смея да не послушам баща си и затова не зная какво да правя“ (501). С още по-голяма сила темата за синовното подчинение към родителите звучи във второто житие, където се разказва как преп. Ефросиния Суздалска не желае да се омъжи и се стреми „да съхрани своето девство“, но ѝ се явява самата Пресвета Богородица и ù заповядва „да послуша своите родители“, след което „светата дева се подчинява на волята на родителите си“ (565). Така паралелно протичащите на романовия текст жития на Чети-Минеите говорят за едно друго „кайротично“ време, за което „бесовете“ нямат (или не желаят да имат) никаква представа.

Събитията от 25 септември в романа са последвани от дълго отстъпление, в което хроникьорът разказва за живота и възходящата кариера на губернатора фон Лембке [276, 285]; за замисления от Юлия Михайловна бал в полза на гувернантките от губернията [285 – 286]; за „разюзданата компания“ от младежи, която върши безобразия из целия град и достига върха на „възмутителното кощунство“, когато „една сутрин“ оскверняват иконата на Божията Майка от църквата „Рождество Богородично“ [290 – 291].

Същинското действие в „Бесове“ се възобновява „два дни след“ случая с поругаването на иконата [вж. 291]. Но кога точно се случва това събитие?

Темпоралният маркер „една сутрин“ е твърде неопределен. Съществуват обаче достатъчно ясни косвени свидетелства, чрез които е възможно да се реконструира вътрешният календар на романа. Например, независимо от факта, че „престъплението е било извършено от Федка Каторжника“ [290], което впрочем той не отрича и признава, че взел „бисера от иконата“, но обвинява Пьотър Верховенски, че пуснал „мишка в иконата“ [499], – това престъпление в никакъв случай не би могло да стане преди срещата му на моста със Ставрогин (т. е. през нощта на 22 срещу 23 септември), защото в разговора между двамата очевидно става дума за друг обир – на ризницата на иконата на свети Николай Угодник от някаква църква в тукашната околия 623. Докато за Богородичната икона се казва, че тя е вградена в „оградата до вратата“ на „старата черква „Рождество Богородично“, която представлява една древна забележителност в нашия древен град“ [290], т. е. църквата е всеобщо известна и Ставрогин не би се изразил за нея като за някаква църква, някъде тук в околията. Без съмнение събитието с оскверняването на иконата, за което се подчертава, че се разнесло „из целия град“ и потресло цялото общество, се е случило дни по-късно; за него не се споменава нито на 24, нито на 25 септември. Следователно това „безобразно кощунство“ би могло да стане единствено на 26 септември, когато „около един часа по обяд“ [291] и самият Хроникьор посещава местопроизшествието.

Косвено доказателство, потвърждаващо нашата теза, намираме и в Чети-Минеите. Не случайно агиографският текст, предназначен за четене на този ден, е Житие на светия апостол и евангелист Иоан Богослов, където един от основните мотиви е дълбоката почит към живота и паметта на Пресвета Богородица. Самият Иоан е даден от Христос за син на Пречистата Дева Мария: висейки на кръста, Господ, „като видя майка Си и стоещия там ученик, когото обичаше, казва на майка Си: жено, ето син ти! После казва на ученика: ето майка ти! И от оня час ученикът я прибра при себе си“ [Иоан 19: 26 – 27]. В житието се подчертава: „И той (Иоан – бел. Н. Н.) се отнасял към Нея с всяко уважение, като към своя майка и Ѝ служел до честното и славното Ѝ успение“ (569). По такъв начин, паралелно протичащото житийно време, се явява кайротичен контрапункт на „бесовския“ хронос. Цялата атмосферата на „разюздано лекомислие“, обзело мнозина от представителите на губернското общество (най-вече дамите и младежта), и то обзело ги „не постепенно, а някак изведнъж“, ги води до „най- различни лудории“: разрушаване на семейното доверие; поругаване на булчинската чест; оскверняване на светите евангелски книги със „съблазнителни и мръснишки картинки“; и накрая – до „възмутителното кощунство“ срещу иконата на Божията Майка [вж. 286 – 290]. Тези апокалиптични настроения твърде много напомнят на „последните времена“ и наближаващото царство на антихриста, описани в Откровението на св. Иоан Богослов, за чиято история на създаване също се говори в житието (вж. 586) 624. Така интертекстуалният „диалог“ между Чети-Минеите и идеологическият сюжет на „Бесове“ спомага да се възстанови естественият котинуитет в календарното време на романа.

Впрочем посоченият агиографски текст има отношение не само към случващото се в романа около 26 септември, но и към някои последващи събития. Например тук е застъпена темата за самоубийството. В житието се разказва за един християнин, който изпаднал в нищета и понеже не можел да върне дълговете към своите заемодатели, от мъка замислил да се самоубие. На два пъти изпивал той чашата с отрова, но тя не му подействала, защото всеки път я прекръствал. Така разбрал, че „силата на Светия Кръст“ го спасява от смъртта (вж. 588). Този мотив в житието е смислов контрапункт на разказа в „Бесове“ за деветнайсетгодишния самоубиец, който след като безсмислено пропилява по разни съмнителни удоволствия поверените му от роднини и събирания с десетилетия четиристотин рубли, се застрелва [вж. 292 – 293]. В противоположност на самоубиеца в житието на св. Иоан Богослов, спасен от своята вяра, героят на Достоевски няма такава духовна опора и загива „сякаш изведнъж са го изтръгнали корена му“.

Хроникьорът възобновява хода на разказа два дени след случая с поруганата икона, т. е. – на 28 септември, като предишният ден, 27 септември, образува една празна микротемпорална лакуна, лишена от всякакви събития.

Денят 28 септември е с богата фабула. На този ден хроникьорът с многолюдна компания се срещат с градския луд и ясновидец Семьон Яковлевич, а преди това посещават страноприемницата, където се е самоубило младото момче [292 – 300]; „същият този ден“ Варвара Петровна скъсва отношенията си със Степан Трофимович, който огорчен решава в „тази късна есен“ да „тръгне на път“ [300 – 306]; по същото време Пьотър Верховенски се среща и разговаря последователно с фон Лембке, писателя Кармазинов, след което заедно със Ставрогин посещават събранието на „нашите“ [307 – 368]; накрая Верховенски обявява Ставрогин за новия „престолонаследник“ [369 – 378]. Житийните текстове в Чети-Минеите, посветени за четене на този ден, също намират редица съответствия с тези събития и разкриват вътрешния духовен смисъл на привидно светския сюжет.

Например в краткия агиографски текст В памет на свети пророк Варух става дума за „Вавилонския плен“ (626) като Божие наказание за отстъпилите от вярата израилтяни (по-подробно за това вж. и Книга на пророк Варуха). Мотивът провокира явна алюзия с думите на писателя Кармазинов към младия Верховенски:

Ако тамошният Вавилон (т. е. Западната цивилизация – бел. Н. Н.) действително рухне (…), то у нас в Русия , общо взето, няма какво да рухва. (…) На тоя свят няма нищо по-безпомощно и по-безсилно от светата ни Рус. Простият народ все още го крепи някакъв руски бог; но по последни данни тоя руски бог е твърде неблагонадежден и едва устоя на селската реформа, във всеки случай – доста се разклати. А сега и железниците, и вие… не, на руския бог съвсем не мога да разчитам [331] 625.

Библейският разказ за Вавилон и Вавилонския плен придава неизмерима смислова дълбочина на казаното: изравняването на времето на свещената история със съвременната е като предупреждение за надвисналата над Светата Рус опасност да попадне под вавилонския плен на Запада чрез въвеждането на реформите, железниците и нахлуващите от Европа бесове, обсебени от „новите“ западни социални идеи, които не са нищо друго, освен реставрация на стари езически представи, облечени в съвременна форма 626.

Впечатляващо е, че в Житие на свети Вячеслав, княз чешки (памет на същия 28 септември), където един от основните мотиви е отношението към Божията заповед:

„Почитай баща си и майка си“ (629) [вж. още: Втор. 5: 16; Марк. 7: 10; Еф. 6: 2; Кол. 3: 20], е и основна тема при възникналия спор между представителите на „нашите“, съставляващи „цвета на най-яркочервения либерализъм“ и буквално се цитира от Достоевски [вж. 356]. Но за разлика от св. Вячеслав, който изпълнява със смирение тази Божия заповед, то „нихилистите“ я смятат за „предразсъдък“ и дълбоко „безнравствена“ [355 – 356]. Тоест житието отново застава в определено негативна позиция спрямо съвременната ситуация, описана в „Бесове“. Нещо повече. В цитираното житие чрез убийството на св. Вячеслав от неговия брат (вж. 629 – 630) е показан пътят на самозванството, което пък е главната идея на Пьотър Верховенски, предизвикала недвусмисления въпрос на Ставрогин: „Нов самозванец ще обявите?“ [377].

Не на последно място в Житие на преподобния наш отец Харитон изповедник (впрочем, това е първият текст в Чети-Минеите, с който започват честванията за 28 септември) откриваме някои безспорни аналогии между този агиографски разказ и романа на Достоевски. Например св. Харитон твърдо заявява, че „всеки е длъжен да държи на честта на своя бог“ (616) и изповедникът „решил, че е по-добре да умре за Христа Господа, отколкото да живее в беззаконие“ (617), което всъщност е централната идея,   залегнала   (разбира   се,   в   противоположен   смисъл)   във   фундамента   на „революционното учение“. Пьотър Верховенски (повтаряйки думите на Кармазинов) е убеден, че „нашето учение всъщност е отрицание на честта и че най-лесно можело да увлечеш подире си руския човек чрез открито право на безчестие“. Мисъл, която предизвиква възторг у Ставрогин: „Чудесни думи! Златни думи! (…) Точно в центъра е улучил!“ [346 – 347]. Дори поведението на управителя езичник (срв. закрещял от ярост като пиян – с. 617) точно съвпада с това на младия Верховенски (срв. „това беше един обезумял човек“; „– Да е пиян?“ – пита се Ставрогин; „Мигар го е хванал конякът?“ [372, 373]). И накрая – за разлика от св. Харитон, за когото се казва, че „озарил света като слънце“ (625), Верховенски иска да постави „идола“ Ставрогин като ново „слънце“ [375].

следва

Заглавно изображение: Ф.М. Достоевски, Портрет от Нина Бурдикина

 

----------------------------------

611 Срв. и думите на Ставрогин пред Шатов, казани същата нощ: „Тя не е имала дете и не би могла: Маря Тимофеевна е девица“ [221].

612 В границите само на страница и половина думата „6реме“ се среща цели 6 пъти [вж. 260 – 261], а в оригиналния текст – дори 7 пъти [вж. 10: 227 – 228].

613 В каноничния текст с оригинална ортография: „Если не къ вамъ, то я пойду въ сестры милосердiя, въ сидѣлки, ходить за больными, или въ книгоноши, Евангелiе продавать. Я такъ рѣшила [Достоевскiй 2007в: 254].

614 Уточнението „миналия четвъртък“ се повтаря в текста цели 5 пъти.

616 Значението на думата „бреме“ в житийния текст, както и в романа на Достоевски, явно възхожда към общ библейски контекст – думите на Христа: „вземете Моето иго върху си и се поучете от Мене, понеже Съм кротък и смирен по сърце, и ще намерите покой за душите си; защото игото Ми е благо, и бремето Ми е леко“ [Мат. 11: 29 – 30].

617 Например епизодът с виденията на бесовете от страна на Ставрогин дава основание на италианската изследователка Антонела Каваца да обвърже образа на героя с мотива „изкушенията на св. Антоний“, а като цяло сюжета на романа „Бесове“ – с Житието на свети Антоний Велики [Кавацца 2016: 200 и сл.], но това не е достатъчно основание, тъй като борбата на светеца с бесовете е общо място (топос) в житийната литература. Подобна теза намира още по-малко основание от факта, че паметта на св.  Антоний Велики се чества на 17 януари [вж. Чети-Минеи: т. 5: 523], т. е. дата, твърде „отдалечена“ от художествения календар на романа.

618 Срв. и същия израз в Житие на преподобната наша майка Ефросиния (памет на 25 септември): „…сега достигнах края на своите подвизи, като изминах монашеския път не със своята сила, но с помощта на Този, Който ме съхрани всред вражеските мрежи (508). И още: „Колко добре си избегнала ти мрежите вражески…“ (509).

619 В оригинала: „Да неужто вы не видите, что вы кругом оплетены их сетью!“ [10: 230].

620 За употребата на лявата посока у Достоевски, като водеща към инферналното (в противоположност на дясната посока) – вж. Нейчев 2001: 165 – 170.

621 Всъщност кризата и пълният разпад на „случайното семейство“ се засилва и от прокрадналата се догадка за незаконния произход на Пьотър и че може би той не е син на Степан Трофимович, а е продукт от „съмнителните историйки“ на майка му с едно „поляче“: „и ти да си бил – продължава да издевателства

„синът“ над „бащата“, – и полякът да е бил – на мен ми е все тая. (…) Кажи ми, не ти ли е все тая чий син съм – твой или нечий?“ [275].

622 В оригинала: „– Проклинаю тебя отсель моим именем! – протянул над ним руку Степан Трофимович, весь бледный как смерть“ [10: 241.]

623 В руския оригинал това много точно е указано. На въпроса на Ставрогин „– Правда, говорят, ты церьковь где-то здесь в уезде на днях обокрал?“, Федка отговаря „… Николая Угодника подбородник, чистый серебряный, задаром пошел: симилëровый, говорят“ [10: 220]. Българският превод не е особено коректен: „– Вярно ли разправят, че наскоро си бил обрал някаква тукашна черква?“; „…на свети Николай Угодник такъмите, чисто сребърни, ваша милост, за нищо, кажи го, отидоха: пиринчени били, викат“ [252].

624 Впрочем в текста на „Бесове“ Апокалипсисът на св. Иоан Богослов се споменава нееднократно. Ставрогин говори на Кирилов: „В Апокалипсиса ангелът се кълне, че вече няма да има време“ [213]. Шатов аргументира тезата си с думите: „духът на живота, както е казано в Писанието, „ручеите жива вода“, с чието пресъхване ни плаши Апокалипсисът“ [226]. Пьотър Верховенски се интересува дали Кирилов разговаря с Федка Каторжника, на което той му отговаря: „– Да, цяла нощ. (…) Четох му Апокалипсиса (…) внимателно слушаше, дори много внимателно цяла нощ“ [337]. Самият Федка признава, че „Алексей Нилич (сиреч Кирилов – бел. Н. Н.), бидейки философ човек, барем сто пъти ти го е обяснявал и за Господа Бога, и за сътворението на света, и за съдбата на всяка твар божия и на последния звяр от Апокалипсовата книга“ [499]. Степан Верховенски моли продавачката на евангелия, Софя Матвеевна, да му прочете нещо от светите книги и тя започва с пасажа: „И на ангела на Лаодикийската църква напиши…“ Степан Трофимович пита: „– Какво е това? Какво? Откъде е?“, на което тя му отговаря: „– От Апокалипсиса“. А Степан Трофимович си припомня: „– O, je mʼen souviens, oui, lʼApocalipse. Lisez, lisez („О, да, спомням си, да, Апокалипсиса. Четете, четете.) [581 – 582].

625 Цитатът в автентичен правопис има следният вид: „Если тамъ дѣйствительно рухнетъ Вавилонъ и паденiе его будетъ великое (…), то у насъ въ Россiи и рушиться нечему, сравнительно говоря. Упадутъ у насъ не камни, а все расплывется въ грязь. Святая Русь менѣе всего на свѣтѣ можетъ дать отпору чему- нибудь. Простой народъ еще держится кое-какъ Русскимъ Богомъ; но Русскiй Богъ, по послѣднимъ свѣдѣнiямъ, весьма неблагонадеженъ и даже противъ крестьянской реформы едва устоялъ, по крайней мѣрѣ сильно покачнулся. А тутъ желѣзныя дороги, а тутъ вы... ужь въ Русскаго-то Бога я совсѣмъ не вѣрую“ [Достоевскiй 2007в: 321].

626 Известно е, че противопоставянето на Източната със Западната цивилизация и съответно – на двата типа менталност, е основна тема в цялото творчество на Достоевски. По-подробно по въпроса вж. [Нейчев 2001: 32 – 33, 43, 120 – 127, 160 – 165, 170 – 171, 225 и сл.].

 

Николай Нейчев в Диаскоп

Коледен брой на Диаскоп 01-31 декември 2023

 

---

 

© Христина Мирчева

Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника.