Тодор Костадинов: "Какво са двеста години за Пловдив?" — "Разкази против забрава"

Докато пишех тази книга, за съжаление, се появяваха все нови и нови кандидати за анти-некролог. За няколко месеца си отидоха Антон Дончев, Петър Анастасов, Янко Станоев, Димитър Ленгечев, Кольо Николов, Кирчо Атанасов, Георги Величков, Светлозар Игов... Все хора, с които ме свързват близости, спомени, приятелства. Моята задача вместо да намалява, все повече се увеличаваше. И книгата все си оставаше недовършена. А трябваше да бързам, защото...

… Антон Дончев, който винаги като се срещнехме, се вглеждаше в мен през своите лупи и питаше „Тодоре, пишеш ли?“ и аз винаги трябваше да му отговарям отрицателно, последния път му казах, че издавам нова книга, но той така и не доживя да я види…

… Георги Величков, чиято Шкода отидохме да купуваме с баща ми, но тя спря след две преки и се отказахме, а след два дни той ми каза през смях, че нямала бензин…

… Димитър Ленгечев, който ме научи как да карам не с 10, а с 6 стотинки на ден и вместо два геврека по 5 стотинки да си купувам едно ръжено хлебче за 6 стотинки – половината за обяд, останалото – за вечеря, това е истина, кълна се в живота си…

... Кирчо Атанасов, любимият учител и директор от Математическата гимназия в Пловдив, който в девети клас ми разреши да отсъствам от училище, за да замина със студентския литературен клуб за Шумен, а 40 години по-късно ми се обади и вика: „Тодоре, аз от понеделник съм в София, станах зам. министър, но не познавам никого тук. Ела да се видим и да пием по нещо. Ще намерим и други хора от гимназията...”

… Кольо Николов, който работеше във вестник „Софийско утро“ и ме изпрати да напиша първия репортаж от поделението на баретите във Врана, там се запознах с командира Николай и неговия заместник Алексей… Петров…

… Петър Анастасов, син на бащиния приятел бай Киро, който обеща да издаде първата ми книга в Пловдив, но аз го напуснах – и него, и Пловдив, та книга в Пловдив цял живот така и не видях…

… Янко Станоев, моя любим писател, колкото велик като автор, толкова труден като човек, с когото ме свързват прекрасни спомени, за него написах анти-некролог дни след смъртта му, с това май помогнах на дъщерите му да намерят спокойствие…

* * *

Трябваше да спра и това остави без анти-некролог личности като:

… приятеля Веселин Сариев (1951–2003), на чието рамо плаках една цяла нощ в Пловдив, че съм се развел, а той, след като ме слуша няколко часа, каза: „Тодоре, нищо не се е случило. Всички са живи и здрави. Аз дете загубих преди седмица…“

… милия, странен и свръхчувствителен Виктор Пасков (1949–2009), с когото през 1986-та издадохме първите си книги, който ми бе конкурент за наградата „Южна пролет“ и който винаги ме наричаше „мило момченце“, но след като прочетох книгата му „Невръстни убийства“ го намерих и му казах, че е велик, много велик писател…

… прекрасната и спираща дъха Виолета Гиндева (1946–2019) – голямата любов на моя живот, без която много, много, много дълго време нищо за мен нямаше смисъл и на която така и никога не подарих цветя, отиде си на Цветница, а като се обадих да ѝ честитя, друга жена отговори на телефона ѝ…

… великия пловдивчанин Исак Паси (1928–2010), на когото като младеж подарих първата си книга, а той ми каза: “Напиши си тук телефона на корицата“ и ми се обади на другия ден, събота, в 7.30 сутринта, за да ми каже: „Хареса ми книгата ти. Пишеш добре. Имаш талант. Продължавай!“ От този ден нататък пиша телефона си на всяка книга с автограф. Това през годините ми донесе множество странни обаждания: „Вие ли сте…? Намерих тази книга на една пейка в парка. Надписана е на някоя си… Може ли да я задържа?“…

… мъдреца Никола Джоков (1934–2000), чието търпение и финес не срещнах никога вече сред хората, от които очаквах съвет и подкрепа в писането…

… прекрасния поет Николай Заяков (1940–2012) и нашите дълги разговори по пътя към автогарата за последния автобус за Брезник…

… незабравимия Дон Кихот Радой Ралин (1923–2004), който ме помоли да посетя сина му, мой състудент, и да поговоря с него за…

… добрия човек Слав Г. Караславов (1932–2000), на чийто таван в София живях 8 години, без да ми поиска стотинка за това, и често ме хранеше в дома си на долния етаж….

* * *

Как да споменеш мъртвите отдавна, без да почетеш тези, които си отиват пред очите ти? Докато насмогна на скъпите хора, които ми липсват от много години, новите ставаха все повече…

Дано неволно не съм предизвиквал съдбата…

Днес реших, че е по-добре да спра. Колкото – толкова. Може би някой ден ще опитам отново. Но засега – край, дотук!

Сигурно забелязахте, че скъпите ми покойници пак са подредени по азбучен ред. Но не, този епилог не е заявка за втори том с анти-некролози. Не, аз оставам сред живите. Макар че… моите герои… не са ли те по-живи от нас?

Тодор Костадинов, "Разкази против забрава", Послеслов

 

Какво са двеста години за Пловдив?

„Пловдив е любов от пръв поглед!“ - възкликна една дама наскоро.

"Да, - отговорих й - сигурно е така... за туристите, гостите и чужденците. За нас Пловдив е съдба, роден дом, бащин завет, пазител на гробовете на родителите и приятелите ни, братята и сестрите ни... Иначе, да, знаем, че Пловдив е любим град на всички. А моят любим град е Велико Търново. Защото съм от Пловдив и мога да си го позволя..."

Пловдив е тъга по младостта, копнеж по невъзвратимото. Идвам си все по-често, оставам все по-дълго, и все отлагам тръгването. Все по-често не мога да си тръгна, накрая един ден просто ще остана и ще се свърши тази мъка...

Имах в Пловдив четирима приятели – Рашко Сугарев, Добри Тонев, Владо Тороманов и Весо Сариев. Тримата от тях отдавна не са между живите. Остана един и той е до днес. И сега е до мен - Владо. За другите трима ще стане дума в тази книга.

Пловдивската бохема я срещнах когато бях 14-15 годишен, ученик в 8 клас. В началото познавах само Рашко Сугарев, бащите ни бяха приятели. Рашко, сам ерген и бохем, ме прие като свой син. Често се разхождахме из Пловдив и мълчахме. Срещнем някой негов познат, здрасти – здрасти, кое е туй момче, ами мой приятел… Обичах тези мълчаливи разходки и това „мой приятел“.  Веднъж обикаляме из Стария град, бате Рашко спира и казва: „Я да се отбием тука при един приятел.“ Влязохме, посрещна ни човекът. Седнахме на една тераса, на мен ми сипаха лимонадата, а те пиеха също нещо жълто – сигурно е било сливова или уиски. Те си говореха, аз слушах. Бил съм на 14-15 години, Рашко на 32-33. Приятелят му се оказа Атанас Кръстев /по известен като Начо Културата/, тогава да е бил 50-годишен. А наскоро честваха 100-годишнината му в Пловдив. Но тогава аз не знаех кой е Начо Културата, пиех си лимонадата, слушах и запомнях…

Един ден бате Рашко ме заведе в Дома на здравните работници, там водеше литературен кръжок. Явно докторите бяха го избрали като свой колега, Рашко беше лекар по образование, психиатър по специалност. Пък и известен млад писател.

Скоро обаче той реши, че там не е за мен и ме прати при Огнян Сапарев в Университета. Огнян притежаваше особен,  филибелйски чар. Пловдивчанинът, обграден от толкова вечност, мисли, че има време и че все ще сколаса да направи това, което си е наумил. После открихме, че сме родени в един ден, 4 август и когато за пръв път го отпразнувахме заедно, аз ставах на 17, а той на 34. Имаше много какички студентки, бях влюбен в една от тях, но тя дойде с гаджето си, а аз се напих от мъка. За пръв път през живота си…

Така започнах да ходя в литературния клуб Гео Милев и станах нещо като студент. Истинските студенти ме водеха в Шумен, в Свищов, на литературни четения и срещи. И досега са пред очите ми: Добри Тонев, Тодор Чонов, Весо Сариев, Минко Танев, Краси Обретенов, Христо Нанев, Спаска Попова, Румен Леонидов, Владо Тороманов, Петър Ванчев, Ели Видева, Тоня Трайкова, Сребрина Талева, Етелка Терзиева, Иван Тропанкев, Стойо Вартоломеев, Недялко Славов… Някои от тях, за съжаление, ще намерят място в тази книга.

Но аз продължих да посещавам всеки понеделник и литературния кръжок в Дома на здравните работници, за да се виждам с бате Рашко. Разликите между пишещите доктори и пишещите студенти отдавна бях забелязал. По-късно Рашко се отказа от този кръжок, но на негово място се появи един изключително интересен човек, с който също станахме приятели – Никола Джоков.

Джоков работеше в  пловдивското издателство „Христо Г. Данов“. Като ученик често ходех при него и му носех новите си разкази. Имахме си уговорени сигнали. Ако беше с посетител, той или казваше „Тошко, ние малко ще поработим с…“, или ми посочваше с поглед стола под фикуса в ъгъла. Първото беше парола да си обирам крушите. Второто означаваше, че мога да остана, да седя и да мълча.

Та отивам веднъж, в стаята един старец. Джоков ми посочва с поглед стола под фикуса в ъгъла. Сядам и слушам. Джоков беше изписал цяла тетрадка с бележки по ръкописа на стареца. Гостът слушаше разсеяно, без да възразява, но явно му беше скучно.

- Добре, добре, виждам, че си се постарал. Браво! Оправи там каквото трябва – рече той по едно време. – Ама я да те питам нещо. Кажи, колко ще ми платят за книгата?

- Ами максималният хонорар е пет хиляди лева. Но в изключителни случаи имаме право да го дадем в двоен размер.

- А бе правнукът ме е заял да му купувам кола, та… Стигат ли за една кола?

- Стигат, разбира се, стигат и артисват.

- А, браво!

- Ама нека да довършим тука, че има няколко цитата, които…

- Ти, момче… коя година си завършил? – пита старецът.

- 1959-та – отговаря  Джоката.

- Ееех, а аз през 1908-ма бях професор…

- Ето, например този цитат на Вазов не е точен – сочи му нещо Джоката.

- Я, я прочети пак! Ами така си е бе, момче. Че аз от книжицата, дето ми я подари, съм го преписал…

- Вероятно е предишен вариант. В края на живота си Иван Вазов сам редактира събраните си съчинения. В академичното издание, на страница 266 това стихотворение е…

- Хм! Че кога го е променил тоя Иван бе!

Старецът се оказа академик Михаил Арнаудов…

*   *   *

През 1984 г. за последен път прекарах няколко месеца в Пловдив. Тогава бохемата още я имаше. Намерихме се веднага със старите приятели, бях у дома. Но вече знаех, че няма да остана, макар от София да ме гонеше милицията. Всъщност, може би точно затова останах. Пловдив е чудесен град за завръщане…

Та през тази 1986-та срещам на Джумаята Вера Мутафчиева. Вече се познавахме от няколко години и дори бях успял да й подаря първите си две книги. Оказа се, че я поканили за интервю в пловдивското радио. Но дъщеря й като видяла главната улица с витрините, хукнала по магазините и се разбрали да се намерят след два часа на същото място.  

- Та, хайде сега, Тодор, да ме заведете да обядваме.

- Тук най-близо е Клубът на културните дейци „Кристал“. Има и ресторант, евтино е.

Господи, какъв късмет! Ще вляза с Вера Мутафчиева в „Кристал“ и всички ще ме видят как обядвам с нея! Влязохме в клуба, аз вървя напред наперен като петел. Имаше доста хора, но никой не ни обърна внимание.  Настанихме се на двойната маса до витрината и тръгвам да търся сервитьора. Срещам Димитър Атанасов и му викам:

- Тази, дето я доведох ей сега, е Вера Мутафчиева.

- Да бе! – подмина ме той.

И за да бъде пълно фиаското ми, като се върнах на масата, Вера попита с високия си дрезгав глас на заклет пушач, та я чу половината клуб:

- Тодор, бихте ли бил така добър да ми обясните, защо ме доведохте в тази дупка? Не мое ли да седнем някъде отвън?  

Седнахме в едно ресторантче наблизо. Грееше слънце, Пловдив беше пред нас, минаваха хора и разговаряха.

- Хайде да си помълчим – предложи тя.

Поседяхме и помълчахме два часа.

- Така са мълчали баща ми и Йовков – каза Вера на тръгване. - Търсят се, уговарят се, накрая седнат в някое кафене, мълчат два-три часа и си тръгнат.

- Добре се видяхме, бай Петре...

- Добре си поговорихме, бай Йордане...

После се появи Яна и така се запознахме. След две или три години Яна се самоуби. Хвърли се от терасата на кухнята, в която бяхме седели и разговаряли толкова вечери. Боже мой! Яна, Митко, Вера… все покойници, в този ред…

*   *   *

През същата тази 1986-та ходих на гости в Хисаря на Любен Дилов и Янко Станоев. Там имаше Дом на писателите и вечерта спах при Янко в стаята, в която е прекарал последните си дни Йордан Йовков.

Вечерта слязохме да вечеряме в столовата, а там - Елисавета Багряна и Дора Габе. По онова време те зимували там, разбрах от моите приятели.  Левчев им бил осигурил от Съюза на писателите по една служебна Лада с шофьор, та отвреме-навреме да си отиват до София.

Идва едното от шофьорчетата да види как е подопечната му поетеса и предлага:

- Да ви донеса една табуретка, другарко Габе, да си вдигнете краката…

- Ееех, момче младо, ако знаеш откога не съм си вдигала краката… - проплака Доба Габе.

Неизвестно защо, те седяха в двата диагонално противоположни ъгъла на столовата, дремеха и гледаха телевизия. Но през повечето време дремеха. Някой каза,че не се обичали и не си говорели. Такива ще ги запомня. Като урок, че не е чак толкова добре човек да живее твърде дълго.

*   *   *

Отивам веднъж в Съюза на писателите при моята съученичка и приятелка от Пловдив Ирина Йорданова. Тогава тя беше секретарка на Любомир Левчев. А в кабинета на Левчев – Елисавета Багряна. Вратата отворена широко, чуваме разговора им.

- Хайде да ви честваме 100-годишнината! Представяте ли си, другарко Багряна! Това ще е първата на света 100-годишнина на поет!

- Добре бе, Любчо, ама…

- Ще поканим всички световни писатели от международните ни писателски срещи. Ще дойдат Маркес, Евтушенко, Сароян, Хулио Кортасар, Жоржи Амаду. 

- Трябва да са повече поетите. А Ерве Базен, Михалков, Азис Несин?

- Разбира се, и тях ще ги поканим. Всички големи поети от цял свят. Ще бъде невиждано събитие!

- Хм, всички поети, казваш…

- Да, вие само се съгласете! Всичко друго оставете на нас!

- Много хубаво сте го намислили бе, Любчо. Ама как да стане, като аз не съм на сто години?

Говореше се, че си е скрила няколко години, за да е по-млада. А сега се раздвояваше между това да си признае и да й честват 100-годишнина или да пази тайната докрай. Тя явно е избрала второто, защото не чух да й е честван такъв запомнящ се юбилей…

Скоро след това ходих в дома й като млад журналист за интервю. Наложи се да чакам да се нагласи повече време, отколкото продъли самото интервю…

*   *   *

Първата ми квартира в София, която не беше маза или таван, бе на ул. „Янко Забунов“ 10 /днес „Врабча“/, на ъгъла с ул. „Париж“. Там имаше едно огромно бюро, което тежеше сигурно 150 килограма. Понеже беше невъзможно да се премести, траках на него с пишещата машина, а в същата стая спеше детето. На това бюро написах и романа си „Софийско жителство“. Много по-късно, случайно стана дума с хазяина, че жена му, чийто е апартаментът, била племенница на Боян Пенев и това всъщност било неговото бюро, което пренесли с хамали тук след смъртта му. Така, без да знам, няколко години съм писал на бюрото на Боян Пенев. Веднъж, като ходих на тавана, отворих шкафа, пълен с книги и първата, която ми попадна, беше голяма зелена стихосбирка „Безсъници“ с автограф „На Боян! С благодарност. Пею“ 1907 г. 

*   *   *

Като млад, много обичах да ходя в Кюстендил. Често гостувах на маминия братовчед бате Хинчо. Той беше от Сунгурларе, но жена му, кака Милка, беше от стар кюстендилски род. В нейния роден дом 20 години живял на квартира писателят Г. П. Стаматов.

- Г. П. Стаматов и баща ми били колеги юристи - татко адвокат, Стаматов съдия. Третият им пръв приятел бил Владимир Димитров – Майстора. И почти всяка вечер се събирали у нас. Те двамата и без друго си живеят тук, а Майстора само пресичал улицата. И той, и Стаматов заклети ергени, само татко семеен. И все у нас, къде другаде, пък и те с татко нали си живеят тук, а Майстора отсреща… На мама й било дошло до гуша да им прислужва като млада булка…

Та у тях в Кюстендил, в голямата къща на площада, живеех в стаята на Г. П. Стаматов – пишех на неговото бюро, спях в неговото легло, четях неговите книги… Тогава не помня да е имало паметна плоча, но след време някой ми каза, че е видял. Но бате Хинчо и кака Милка отдавна ги няма, а къщата отдавна я продаде братовчед ми на някакъв предприемач.  

 *   *   *

Всички тях отдавна вече ги няма…Но ето, разказах ви за Вера Мутафчиева, Йордан Йовков и Петър Мутафчиев, за Никола Джоков, Михаил Арнаудов и Иван Вазов, за Рашко Сугарев и Начо Културата, за Елисавета Багряна, Дора Габе и Любомир Левчев, за Боян Пенев и Пейо Яворов, за Г. П. Стаматов и Майстора... не е ли това едно пътуване из историята на българската литература – 100, че даже 150 години назад… Аз съм се докоснал до всички тези хора - с някои на живо, с други от разказите на тези, които ги помнят, с трети чрез вещите им, които носят спомена за тях. И вие също се докоснахте чрез моя разказ. Аз го разказах на вас, вие го разкажете на децата си, те може да го разкажат на своите... Не станаха ли 200 години назад. Двеста години, оказва се, не са чак толкова много…”

 

Отзиви на наследниците

Те видяха своите хора в тази книга

Рада Мутафчиева /дъщеря на Вера Мутафчиева/:

„Тази книга е подарък за следващите пишещи. Без да ги стори събратя ‒  други са времената ‒  тя им показва единствения верен път в писането: искреността на намерението и на всеки ред! Майсторлъкът е следствие и дар отгоре, награда за тази искреност. Затова се чете на един дъх…“ 

Любен Дилов-син:

„Ти правиш нещо, което ме възхищава! Ще приемеш ли да бъда скромен съратник в издаването на твоята книга?“

Надя Станоева /дъщеря на Янко Станоев/:

„Вашият разказ ме разсмя през сълзи... така добре описвате баща ми… Колко е хубаво, че съществуват все още хора като вас, запазили дарбата на обичта и човечността… Донесохте  мир на душата ми!“

Здравец Хайтов /син на Николай Хайтов/:

„И разказът ти е хубав, и ти си голям чешит... Поздравления!“

Павлина Тонева - Тодорова /дъщеря на Добромир Тонев/

„Върнахте ме в детството, сякаш ме хвърлихте в прегръдката на баща ми. Видях го млад и красив, какъвто го помня. Много ми липсва!“

Саша Дамянова /съпруга на Красимир Дамянов/:

„Благодаря ти от името на Краси! Ако беше жив, щеше да те прегърне и да отидете с лодката на риболов…“

Васил Костов /брат на Георги Костов/:

„Това само братчето ми може да го каже! Той е тук, при нас, чувам гласа му…“

Жасмин Чернякова /дъщеря на Георги Черняков/:

„Жив да си, приятелю! Благодаря ти! Страхотно е това, което правиш!“

Милена Петкова /дъщеря на Мишел Петков/:

„Благодаря ти за разказа за баща ми! Щастлива съм, че има хора, които го помнят. Подготвям за издаване неговите мемоари.“

Димитър Стоилов /брат на Лъчезар Стоилов/:

„Бате Тошко, четох и плаках... после се смях... после пак плаках... Целият живот мина пред очите ми. Жив да си!“

Аджерина Димитрова /съпруга на Савчо Савчев/

„Благодаря ти за разказа за Савчо… Много искреност лъха от спомените ти, умело вплетени в размирните години на прехода!“

От книгата на Тодор Костадинов "Разкази против забрава"
Изд. Сиела 2023
Редактор: Любен Дилов-син
Брой страници: 288
Цена: 18.90


Публикува се със съдействието на автора.

Фото: Архив на Диаскоп

 

"Разкази против забрава. Анти-некролози" в Диаскоп

Тодор Костадинов в Диаскоп

 

За автора

Тодор Костадинов е роден на 4 август 1959 г. в град Сунгурларе, Бургаско. Животът му е свързан с Пловдив, където завършва Математическа гимназия и записва българска филология в ПУ „Паисий Хилендарски“. През 1984 г. завършва същата специалност в СУ „Климент Охридски“. Работил е като учител по литература в Кремиковци. От 1982 до 1992 г. е журналист в различни вестници и списания. От 33 години е собственик на рекламно-издателска фирма. Печатал е свои произведения в почти всички литературни издания. Носител е на повече от 20 литературни награди.

През 1986 г. дебютира едновременно с две книги – сборника разкази „Девет дни в Париж“ (изд. „Народна младеж“) и повестта „Забрави страха, Филипе“ (Военно издателство).

През 1996 г. след 10 години мълчание излиза от печат третата му книга „Признай, че мислиш за мен“ (изд. „Св. Георги Победоносец“), писана в началото на 80-те години на миналия век и обиколила почти всички български издателства преди 10 ноември 1989 г.

Романът „Софийско жителство“, писан през пролетта на 1984 г., има същата съдба. Той излиза през 2004 г., а през 2012 г. издателство СИЕЛА направи второ издание на романа. Откъс от „Софийско жителство“ през 2018 г. бе включен в Антология на българската литература.

Тодор Костадинов се раздели с литературата преди 33 години, през 1989. Преди 3 години отново започна да пише разкази. През 2021 г. разказът му „Конят на Гошо Костов“ получи 1-ва награда Националния литературен конкурс на името на Йордан Йовков „Земя на пеещите колелета“. През 2022 г. излезе книгата му с пловдивски разкази „Ничия. Трите начина на Мариана”. Тя беше отличена с Годишната награда за проза 2023 на Съюза на българските писатели, Националната литературна награда „Стефан Фурнаджиев“ 2023 и бе номинирана за наградата „Йордан Радичков” 2023.

 

---

 

© Христина Мирчева

Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника.