Нобеловият лауреат за литература, американската поетеса Луиз Глик (1943-2023) – непримирима към себе си, но отявлено щедра към своите студенти

Автор: Ейми Уонг, The New York Times

„У нея имаше някаква ненаситност и щедрост“, казва Сали Бол, която се запознава с Глик като преподавател, докато следва в „Уилямс“ и след това двете поддържат близко приятелство в продължение на три десетилетия до смъртта на поетесата. „Всеки път, щом се местих в друг град, тя ме свързваше с подходящи хора на новото място. Обичаше да запознава и свързва хората и да споделя неща, които харесва.“

Превод от английски език: Юлияна Тодорова

Била е висока само 1.50 м – крехка, непретенциозна, за да я целуне човек е трябвало да се наведе – но когато влизала в лекторската зала, все едно протичал ток. Студентите изправяли гръб, макар че се боели не от гнева, а от изпепеляващата ù строгост: дори в края на 70те си години, след като е удостоена с наградата „Пулицър“, Националния медал за хуманитаристика и „Нобел“ за поезия, тя винаги говори на младите изцяло сериозно, все едно са ù равни. „Тя ми скъса първото стихотворение“, казва Сун Пайк, която посещава лекциите по поезия на Глик, докато следва в „Станфорд“. „Тя е първият човек, от когото получих такава брутална критика.“ Марк Доти от колежа „Годар“ смята, че Глик „беше еманация на пълна автентичност и искреност.“ „Това доста ме плашеше, почти до смърт.“, спомня си той.

Пестелива, безпощадна, точна като лазер: такъв е и собственият ù отличаващият се  стил като писател. Присъства от ранната ù възраст. Родена в Ню Йорк през 1943 г. в семейството на осъзнати прагматици (баща ù помага за изобретяването на ножа X-Acto), Глик, свръх конкурентно и умно дете, постоянно се стреми да се освободи от собствените си недостатъци. В пубертета развива анорексия – онази опустошителна парадоксална битка едновременно с безпомощността и самоконтрола – и на 16 отслабва до 27 кг. Хранителното разстройство ù попречва да завърши образователната степен в колежа.  

Много от стихотворенията, които Луиз Глик пише в началото на 20те си години, засягат личната ù обсесия и провалите ù с контрола и точността. Разказвачите в творбите ù обитават нещо като безгранично желание; езикът ù е изследване на безмилостна аскетичност и суровост. (Стих, изпънат като струна на пиано от дебюта ù през 1968 с „Първородна“: „Днес  месарят ми върти обиграния си нож / върху телешко, любимото ти. Плащам с живота си.“) В края на 20те си години развива фрустрация към писането и е готова да се откаже от него изцяло.

Така през 1971 г. поема преподавателско място в колежа „Годар“. За нейна изненада преподаването буквално ù разкрива света – той разцъфва с нови възможности. „В момента, в който започнах да преподавам – момента, в който имах задължения в света – отново започнах да пиша“, признава Глик в интервю през 2014 г. „Да работя с млади умове бързо се превърна в нещо като подхранване.“ „Тя се интересуваше от хората издълбоко“, казва Анита Соколски, колежка и приятелка в колежа „Уилямс“, където Глик започва да преподава през 1984. „Имаше жив и неограничен интерес към живота на хората, който преподаването ù спомогна да превърне в свой фокус. Да преподава подхранваше много писането ù, но беше също един вид противовес на интензивността и изолацията в него.“

Собствените ù стихотворения стават по-леки и по-разговорни, като съчетават контрола, който тя усъвършенства по-рано, с нова и неочаквана лекота (в стихотворението ù „Притча за заложниците“ от 1996*: „Ами ако войната / е просто мъжка версия на контенето“), присъства и в по-късните ù книги, като акламираната „Дивият ирис“ от 1992, която я превръща в значима литературна фигура. Преподаването също така примамливо извежда на преден план друга страна от личността на Глик: тази на отдаден безкористен ментор и преподавател с безгранична добронамереност. 

Някой по-малко взискателен писател и мислител би могъл да върши преподавателските си задължения с повече рутина – да дава еднаква насърчителна обратна връзка и да „претопля“ обичайната учебна програма година след година. Глик обаче се хвърля смело в това да води студентите си със същата грижа и заинтересованост, които полага за собствената си поезия.  

„У нея имаше някаква ненаситност и щедрост“, казва Сали Бол, която се запознава с Глик като преподавател, докато следва в „Уилямс“ и след това двете поддържат близко приятелство в продължение на три десетилетия до смъртта на поетесата. „Всеки път, щом се местих в друг град, тя ме свързваше с подходящи хора на новото място. Обичаше да запознава и свързва хората и да споделя неща, които харесва.“ „А като учител, казва Бол, Луиз наистина ясно заявяваше, че трябва да се промениш. Не може просто да правиш същите неща пак и пак.“ В този дух на непрестанно самоусъвършенстване Глик също учи и себе си да обича готвенето и храненето. Веднъж се случва да анотира на ръка рецептата на Марсела Хейзън и я изпраща на Бол с пространен коментар как най-добре да приготви розмарина. „Да, много е красива и елегантна“, казва Бол, „примерно, отиваме в Ше Панис, настаняваме се и тя започва да се храни с удоволствие. Цапа се тук-там и бърше пръсти в чинията.“

Пейк си спомня как всяка седмица прекарват часове в разчитане на сбития полегат почерк на Глик в коментара ù към курсовите им работи. „Бях на 19 или 20“, казва тя, „и пиша едни кратки, наистина сладки малки стихчета и да ми ги приемат и преглеждат толкова внимателно и подробно – точно това ме стимулираше да стана по-добра в писането, защото ми се задаваше стандарт и респект.“

„Глик беше на 78 и всеки път, когато заговореше за поезия, сякаш за първи път се сблъскваше с нея“, казва Шангянг Фанк, която се запознава с Глик, докато учи в „Станфорд“ със стипендия за писане. Глик предлага да редактира стихосбирката ù и двете стават близки приятелки. „Коментираше една единствена дума и разговаряхме за това по десетина минути.“ Вечерите се проточват, понякога си готвят, прекарват часове в бъбрене за зеленчуци и подправки, поезия и маловажни неща. „Накрая все не можех да ù благодаря достатъчно, а тя казваше: „Стига си ми благодарила! Аз съм един хищник, който се храни от мозъка ти!“

23.12.2023

Photograph by Charles S. Hertz

Прочети "Притча за заложниците"

Луиз Глик в Диаскоп

Луиз Глик – Нобел 2020

Прочети в оригинал

© Христина Мирчева

Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника.