Николай Нейчев: Проблемът за времето в ПЕТОКНИЖИЕТО на Ф. М. Достоевски (Хронос. Кайрос. Вечност) III

  Глава четвърта

Кайрос срещу Хронос в романа „Бесове“

„…аз живея само по календара, всяка моя крачка е пресметната по календара“

(думи на Лиза от „Бесове“)

Първа част тук

Втора част тук

Струва ни се, че горните аналогии между текстовете на Чети-Минеите и романа „Бесове“, стигащи дори до буквални репризи, би следвало да изключват възможността от случайни съвпадения. Разбира се, тук не можем да говорим за конкретни и директни „заемки“ от срана на писателя, а по-скоро за художествено претворяване на житийния дух в напрегнатата апокалиптична атмосфера на творбата. Казано по друг начин, житийният метатекст „тече“ паралелно на романовия и контрастно осветява неговия глъбинен идеологически дискурс от една различна гледна точка, от едно различно кайротично време – това на „простия руски народ, когото „все още го крепи някакъв руски бог“ (по думите на Кармазинов), но който „почита паметта на своите велики и хрисими отшелници и герои“ (по думите на Достоевски).

На следващия „студен и ясен, но ветровит септемврийски ден“ [395] – 29 септември – се разказва за скандала на фон Лембке със съпругата му, Юлия Михайловна, разразил се в „три часа след полунощ“ [391 – 394]; за страховете и терзанията на Степан Трофимович след извършения в „седем часа сутринта“ в дома му обиск [379 – 388]. Тези изпълнени с комизъм епизоди са явна пародийна травестия на някои моменти в житийните текстове за този ден.

Например общо място в сюжета на романа и в Житие на преподобния наш отец Кириак е метафоричният образ на лъва. Летописецът в „Бесове“, подобно на житиеписеца в агиографския текст, използва тази метафора, но, разбира се, в противоположен смисъл. Като описва настроенията на Степан Трофимович, неговият довереник съобщава думите на приятеля си: „Ще се предам доброволно. Отивам право в устата на лъва…“ [387]. На пръв поглед това може да се възприеме като един случайно подхвърлен метафоричен израз и действително би бил такъв, ако в житието на св. Кириак не откриваме идентичния образ. Авторът на житието подробно разказва за това как героят, четейки „житията на светиите“ и обхванат от „страх Божи“ (634), става отшелник и дълги години се подвизава в пустинята. Веднъж житиеписецът пожелал отново да посети светия мъж, но среща на пътя си „огромен и страшен лъв“. Оказва се, че този лъв служи на преподобния (вж. 641 – 642). Различните смислови значения, в които се употребява символиката на лъва при Достоевски и в агиографския текст са очевидни: старият Верховенски, който „никога не е бил вярващ“ [388], възприема отиването си в Сибир (т. е. в „пустинята“) като поглъщане от смъртоносната паст на лъва, докато лъвът за св. Кириак е пазител на живота. Така, чрез житийния контекст, лъвът в „Бесове“ се превръща от обикновен разговорен израз в епифаничен образ.

Не на последно място, съчувствените приятелски отношения (разбира се, с известна иронична окраска) между Хроникьора изповедник и Степан Трофимович много напомнят на тези между автора на житието и св. Кириак, където се казва: „утешавах го и получавах голяма полза за моята душа от светите му беседи и велики подвизи“ (645).

Същият механизъм, трансформиращ сакралното в профанно и обратно – профанното в сакрално, е използван от Достоевски и в други случаи. Например малодушният страх на Степан Трофимович „да не бъде бит“, поради своите прогресивни убеждения [385 – 386] е в комичен контраст с трагичната житийна мартирология в Памет на светите мъченици Дада, Гаведай и Коздой (честване също на 29 септември), където в това сравнително краткото житие необичайно често (7 пъти) се подчертава, че основно наказание над тези светци, поради тяхната вяра, е боят (вж. 647, 648, 649). Друг пример е „пълното мълчание“, възприето от Юлия Михайловна като оръжие срещу нейния съпруг [392], което едва не го води и до самоубийство (желание да се хвърли от прозореца), е профанна травестия на обета за „пълното мълчание“ (исихия), което често е възприемано от подвижниците като път към Бога и спасението на душата. Впрочем решението да се отдаде на „дълбоко мълчание“ е особено подчертано в цитираното вече житие на св. Кириак (вж. 636).

Така агиографските мотиви и образи насищат повествованието на „Бесове“ и му придават двоен смисъл, като контрастно отделят съвременния живот от кайротичното житие.

Настъпва 30 септември, денят на злополучния „празник“ [411 – 458]. По думите на Хроникьора, „Цялата тая нощ с всичките си глупости и ужасии и със страшната „развръзка“ на сутринта и до ден-днешен ми е като един отвратителен и кошмарен сън и представлява – поне за мен – най-тежката част от моята хроника“ [448]. Според организаторката на „бала“, губернаторшата Юлия Михайловна, „празненството е всъщност само едно провъзгласяване на великата идея“; „на социализма“ и „на прогреса“ [407, 414]. Летописецът постоянно подчертава катастрофизма на събитието, насищайки разказа си с изрази като: „грандиозен скандал“, „общ цинизъм“, „мръснишка сган“, „смутни времена“, „критика на всичко свято“, „лекомислие“, „дивотия“, „хаос“, „лудост“, „идолопоклонничество“ и т. н. Неслучайно празненството на два пъти е наречено „валтазаров пир“ [414, 415], определение, което изключва възможността то да се възприема просто като едно светско тържество в някакъв провинциален губернски град. Подобно на библейския валтазаров пир, последният пир преди неименуемата катастрофа [вж. Дан. 5: 1 – 31] – Хроникьорът заявява: „днешният ден беше краят“ [420]. Так Достоевски постига в „Бесове“ глобални историософски внушения: предрича края на християнската Света Рус, готова да рухне в бездната на атеистичната революция.

Показателно е, че в същия този ден, когато се разиграва най-трагичното събитие в романа, в Чети-Минеине откриваме един текст, който е негова абсолютна противоположност. Това е В памет на свети Михаил, митрополит Киевски и на цяла Русия, чудотворец (честване на 30 септември). Този агиографски текст разказва също за едно уникално и велико събитие – „Кръщението на Руската земя, омрачена от тъмнината на идолослужението“ (667), кръщение, извършено от равноапостолния княз Владимир и поставения от Константинопол за митрополит на Русия св. Михаил 627 (вж. 667 – 668). Така повествованието за „свещения поход за изкореняване на езическото многобожие и идолослужение“ в Русия (пак там) задава кайротичния духовен контрапункт на валтазаровия пир, след който Русия ще тръгне в обратна на християнството посока – езическата, когато (по думите на Пьотър Верховенски) „ще се раздруса, ще потъне в мъгла Русията, ще заплаче за старите си богове…“ [377]. Подобно съвпадение в един и същи ден на две абсолютно противоположни и съдбоносни за Русия явления, разкрити от една страна в Чети-Минеите, а от друга – в романа на Достоевски, едва ли би могло да бъде резултат от някаква случайност. Точно в този епизод на „Бесове“ най-ясно се откроява непреодолимата бездна между християнския кайрос и езическия хронос.

Унищожителният пожар избухва в полунощ, т. е. на границата между 30 септември и 1 октомври [вж. 463]. По това време е извършено убийството на брата и сестрата Лебядкини [462].

На 1 октомври („към шест часа сутринта“) протича разговорът между Лиза и Ставрогин, който засяга и темата дали човек следва да „живее по календара“ или не; дали да „вярва“ в него, или не [463 – 464]; същата утрин Лиза среща Степан Трофимович, тръгнал пеша в неизвестна посока, за да скъса с предишния си живот [477 – 481]; малко по-късно Лиза е умъртвена от тълпата [481]; вечерта на същия ден Степан Трофимович се разболява, като за него се грижи случайната му спътница, продавачката на Евангелия, Софя Матвеевна [573 – 579]; „в осем и половина“ вечерта младият Верховенски посещава „нашите“, подготвящи покушението срещу Шатов [484 – 494]; по същото време („към осем часа вечерта“) неочаквано пристига в квартирата на Шатов бременната му жена Маря [505 – 516]; към „десет часа“ вечерта [493] Пьотър Верховенски се среща и разговаря с Кирилов и Федка Каторжника [495 – 501]; „някъде около един след полунощ“ Пьотър Верховенски се прибира в квартирата [502]; по това време е убит Федка Каторжника, който е „намерен призори“ [502].

Всички тези трагични събития се случват в деня на големия християнски празник Покров Богородичен.

Сигурни доказателства за подобно твърдение намираме и в текста на „Бесове“. На първо място, думите на Лиза, казани сутринта на този ден: „Според календара трябвало да е съмнало преди един час“; „аз живея само по календара, всяка моя крачка е пресметната по календара“, тези думи насочват вниманието на читателя към проблема за значението на календара в живота на човека. Както вече обяснихме в началото на конкретния анализ, тук явно става дума не за календара в неговия светско-битов смисъл (т. е. само като механично изброяване на дати), а като обвързване на определен ден с даден църковен празник, т. е. календара в неговия кайротичен аспект, а оттук и неразривната му връзка с текстовете на Чети-Минеите.

Но в наратива на „Бесове“ попадаме и на епизод, който конкретно подсказва, че събитията в романа през този ден се случват именно на празника Покров Богородичен. Тази податка откриваме в разказа на Федка Каторжника за покривалото на Богородица, спасило като по чудо престъпника: Знаеш ли ти (обръща се Федка към Пьотър Верховенски – Н. Н.), че го има по книгите, дето навремето един търговец628 досущ като мене, със сълзи на разкаяние, обрал всичкия бисер от иконата на Пресветата Майка Богородица, а сетне всенародно и коленопреклонно върнал всичко до копейка пред образа ѝ, поради което майка Богородица най-всенародно се застъпила за него и го покрила с булото си, тъй че дори чудо станало тогаз… [499] 629.

Явно е, че под израза „по книгите, дето навремето“ (по „книгамъ что нѣкогда въ древнiя времена“) Федка има предвид по всяка вероятност Житията на светиите (т. е. Чети-Минеите), откъдето е почерпил (или контаминирал) агиографския сюжет. Но още по-важното в случая е, че чудото с покривалото на Богородица, спасило престъпника (на което чудо се надява и самият Федка, извършил същото престъпление), е провокирано по всяка вероятност от впечатленията от големия празник Покров Богородичен, който е честван на този ден (впрочем „религиозността“ на Федка не подлежи на съмнение; за него се казва, че той „по цяла нощ“ „внимателно“ слуша проповедите на Кирилов за Бога [вж. 337]). Но дори и да приемем, че това е спекулация по отношение на героя, то не можем да кажем същото за писателя, който очевидно е търсил тази асоциация, „консултирайки се“ с руския православен календар и обвързвайки с него сюжета на романа. Всъщност в самия текст на хрониката откриваме някои образни реликти, възхождащи към Слово на Покров на Пресвета Богородица, поместено в Чети-Минеите за 1 октомври [вж. Чети-Минеи: т. 2: 5 – 16] 630.

Например апокалиптичните събития, предизвикани от „бесовете“: хаосът, пожарът, полудяването на губернатора, болестта на Степан Трофимович, убийствата на Маря Лебядкина, на капитан Лебядкин, на тяхната слугиня, на Лиза, на Федка Каторжника – представящи по думите на разказвача – „най-тежката част от моята хроника“ [448], са художествена интерпретация на „последните страшни времена“, с чието описание започва Слово на Покров на Пресвета Богородица: В последните страшни времена, когато греховете ни се умножиха, не закъсняха да се умножат и бедствията над нас, в изпълнение на думите на св. апостол Павел: „в опасност от разбойници, в опасност от сънародници, в опасност от езичници, в опасност по градове, в опасност по пустини, в опасност по море, в опасност между лъжебратя“ [2Кор.11: 26]. Сбъдва се и това, което е предсказал Сам Спасителят: „Ще въстане народ против народ, и царство против царство; и на места ще има глад, мор и трусове“ [Мат. 24: 7] – притесняват ни явни и прикрити нашествия на чуждоплеменници, междуособни войни, размирици, и оръжия, сеещи смърт (5).

В Словото пожарите и смъртта са предизвикани от „огнените стрели“, изпратени от бесовете (вж. 7, 11 и сл.). Този образ намира пряка аналогия с текста на Достоевски, където пожарът е предизвикан от „бесовете“631. И подобно на агиографския разказ, в който „бесовските стрели“ изгарят греховната ни душа „като смъртоносен огън“ (11, 12), съкрушеният градоначалник заявява: „Пожарът е в умовете, а не по покривите“ [460], защото у съвременните бесове революционните идеи на нихилизма, социализма и атеизма поразяват именно ума, което обяснява и обвинението на Федка срещу Пьотър Верховенски, че повличал подире си младите хора „досущ като оня злодей-съблазнител, наречен от Бога атеист…“ [499]. Съвсем не е случайно, че на въпроса на Кармазинов „ами ако наистина е писано да се осъществи… всичко това… което се замисля, то… кога би могло да се очаква да стане?“ , „бесът“ Пьотър Верховенски отсича: „В началото на идния май ще започне, а по Покров (т. е. на празника Покров Богородичен – бел. Н. Н.) всичко ще е свършено“ [333].

Романът „Бесове“ разкрива интертекстуални връзки с коментирания минеен текст дори в най-малките детайли. В Слово на Покров на Пресвета Богородица се казва: Но в тези тежки времена Пречистата и Преблагословена Дева Мария, Майката Божия, разпростира над нас Своя Покров, за да ни защити, за да ни избави от всякакви бедствия, от глад, погибел и трусове, за да ни скрие от безумните войни, от тяхната пагуба и от смъртоносните рани, и да ни запази невредими под Своя Покров (5).

Следователно единствената застъпница и защитница от бедите, връхлетели света, е Богородица, „покриваща хората със Своя свят омофор 632“ (6). И нещо особено важно. В Словото се използва една знаменателна метафора: Покровът на Богородица е представен като „облак (мъгла), покрил земята“ (15) 633, с чиято помощ „ние можем да угасим всичките огнени стрели“ на дявола (11). Покровът на милосърдната Богородица е подобен на водата, която покрила „безвидната и пуста земя“ [Бит. 1: 1– 2], защото прикрива нашата „срамна душевна голота“ и неблагообразие, както водата, покрила неустроената земя – тайнствения и пророчески „предобраз на грешната душа“ (12).

По всяка вероятност авторът на „Бесове“ е имал предвид тази метафора, когато описва навъсеното, мрачно утро на 1 октомври: „Пожарът се уталожи, вятърът внезапно спря и настъпи затишие, а след това ситно, като през сито заваля“ [461] 634. Това по-скоро не дъжд, а „мъглявина“ 635, чийто истински скрит смисъл се разкрива в думите на тръгналия в тази мъгла Степан Трофимович, обръщайки се към Лиза: „… нима и вие в тая мъгла? 636 (…) Всички сме нещастни, но трябва да им простим. Да им простим, Лиза, и ще бъдем навеки свободни. За да приключим сметките си със света и да станем напълно свободни – трябва да прощаваме, да прощаваме и да прощаваме!“ [479] 637. Така при Достоевски образът на мъглата, покрила земята, придобива епифаничен смисъл – от една страна – реалистичен и конкретен, а от друга – духовен и метафизичен.

Да посочим и редица други паралели между агиографската и художествената образност, които насищат в една или друга степен – било то буквално (катафатично) или преносно (апофатично) – с кайротичен дух събитията от този ден. Например думите, с които Пьотър Верховенски увещава Лиза, че „относно онова… девствеността… това е такъв предразсъдък, такава назадничавост“ [477, к. а.], и последвалата скорошна трагична съдба на „Ставрогиновата“ Лиза, изкупила своето „падение“ [481] – пряко кореспондира с казаното в Словото за чудната сила на Богородичния Покров да превръща: „блудниците в достойни за по-голяма почит, нежели девиците“ (12). Или за образа на Иакововата стълба [Бит. 28: 12 – 15], за която подробно се говори в Словото (вж. 12 – 13) и която пази този, който се е покачил на нея, от „окръжилите го псета“ [Пс. 21: 17] – се появява като скрит цитат (със сложно амбивалентен – ту в пряк, ту в травестиен смисъл) в думите на Федка към Пьотър Верховенски: „Той (има се предвид Ставрогин – бел. Н. Н.) е като на стълба качен, а ти го джафкаш отдолу като глупаво пале“ [500]. Или основният мотив в Словото за „опасността от разбойници“ (5), който провокира мислите на Степан Трофимович „за повсеместното разбойничество“ [480] 638. Или за многократното споменаване на името Спасов (цели 17 пъти), селището, към което по израза на Степан Трофимович: „Изглежда, че целият свят се е запътил за Спасов…“ [569] – прозрачна метафора за всеопрощаващия спасителен Покров Богородичен и предчувствие за бъдещото спасение на Русия и света като цяло.

Определено можем да твърдим, че за разлика от предходния ден (30 септември), където агиографският сюжет влиза в контрастна опозиция с романовия (по принципа „от обратното“), наративът, описващ случилото се през този 1 октомври, идейно се препокрива със смисъла на празника Покров Богородичен и така битовото време в „Бесове“ се прониква (чрез перихорезис) от житийното и тотално се кайротизира.

Основните събития на другия ден – 2 октомври – са следните: около „един след полунощ“ Шатов съобщава на Кирилов, че жена му ражда [517]; по-късно Кирилов споделя с Шатов за своите „мигове на вечна хармония“ [525 – 526]; „към три часа“ сутринта Маря Шатова ражда син [526]; точно по същото време („към три часа“) на Степан Трофимович му поолеква от болестта и той моли Софя Матвеевна да му чете от Евангелието и Апокалипсиса [580 – 582]; след шест и половина вечерта „петорката“ на нашите екзекутира Шатов [536] 639.

В църковния календар на 2 октомври се отбелязва паметта на св. Андрей, юродив заради Христа. Именно този е светецът, на когото се открива в края на живота му († ок. 936 г.) знамението да види във Влахернската църква в Константинопол появата на Богородица, която разпростира над вярващите своя Покров (вж. 73) и чието видение е поводът за възникването на празника 640. От една страна, така се поддържа живата връзка с изминалия на предния ден (1 октомври) празник Покров Богородичен, а от друга – текстът, поместен в Чети-Минеите – Житие на свети Андрей, юродив заради Христа разкрива редица духовни асоциации с трагичните събития в „Бесове“.

Например убийството на Шатов от групата „бесове“, начело с предводителя им, Пьотър Верховенски, много напомня на нападението на бесовете върху св. Андрей, описано в неговото житие:

Веднъж през нощта блаженият Андрей по обичая си възнасял от дълбочината на сърцето си топла молитва към Бога и света мъченица Анастасия. И ето, при него дошъл във видим образ дяволът с множество бесове, държейки секира; другите бесове носели ножове, дървета, колове и копия, като че искали да убият блажения. Появил се и предишният етиопец, в този вид, в който се борел с Андрей, и още отдалече изревал срещу него. Той се нахвърлил върху светеца и искал да го разсече с брадвата, която държал в ръцете си. След него се втурнали всички останали демони (56).

А ето и мрачната сцена с убийството на Шатов от „бесовете“ (впрочем само преди часове той се е „кръстил“, „молил“ и възхвалявал раждането на нов човек като „най- великата тайна“ и който минути преди своята гибел заявява „щастието“ си на Еркел):

В този момент Толкаченко изскочил зад едно дърво и му се хвърлил отзад, а Еркел също го хванал отзад за лактите. Липутин му се хвърлил отпред. Тримата моментално го съборили на земята и го притиснали. Притичал и Пьотър Степанович с револвера си. Казват, че Шатов успял да извърне глава към него и дори го познал. Три фенера осветявали разиграващата се сцена. Шатов внезапно надал пълен с отчаяние вик, но не го оставили да вика. Пьотър Степанович внимателно опрял цевта право в челото му и без да му трепне ръката, натиснал спусъка [536].

Така агиографският текст, предназначен за четене на този ден, задава една глъбинна метафизична перспектива на конкретната „ужасна история“, описана в романа на Достоевски.

Друг показателен пример за интертекстуални съвпадения на разглежданото житие с романовия наратив се откриват в разсъжденията на Кирилов за изпитаните от него „мигове на вечна хармония“. Той се изповядва на Шатов така:

Идват секунди – по пет или шест, не повече, – когато внезапно усещаш, че си постигнал вечната хармония. Неземно усещане. Не, не говоря за небесния му произход, а за това, че в земния си облик човек не може да го понесе. Или трябва да се измениш физически, или да умреш. Съвсем ясно, безспорно усещане. Сякаш изведнъж се сливаш с цялата природа и изведнъж си казваш – да, истина е! Създавайки света Бог всеки ден е повтарял: „Да, истина е, да, хубаво е!“ (…) През тия пет секунди аз изживявам цял един живот и ще дам за тях целия си живот, защото заслужава (…) [525] и т. н.

Макар че Шатов говори на Кирилов за „стомната на Мохамед, която така и не могла да се излее, докато той обиколил с коня си целия рай. Стомната е тия ваши пет секунди и много ми напомня за вашата хармония“ [526], усещанията на Кирилов съвпадат по-скоро с преживяванията на св. Андрей, който „бил възнесен до третото небе и там чул неизказани думи и съзерцавал красотите на рая, невидими за смъртните“ (68); „– Какво стана с мене, не зная. (…) Аз се видях в прекрасен и дивен рай, и удивлявайки се в душата си, размишлявах: „Какво значи това?“ (…) „как съм попаднал тук – не зная”. И още не разбирах: „с тяло ли,... без тяло ли... Бог знае“ (70) 641. Така свети Андрей, възнесен подобно на апостол Павел, „видял това, което не е виждало тленно око, не е чувало смъртно ухо, и в откровение се насладил на такива небесни красоти, които човешкото сърце не си е и представяло“ (73).

Не на последно място (макар и в най-общ метафизичен план), видението на св. Андрей на Богородица, „облечена в слънчева порфира“ и разпростряла спасителния Си Покров (вж. 6, 73), провокира отново спомена за казаното в Слово на Покров на Пресвета Богородица, където св. ап. Иоан Богослов в своя Апокалипсис показва явяването на нейния първообраз в края на времената: „И яви се на небето голяма поличба – жена, облечена в слънце“ [Откр. 12: 1]. Едва ли е случаен факт, че Степан Трофимович точно на този ден моли Софя Матвеевна да му прочете наслуки нещо от Писанието [вж. 581] и тя попада именно на пасаж (макар и друг) от Апокалипсиса. Старият Верховенски е потресен от думите, които чува: „зная твоите дела: ти не си ни студен, ни горещ; о, дано да беше студен или горещ! Така, понеже си хладък, и нито горещ, нито студен, ще те изблювам из устата Си“ [Откр. 3: 15 – 16], думи, които разкриват причините за неговото безверие. След това той настоява Софя да му прочете евангелския разказ за Гадаринския бесноват, от когото излезли легион бесове и влезли в свинете и те се издавили в езерото 642. Това е „досущ като нашата Русия“ – развълнувано заявява прозрелият истината Степан Трофимович:

Тия бесове, които излизат от болния и влизат в свинете – това са всички язви, всички миязми, всичката нечистотия, всички бесове и бесчета, загнездили се в нашия велик и мил болен, в нашата Русия от векове, от векове насам! (…) Това сме ние, ние и ония, и Петрушка (…), и аз, аз може би ще бъда първият начело, и обезумели и побеснели ще се хвърлим от високите скали в морето и ще се издавим (…) Но „болният“ ще се изцери и ще „седне в краката Иисусови“… и всички ще го гледат изумено… [583 – 584].

След това прозрение Степан Трофимович започва да бълнува и за два дни изпада в безсъзнание, т. е. – на 2 октомври (след като чува евангелския епизод за Гадаринския бесноват) и на 3 октомври. Сутринта „на третия ден“ (т. е. на 4 октомври 643) идва на себе си и вижда през прозореца „същото“ това библейско езеро [вж. 584].

За героя евангелският разказ за излекувания бесноват е „гордиевият възел“ на цялото Свето Писание [вж. 583], но той се явява и кулминационният момент в идеологическия дискурс на „Бесове“. Поради факта обаче, че евангелският цитат е експлициран директно в художественото пространство на романа, той вече не изпълнява ролята да кайротизира профанното време в житиен дух (каквато функция имат Чети-Минеите), а буквално „изравнява“ събитието в романа със свещената история и по този начин „опразва“ условното време и го трансцендира към вечността 644.

Но показателно е, че на другия ден (3 октомври), когато Степан Трофимович се намира още в състояние на бълнуване [вж. 584], в Чети-Минеите е поместен текст, който намира преки съответствия с горния евангелски сюжет. Това е краткото житие В памет на преподобни Иоан Хозевит, епископ Кесарийски, в което основен мотив е именно изгонване на бесове (повторен цели три пъти). Първият случай е следният:

По тези места живеел един велик постник на име Анания. Веднъж при него довели сина на един човек, измъчван от нечист дух. Анания не го приел, но с дълбоко смирение им казал да отидат във вътрешността на страната и там да потърсят Иоан египтянина (т. е. – Иоан Хозеват – бел. Н. Н.), който може да изцели момчето. Когато изпратените намерили Иоан, те му казали защо са дошли. Отначало Иоан отказвал, но след продължителни молби се съгласил да изгони нечистия дух и се помолил на Бога. След това се обърнал към беса и казал:

– В името на Иисуса Христа – не аз, а Анания ти заповядва – нечисти душе, излез от това момче!

По думите на светеца нечистият дух излязъл от момчето, то оздравяло и казало пред всички за извършеното над него славно чудо (85 – 86).

Вторият разказ е:

Малолетният син на един човек бил измъчван от нечист дух. Бащата го сложил в една кошница, покрил я отгоре с трева, донесъл я при Иоан и я поставил до пещерата на светеца. Когато детето заплакало, светецът станал и веднага разбрал, че в него се е загнездил нечист дух; Иоан прогонил беса и изцелил детето (86).

В края на житието се обобщава: „Свети Иоан изгонвал много бесове от хората…“ (87).

Тук следва да отбележим нещо много съществено. За разлика от буквалното цитиране на евангелския сюжет в романа „Бесове“, в житието на Иоан Хозевит събитието „изгонване на бесове“ показва, че това е възможно не само в границите на свещената история, но и в друго време – в съвременността на светеца, което пък, от своя страна, дава надежда, че това е възможно и по всяко време след Боговъплъщението. В случая следователно агиографският текст застава в позицията не да претворява времето във вечност (каквато функция има, както вече казахме, евангелският цитат), а да кайротизира художественото време на романа в житиен дух.

З а б е л е ж к а: За да бъдем максимално прецизни, ще обърнем внимание, че при този случай в сюжетното време на „Бесове“ се забелязва известно противоречие. Според нашите изчисления, Варвара Петровна открива Степан Трофимович сутринта на 4 октомври. Но пък в Заключението на романа Хроникьорът подчертава следното: „Ще напомня, че без да знае за всички тия събития (става дума за убийството на Шатов и самоубийството на Кирилов, които определено се случват на 3 октомври, и за които целият град научава още същия ден [594] – бел. Н. Н.), Варвара Петровна рано сутринта бе потеглила по дирите на Степан Трофимович“ [595]. Следователно ако Варвара Петровна е тръгвала рано сутринта на 4 октомври, тя не е могла да не научи за тези събития. Но пък ако е напуснала града рано сутринта на 3 октомври, това влиза в несъответствие с факта, че Степан Верховенски бълнува и губи съзнание на 2 октомври, състояние, продължаващо и „на другия ден“ [584], т. е. на 3 октомври и едва сутринта „на третия ден“, т. е. на 4 октомври, е намерен от Варвара. Така че, в единия случай Степан Трофимович би могъл да види „голямото езеро“, което той асоциира с евангелското, още на 3 октомври (което хронологично съвпада с почитането паметта на св. Иоан Хозеват и с четенето на неговото житие), или го вижда сутринта на 4 октомври. Колебанието е в границите на един ден, но това би следвало да се има предвид при темпоралното отчитане на по-нататъшните събития.

Централен сюжет в разказа за 3 октомври е самоубийството на Кирилов. Към „един часа след полунощ“ Пьотър Верховенски посещава Кирилов, който е обещал, преди да се самоубие, да напише „писмо“, в което да вземе върху себе си вината за гибелта на Шатов [542 – 543]; започва дълъг разговор между двамата и „точно в два часа“ след полунощ Кирилов започва да излага същността на своята идея за философското самоубийство [547 – 551]; след което той пише бележка, в която заявява, че е убиецът на Шатов [554] 645; по наша преценка, Кирилов се застрелва приблизително в късните часове на нощта [556]; а „точно в шест без десет“ Пьотър Верховенски вече е на гарата, за да избяга от града, и в „шест часа сутринта“ напуска завинаги сцената на романа [557]; още същия ден целият град научава за самоубийството на Кирилов и предсмъртното му писмо [594]; а вечерта е открито и тялото на Шатов [595].

От гледна точка на идеологическия дискурс най-важно се явява „учението“ на Кирилов за философското самоубийство, който акт автоматично би го превърнал в бог (човекобог). Накратко мисълта му е следната: „За мен няма нищо по-висше от идеята, че няма Бог“, а „щом няма Бог – значи, аз съм бог“. Следователно: „моята воля е моя и аз съм длъжен да проявя своето своеволие!“ – най-висшата проява на своеволието е да „убия себе си“, за да „провъзглася неверието си“ [547 – 551].

Тази сложна метафизична проблематика влиза в явна опозиция с текста в Чети- Минеите – Житие и страдание на свещеномъченик Дионисий Ареопагит (памет на 3 октомври) – разказващо за живота и творчеството на един от най-знаменитите и мистични християнски богослови, автора на „За небесната йерархия“, „За църковната йерархия“, „За имената на Бога“ (75 – 82). За разлика от идеята на Кирилов за човекобога, преп. Дионисий разгръща учението за Богочовека; разкрива „премъдростта и великите Тайнства Божии“ (81). Противно на Кириловото своеволие, св. Дионисий проповядва смиреното разбиране, че „всички човешки представи и определения за Бога не са в състояние да изразят Неговата същност“ (78, бел № 2). Както и мисълта на светеца, че „Боговидението се състои в тайнственото съзерцание на непостижимото Божествено Същество“ (пак там), е контрапункт на предепилептичните състояния, в които изпада героят на Достоевски. По този начин идеята на Кирилов за „страшната свобода“ на човекобога се преодолява чрез „подводното течение“ на минейния метатекст и кайротичната проповед за смирението пред Богочовека 646.

На следващия ден – 4/5 октомври647 – по настояване на Варвара Петровна, Степан Трофимович се „приобщава съм Светите Тайнства“ (Изповед и Причастие) и „под въздействието на величествената церемония на току-що завършилото тайнство“, вдъхновено заявява: „Ако има Бог – аз съм безсмъртен!“ [590 – 591].

Казахме, че по всяка вероятност Степан Трофимович вижда сутринта на 4 октомври от прозореца голямото езеро, чийто конкретен образ събужда асоциацията с гадаринското езеро от евангелския разказ (вж. по-горе). Такава възможност се потвърждава и от един агиографски текст, поместен в Чети-Минеите – Житие на преподобния наш отец Павел Препрости (памет на 4 октомври), където отново се появява мотивът „изгонване на бесове“. Подобно на коментираното вече житие на св. Иоан Хозевит, в житието на св. Павел Простия ситуацията почти буквално се повтаря: Веднъж довели при прочутия отшелник св. Антоний Велики „един юноша, обхванат от много жесток бяс, който силно го измъчваше и хулеше Бога“ (106). Но св. Антоний (също като великия постник Ананий) заявява: „Не е по силите ми това дело, защото не съм получил от Бога власт над началниците на бесовете, но Павел простият има този дар“. И действително, св. Павел успял „със своята простота и смирение“ да изгони беса (107). Впрочем, в житийния текст изгоненият от св. Павел бяс (под формата на змия) потъва не в езеро, а в „морската дълбочина“, което пряко кореспондира с думите на Степан Трофимович: „ще се хвърлим от високите скали в морето и ще се издавим“. По този начин се примирява противоречието дали описаната в романа сцена става на 3 или на 4 октомври, тъй като в Чети-Миеите и в двата дена „се прелива“ един и същи сюжет – изгонване на бесове.

Но в житието на св. Павел Препрости се открива мотив, който има отношение и към внезапното обръщане на Степан Трофимович във вярата. В агиографския текст за св. Павел случаят е следният. Веднъж светецът застанал пред църквата и наблюдавал кой с какви мисли влиза в Божия храм:

Преподобният виждаше с духовните си очи как всички влизат със светли лица и просветени души, и с всеки от тях радостен вървеше и Ангелът Пазител. Но един от братята, който отиваше в църквата, беше с черно лице и помрачена душа, обкръжен от бесове, и всеки бяс го дърпаше към себе си. Неговият Ангел Пазител отдалеч го следваше и плачеше от скръб. От тази страшна гледка св. Павел се натъжи и горчиво заплака за погибелта на този брат – дори не влезе в църквата от мъка, но стоеше вън и плачеше. Щом свърши богослужението (…). Видя и онзи, който бе влязъл тъмен, но сега лицето му беше светло като на Ангел и благодатта на Светия Дух го осеняваше, а светият Ангел Пазител радостен го беше хванал за ръката. И само отдалеч се виждаше как бесът ридае и не може ни най-малко да се приближи. Каква радост изпита тогава блаженият, виждайки внезапната промяна към добро у този човек! Отиде при него (…) и го попита каква е причината за това негово обръщане към добро. А братът, като се видя изобличен от Божието откровение, пред всички изповяда делата си.

– Аз – каза той – съм голям грешник. Много години, дори и до днес живях в беззаконие, но сега, като влязох в църквата, чух думите на св. пророк Исаия, или по-точно казано - на Бога, Който говори чрез него: „Умийте се, очистете се; премахнете лукавството от душите си пред Моите очи, престанете от вашите лукавства. Научете се да правите добро

... И ако бъдат греховете ви като багрено, – като сняг ще ги избеля“ [Ис.1: 16 – 18]. Щом чух това, душата ми се умили, отвориха се моите духовни очи и познах своето окаянство и своята погибел. Тогава въздъхнах, обърнах се мислено към Бога и казах: (…) Ето, обещавам отсега нататък с Твоя помощ да не върша вече никакво зло, но се отричам от всяко беззаконие и отсега ще служа на Теб, Владико, с чистота на съвестта (107 – 108).

Подобно на монаха от житието на св. Павел Препрости, който заявява, че „много години, дори и до днес живях в беззаконие“, Степан Трофимович признава: „Цял живот съм лъгал, цял живот, цял живот!“. Внезапната промяна и за двамата става след влизането в църквата (за монаха), и след приобщаването към Светите Тайнства (за героя на Достоевски). За безименния монах се казва, че душата му се умилила и се отворили духовните му очи; той обещал отсега нататък да не върши вече никакво зло, а само добро. За Степан Трофимович внезапната промяна се изразила в това, че „с дълбоко чувство произнесъл няколко думи в пълен разрез с много от предишните си убеждения“ и стига до убеждението, че „любовта стои над битието, любовта е венецът на битието и как е възможно битието да не ѝ е подвластно?“ [591]. В този случай отново се наблюдава идеологическо съвпадение между житийния и романовия дискурс 648.

Ако приемем обаче, че приобщаването на Степан Трофимович към тайнствата и внезапното му обръщане към вярата става на 5 октомври (което потвърждават и нашите изчисления), то този епизод намира опора (макар и в друг аспект) в пространното Житие на свети Дионисий, епископ Александрийски (памет на 5 октомври). Извършеният от свещеника тайнствен ритуал над умиращия Верховенски е напълно в духа на разбирането на св. Дионисий Александрийски, според което отреклите се от Христа и отпадналите от Църквата (по различни причини) и след искрено разкаяние, да се приемат отново в църковно общение. В житието се казва: „кроткият и смирен по сърце Дионисий се отнасяше снизходително към такива хора: той ги приемаше в числото на християните“ (131) 649. Така, според учението на св. Дионисий, и отклонилият се от вярата Степан Трофимович получава нов шанс и се приобщава към Христовото тайнство. Разбира се, в екзалтираните думи на героя за всепобеждаващата любов и всеопрощение, както и за това, че „всеки миг от живота на човека трябва да бъде блаженство“ [591], в известна степен се усеща отзвук от еретичното учение на хилиазма, срещу което се обявява св. Дионисий и на който проблем в житието му се обръща специално внимание (вж. 133)650. В последните страници на романовия текст срещаме почти телеграфно съобщаване на хронологични факти: още на другия ден след покушението срещу Шатов (т. е. на 4 октомври) са арестувани участниците в заговора [вж. 596 – 598]; Степан Трофимович умира „три дни“ след общението със светите тайнства [вж. 592] – т. е. на 6 октомври (ако Варвара Петровна намира Степан Трофимович на 3 октомври) или на 7 октомври (ако тя го открива на 4 октомври); „цялото отсъствие на Варвара Петровна от града“ продължава общо „осем дни“ [вж. пак там], следователно тя се завръща в града на 10 или на 11 октомври (според направената вече уговорка); „сутринта“ на 11 или 12 октомври се обесва Ставрогин [вж. 602 – 603].

На пръв поглед би било спекулация да търсим някакви интертекстуални връзки между събитията в църковния календар (респективно – с житийните разкази в Чети- Минеите) и изброените по-горе факти, паралелно случили се по същото време във фабулата на „Бесове“. Но все пак се наблюдават някои взаимодействия, макар и на метафизично ниво, като те се оказват в пълно съзвучие с фундаменталните идеологически послания на творбата.

Ще посочим само два примера, свързани съответно с двете най-значими събития в края на романа: смъртта на Степан Трофимович и смъртта на Николай Ставрогин.

На 6 октомври, когато Степан Трофимович е на границата между безсъзнанието и смъртта (вж. по-горе), православната църква отбелязва паметта на св. ап. Тома. Поместеният в Чети-Минеите текст Житие и страдание на свети Апостол Тома (който впрочем е единственият за този ден) формира три топоса, които метафорично имат отношение към героя на Достоевски.

Първият е преходът от съмнението към вярата. Подобно на Тома „неверни“, който се усъмнил във възкръсналия Христос, но после се убедил [вж. Иоан 20: 24 – 29], така и Степан Трофимович преминава от колебание (срв. „понеже си хладък, и нито горещ, нито студен, ще те изблювам из устата Си“ [Откр. 3: 15 – 16],) към „Великата Мисъл“ – преклонението му „пред безкрайно великото“, защото „лишени от безкрайно великото, хората няма да поискат да живеят“ [592].

На второ място, примерът на апостол Тома, който тръгва „да проповядва Словото Божие“ (140), обяснява и последното желание на героя на Достоевски: да тръгне да „проповядва Евангелието“ [585]; дори „на Петруша… и всички тях… и Шатов!“ [591], защото „те не знаят, не знаят, че и у тях гори същата тази вечна Велика Мисъл!“ [592].

Не на последно място, в житието на св. Тома срещаме един детайл, който е особено съществен от гледна точка на духовната перспектива в „развитието“ не само на романовия персонаж, но и на идеологическото послание на творбата като цяло. Случаят е следният. След мъченическата смърт на Апостол Тома, учениците му „с чест погребали неговото свято тяло“ (153). Изминали няколко години и един от синовете на езическия цар Муздий бил обзет от бяс, който жестоко го измъчвал и никой не могъл да го изцери. Тогава бащата си спомнил, че слушал от някои как св. апостол Тома през своя живот изгонвал много бесове от хората (пак там). Отчаяният баща решил да отвори гроба на светия Апостол „да вземе една кост от неговите св. мощи и да я завърже на шията на сина си, за да оздравее от мъчението на злия дух“. Но щом поискал да стори това, явил му се във видение св. Тома и му казал:

– Ти не повярва на живия, а сега от мъртвия ли търсиш помощ?! Но ако вярваш, без да се съмняваш, моят Господ Иисус Христос ще бъде милостив към теб.

Това видение още повече затвърди намерението на царя: той отиде и отвори гроба, но не намери тялото на светия апостол (някой от християните тайно бе взел светите мощи, беше ги занесъл в Месопотамия и погребал там на подобаващо място). Затова царят взе пръст от гроба на светеца и я завърза на шията на сина си с думите:

– Господи Иисусе Христе, ако излекуваш моя син по молитвите на Твоя апостол Тома, и аз ще повярвам в Теб.

При това веднага бесът излезе от сина му и момчето оздравя. Удивен от станалото чудесно изцеление, цар Муздий повярва в Христа и бе кръстен… (153 – 154).

Този епизод показва възможността бесовете да бъдат изгонвани не само в евангелските времена (случаят с Гадаринския бесноват), не само от подвижниците на далечната или съвременна християнска епоха (вж. коментираните по-горе жития на св. Иоан Хозевит и св. Павел Препрости) и не само от мощите на светците 651, но дори и само от земята, върху която са лежали техните мощи. От гледна точка на „почвеническите“ убеждения на Достоевски, този епизод притежава огромен духовен потенциал, а в глъбинния идеологически контекст на романа „Бесове“ той е като обещание и надежда за бъдещото спасение на Русия от нейните бесове. Така скритият и фактически липсващ в наратива на творбата, но пък много добре познат на „народната почва“ агиографски сюжет кайротизира светското събитие в житиен дух.

Показателно е, че в деня, когато се обесва Николай Ставрогин (по всяка вероятност на 12 октомври – вж. обяснението по-горе), Руската Православна Църква отбелязва едно специално за нея събитие – пренасянето от остров Малта в Русия на три от най-великите за целия християнски свят реликви: частица от Животворящия Кръст Господен, чудотворната икона на Филермската Божия Майка Одигитрия, изписан от свети евангелист Лука, и дясната ръка на свети Иоан Кръстител. Значимото събитие, станало през 1899 година, е описано подробно в текста на Чети-Минеите, озаглавен Празник в памет на пренасянето на Малтийските светини (вж. 302 – 311).

По тайнствен начин трите велики християнски светини провокират отново асоциации с най-главните идеологически топоси в сюжета на романа „Бесове“. Така например частицата от Животворящия Кръст Господен буквално ни отпраща към началото на романа – празника Въздвижение на Светия Кръст Господен. Иконата на Богородица Одигитрия (Пътеводителка), която много столетия е пребивавала във Влахернския храм в Константинопол, и където на св. Андрей се открива знамението да види появата на Богородица, разпростираща над вярващите своя Покров, възобновява спомена за драматичните, но и изпълнени с надежда събития в „Бесове“, протекли на празника Покров Богородичен 652. А реликвите – дясната ръка на свети Иоан Кръстител и фрагментът от Кръста – метафорично се свързват и по своеобразен начин осветяват смислово трагичната съдба на Ставрогин, на когото не е по силите да „понесе своя кръст“ и който отказва да се отзове на Христовата повеля, отправена към всеки: „да вземе кръста си и Ме последва“ [Мат. 16: 24].

Така подводното течение на чети-минейния метатекст, чрез който хроносът се претворява в кайрос, задава една неизмерима духовна дълбочина и необозрим метафизичен хоризонт, без които е невъзможно да се постигне в пълнота съкровеното послание на великата творба на Достоевски – романът хроника „Бесове“.

Край

Илюстрация: "Бесове", Николай Каразин

----------------------------

627 Що се отнася до произхода на св. Михаил, летописците не са единни в мненията си: „едни го наричат сириец, а други – българин“ (667).

628 Особено важно за нашия случай е да отбележим, че в подготвителните материали към романа вместо думата „търговец“ („купец“) писателят използва думата „светец“ („святой“) [вж. 11: 290], вероятно авторът е принуден да направи тази промяна по цензурни съображения [вж. коментара в: 12: 318].

629 В оригиналния текст асоциацията с празника Покров Богородичен е още по-очевидна: „Ты знаешь ли по книгамъ что нѣкогда въ древнiя времена нѣкоторый купецъ, точь-въ-точь съ такимъ же слезнымъ воздыханiемъ и молитвой, у Пресвятой Богородицы съ сiянiя перлъ похитилъ, и потомъ всенародно съ колѣнопреклоненiемъ всю сумму къ самому подножiю возвратилъ, и Матерь Заступница предъ всѣми людьми его пеленой осѣнила, такъ что по этому предмету даже въ ту пору чудо вышло…“ [Достоевскiй 2007в: 483 – 484].

630 Цитатите от Чети-Минеите за месец октомври ще са по това издание и по-нататък ще отбелязваме само с номера на страницата в кръгли скоби.

631 „(…) подпалвачите сте вие, вие и никой друг“ – говори на своите „бесове“ техният ръководител Пьотър Верховенски [486]; „тая идея за пожара отдавна зрее у мен – споделя младият Верховенски на Ставрогин, – тъй като е толкова народна и популярна; но я пазех за критичния момент (…)“ [470].

632 „Под омофор на Богородица, или по-правилно е да се каже мафория (от грц. μαφόριον), се разбира Нейната кърпа – голямото покривало, което Тя носи на главата Си“ (5 – 6, бел. № 4).

633 Възхожда към библейския цитат: „аз излязох от устата на Всевишния и като облак покрих земята“ [Сир. 24: 3].

634 Впрочем, както в Писанието, така и в църковните песнопения покривалото на Божията Майка се сравнява и с оросяващ дъждец – срв.: „потому что она «источает жаждущым воду живу оставления» (грехов) и одождила нам «тучу нетления Христа»“ (15, бел. № 2).

635 На руски: „дымной, холодной мглы“ [10: 411].

636 В оригинала: „неужто и вы… в таком тумане?“ [10: 411].

637 Разбира се, фактът, че Степан Верховенски изказва тези мисли на френски (Срв.: Nous sommos tous malheureux, mais il faut les pardonner tous. Pardonnons Lise […] il faut pardonner, pardonner et pardonner!), придава на думите му ироничен оттенък (все пак да не забравяме, че самият той е един от „бесовете“, едва ли не един от „първите“), но това не променя и истинността на казаното, което подготвя бъдещото му осъзнаване и покаяние.

638 Впрочем разбойническата тема е основен мотив и в сюжета на Житие на преподобния Сава Вишерски (памет също на 1 октомври – вж. с. 28 – 29, 31). Мощите на св. Сава са положени в църквата Покров на Пресвета Богородица (34), което поддържа асоциацията с главния празник на този ден – Покров Богородичен.

639 Според сведението, което Пьотър Верховенски дава на Кирилов към един часа след полунощ (т. е. вече на 3 октомври), убийството на Шатов е станало „Днес, в осем вечерта, по-точно, вчера в осем часа вечерта, защото вече минава един“ [544].

640 В коментарите към Слово на Покров на Пресвета Богородица се казва: „Самият празник Покров на Божията Майка е установен в Руската Църква не по-късно от XII в. Забележително е, че това видение е било открито на св. Андрей – славянин по произход, и празникът е установен и се извършва в славянските страни. В Константинопол макар и да не празнували този празник, но възпоменавали видението на св. Андрей. Във Влахернската църква имало икона на Божията Майка в този вид, както Тя се явила на св. Андрей“ (6, бел. 1).

641 Впрочем първоизточникът както за житието, така и за романа е несъмнено християнски и възхожда към разказа на ап. Павел за това как един човек в Христа „(с тяло ли, не зная; без тяло ли, не зная: Бог знае) беше грабнат и отнесен до трето небе (…) в рая и чу неизказани думи, които човек не може да изговори“ [2 Кор. 12: 2 – 4, к. а.; вж. още: 1 Кор. 2: 9].

642 „А там на рътлината пасеше голяма стадо свини; и бесовете Го молеха, да им позволи да влязат в тях. И им позволи. Като излязоха бесовете от човека, влязоха в свините; и сурна се стадото низ стръмнината в езерото и се издави. Свинарите, като видяха станалото, избягаха, та разказаха в града и околността. И излязоха да видят станалото; и като дойдоха при Иисус, намериха човека, от когото бяха излезли бесовете, седнал при нозете Иисусови, облечен и със здрав ум; и се изплашиха“ [Лук. 8: 26 – 35].

643 За някои несъответствия във вътрешната хронология специално за този момент ще стане дума след малко.

644 Следователно тук „работи“ различен херменевтичен „ключ“, който обвързва текста с иконографското изображение и чрез похвата на екфразиса го претворява в словесна иконопис., т. е. в словесна икона, която представя вечността. По-подробно по този въпрос ще обърнем внимание в Част трета.

645 Между другото, в бележката на Кирилов срещаме един важен темпорален маркер – разбираме, че трагичното събитие се случва именно през месец октомври: „заявявам, че днес… октомври, в осем часа вечерта убих в парка студента Шатов…“ [552].

646 Всъщност неслучайно се споменава, че Кирилов „с болезнен възторг посочи иконата на Спасителя, пред която гореше кандилце“, което предизвиква язвителната реплика на Пьотър Верховенски: „Нямало Бог, ама в Него вярвате, а! И кандило му палите „за всеки случай“, а?“ [550, к. а.].

647 Двойната датировка е поради създаденото в наратива на романа колебание от един ден (вж. по-горе).

648 Впрочем мотивът „причестяване със светите Христови Тайнства“, което се извършва преди напускането на този свят, се среща и в Житие на свети Гурий, архиепископ Казански и Варсонофий, епископ Тверски (памет също на 4 октомври – вж. 95).

649 Св. Дионисий се противопоставя на лъжеучението на Новаций (оттук и т. нар. „новациани“), според което „новацианите подобно на древните фарисеи се считаха за общество от „чисти“ хора и открито учеха, че не бивало да се приемат обратно в Църквата отпадналите от нея по време на гоненията – и по такъв начин те мнозина довеждаха до отчаяние“ (132).

650 Хилиастите (от грц. χῑλιάς – „хиляда“) смятяли, че „съгласно казаното в Апокалипсиса, скоро трябвало да настъпи хилядогодишното царство на Иисус Христос, където ще живеят вярващите и благочестивите; това царстване хилиастите си го представяли в чувствен, веществен смисъл като земно царство със земни удоволствия“ (133, бел № 2). Цитатът от Откровението на свети Иоан е следният:

„Видях, че от небето слизаше Ангел, който имаше ключа от бездната и голяма верига в ръката си; той хвана змея, древната змия, която е дявол и сатана – и го свърза за хиляда години; след това го хвърли в бездната и го заключи, като тури печат върху му, за да не прелъстява вече народите до свършека на хилядата години, след което той трябва да бъде пуснат за малко време. И видяха престоли и седналите на тях, на които бе дадено да съдят; видях и душите на обезглавените заради свидетелството Иисусово и заради словото Божие, и ония, които не се поклониха на звяра, нито на образа му, и не приеха белега на челото си и на ръката си. Те оживяха и царуваха с Христа през хилядата години; останалите пък от умрелите не оживяха, докле се не свършиха хилядата години. Това е първото възкресение. Блажен и свет е, който има дял в първото възкресение: над тях втората смърт няма власт, а те ще бъдат свещеници на Бога и Христа и ще царуват с Него хиляда години“ [Откр. 20: 1 – 6, к. а.; болд – Н. Н.].

651 Какъвто е например случаят с мощите на св. Сергий и св. Вакх – вж. Страдание на светите мъченици Сергий и Вакх (памет на 7 октомври – с. 163), или с мощите на руския светец Сергий Нуромски. Вж. Житие на преподобния наш отец Сергий Нуромски, Вологодски и Обнорски чудотвороц (памет на 7 октомври – с. 178, 179 – 180) и др.

652 Впрочем и в самия текст Празник в памет на пренасянето на Малтийските светини буквално става дума за чудото на Богородичния Покров (вж. 305).

 

Николай Нейчев в Диаскоп

Коледен брой на Диаскоп 01-31 декември 2023

 

---

 

© Христина Мирчева

Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника.