Стефан Кисьов: Съботен разказ

КРАТКИ РАЗКАЗИ В ДИАСКОП

►

Най-силната страст в младостта си изпитах към една непозната, черноока жена, която зърнах една вечер, на едно новогодишно тържество. Тогава работех в един от софийските трамвайни паркове в Красна поляна като елмонтьор – бях завършил френска гимназия, четях Стендал, Пруст, Монтен, Бодлер и Аполинер, но бях решил да скъсам с познатия ми до болка свят на прашните библиотеки, уютните класни стаи, да поема по романтичния път на бродягата и като не се запиша да уча в университета, символизиращ за мен скучната утъпкана пътека, да се боря с трудностите на ИСТИНСКИЯ ЖИВОТ. Ето защо вместо като съучениците си да попадна в някой университет, ВУЗ в България или чужбина, след като прекарах две години в казармата, аз напуснах родния си град и се озовах в тоя трамваен парк, където от сутрин до вечер, облечен в сини дочени дрехи, в компанията на новите си колеги, вкусвах от меда и жилото на пролетарското битие – работа, безвкусни шеги, евтин, обилен обяд в столовата; работата на нашата бригада беше да ремонтираме тежките, омацани с масло и кал двигатели на трамваите, впрочем българско производство и доста калпави, така че щом завалеше дъжд или сняг, в тях влизаше вода, те даваха накъсо и изгърмяваха; по това време – декември, имахме много работа, денонощно се редувахме на смени и без почивни дни в депото. Другото забележително на тоя трамваен парк /и епохата/ беше, че в него не работеха почти никакви жени, като изключим няколко по-зрелички, две–три яки готвачки, както и бледи млади ватманки, които обаче не задоволяваха критериите ми за женска красота, а и морал, тъй като до една разменяха публично ласки с локалния Казанова – Томата – розовобузест, възпълен, винаги сладникаво /или дори бих добавил и сладострастно/ ухилен заварчик със суперменски способности, любимец на всички същества с поли в депото. Така че аз – по това време горд и самотен, но копнеещ за романтична и страстна връзка хлапак, доста се бях зарадвал, че ще има такова парти и го очаквах с любопитство и надежда там да успея най–после да се запозная с някое интересно момиче.

Вечеринката се състоя в общежитието на Градски транспорт до Първа работническа болница и надлеза за „Надежда“, в кафенето на партера, и представляваше нещо като парти с танци, безплатна пиячка и мезета; накратко – нищо особено. Аз, разбира се, бях в приповдигнато очакване, в компанията на по–младите си колеги, с които се шегувах и общо взето се забавлявахме добре, като разбира се, се озъртах и за момичета. Имаше няколко непознати, може би от другите две депа /в София те бяха общо три/– ватманки, готвачки или нещо подобно, тъй или иначе пиехме, танцувахме, смеехме се, когато изведнъж в отсрещния край на заведението, което беше терасовидно, на по–високата му част, пред бара – видях някаква жена, по-възрастна от мен, тоест между двайсет и пет, шест и трийсет години, не много висока, но не и ниска, с приятно изглеждащо тяло, червен пуловер и черна, права коса спускаща се над раменете, с блестящи, излъчващи огнена светлина черни очи; тя беше в компанията на няколко мъже и жени, които никой от нашата компания не познаваше. Още като я зърнах, ми се стори толкова красива и сладка, че усетих как губя ума си. И въпреки, че в подобни случаи обикновено бях по-предпазлив, тогава – дали под въздействието на алкохола или на това внезапно завладяло ме желание да я прегърна и целуна, така или иначе, още на мига след като я видях отидох при нея и я поканих на танц. А когато тя ми отказа /явно смутена от недодялания ми подход/ аз останах да вися пред нея, като й наговорих куп дръзки и по момчешки наивни неща. Дори не си спомням точно какви ги плещих, но бях тъй обезумял, че сам се учудвах от себе си, а и тя от мен. Смисълът на всичко, което казвах беше един: „Харесвам те, искам да си моя!“, макар че не бяха чак толкова директно изказани, да, но и все пак си мисля, че те звучаха съвсем недвусмислено по подобен нелеп начин; всички колеги около нас видяха как отивам там, но тъй като имаше силна музика, слава богу, не чуха излиянията ми.

Непознатата, макар че ми отказа – усмихнато, но и малко смутено, все пак не се уплаши чак толкова от мен, продължи да ме изучава с тия невероятни очи и да ме привлича по всякакъв начин. Обаче, тъй или иначе, не прие да танцуваме, остана любезна и сдържана и аз нямах друг избор освен да свия знамената и да се върна при колегите си. От мястото си продължих да следя всяко нейно движение и безсрамно да впивам поглед в черните й очи, а тя, макар че от време на време също ме поглеждаше дискретно, по никакъв начин не ми даваше да си помисля, че ще й бъде приятно да си говорим, танцуваме или запознаем; накратко, оставаше сдържана и дистанцирана. Така че, за да не я раздразня, въпреки изгарящия от копнеж по нея, така и не посмях повече да отида да я поканя на танци или да опитам да я заговоря, или нещо подобно, все пак, като предполагах, че е колежка, се надявах отново да я видя; а после, тя, подобно на Пепеляшка, просто изчезна от бара; това също беше много странно - не успях да я видя кога си тръгна, имам предвид, въпреки че я следях с поглед през цялото време; просто, миг след като я бях видял, през който бях отместил очи от нея, аз отново вперих поглед към мястото на което стоеше тя, но каква беше изненадата ми, когато видях, че там се бяха появили други хора, а тя никаква не се виждаше.

Скоро, поразен както от непознатата, така и от внезапното й изчезване, а и от собствената си дързост и глупост, аз се махнех оттам и така всичко свърши. Следващите дни, седмици, месеци аз така и не успях да я видя, да науча нещо за нея, въпреки че продължавах да разпитвам колегите си за нея /аз всъщност още тогава, на вечеринката в онова барче бях споделил с тях за увлечението си/, но така или иначе, никой нямаше представа коя е тя, как се казва и пр., което окончателно покри случая с мистерия и я направи още по–интригуваща в моите очи. Няколко пъти ходих в общежитието, където я бях видял, за да я търся; влизах, излизах от кафенето, разхождах се около входа и по тротоара пред него, оглеждах с надежда прозорците на стаите, но напразно – тя никаква не се появи, беше напълно изчезнала, сякаш потънала вдън земя. Всичко това още повече разпали въображението ми, но в същото време започна и да ми се струва, че сякаш всичко това изобщо не се беше случвало, че изобщо не бях срещал такава жена, а всичко е било сън. И наистина, цялото време през което се беше случило всичко това – като се почне от мига на появата й, разговора ни, погледите, които си разменяхме до момента в който тя беше изчезнала – беше минал не повече от час, при това в размиващия реалността цветен полумрак, сред силна музика, празнична навалица, още повече – бях и замаян от алкохола; какво друго можех да чувствам и мисля за случилото се?

Колкото и да беше силно увлечението ми към нея, то постепенно намаля, угасна и аз, въпреки че не можех да я забравя, признавам си – макар понякога да се изпълвах с неясни копнежи и тъга – не страдах особено заради това. Така мина известно време, може би месец, може би – два, през които младостта, природата ми и ежедневието ме люшкаха във всевъзможни посоки: работех, четях, опознавах София, от време на време посещавах един свой братовчед, рокмузикант, който живееше в огромен апартамент на улица „Елин Пелин“ в „Лозенец“, при който срещах известни, млади актриси, певици, журналистки, преживях сълзлива мелодрама с една аптекарка, плюс няколко платонични, второстепенни увлечения, след които оставах неизменно сам и огорчен, когато веднъж, един празен неделен сладобяд, на една пуста спирка на автобуса на булевард „България“, към мен се приближи тя! Съвсем сама, като спусната от възвишенията на някакъв мой сън, тя ме приближи, спря до мен и ми прошепна: „Здравей“.

Беше… да, макар и на дневна светлина беше все така красива, опияняващо вълнуваща и този път в блестящите й антрацитни очи – за разлика от оная вечер в кафенето на новогодишната вечеринка – се четеше недвусмислено желание! Да, сега, макар и толкова години по-късно, когато ми се е случвало да срещам подобен женски поглед, със сигурност мога да твърдя, че тя, не знам как, защо, но през това време беше претърпяла метаморфозата на промяната, узряла като есенен плод, вероятно осмислила чувствата си. Във всеки случай там на равния тротоар пред върволицата от преминаващи с грохот автомобили и автобуси, тя приближи към мен с вълнение, трепет, недвусмислено покорство – горяща с пламъка на страстта, която аз бях запалил тогава в нея; достатъчно беше само да посегна с ръка и тя щеше да се хвърли на врата ми. Да я попитам нещо, каквото и да е, да ме последва накрай света. Да, сигурен съм, че подобна готовност изразяваха красивото й лице, блестящите черни очи, полуразтворените, нежни устни. Аз обаче не посегнах, не казах нищо, не направих, не предложих нищо. Може би баналността на сивия ден, липсата на опияняваща музика, на романтичния полумрак, на алкохолното опиянение в кръвта или и аз не знам що, бяха причина за това, но така или иначе, аз стоях като изтукан срещу нея, мълчах като риба и нищо не казвах, нито предприемах. . . а може и изненадата от неочакваната среща да е била причината за студеното ми, почти враждебно поведение?

Така или иначе, въпреки че с всеки миг все повече се окопитвах, дори постепенно бях започнал да осъзнавам невероятния си шанс, щастието си, закъснях, нищо не казах. . . и тя се усмихна, и си тръгна. А аз останах неподвижен, парализиран зад нея на тротоара, гледах я ужасен как бавно се отдалечава от мен, смалява, една крачка, втора, трета – напред и напред, бавно, завинаги, и за миг усетих как сърцето сякаш ми се сви, заболя ме, после заби отчаяно, а времето сякаш спря и секундите се превърнаха в години и безвремие, а пространството около нас се пречупи и изпълни със сияния като галактика в среднощната безкрайност на вселената. Нима всичко щеше да свърши така нелепо и да я оставя да си тръгне?

– Почакай малко – чух се да произнасям с прегракнал от вълнение глас. . . и мина цяла вечност, докато непознатата се спря и обърна отново към мен. 

– Мислех, че никога няма да го кажеш – отвърна ми с усмивка тя.

Илюстрация за Диаскоп: @Георги Чепилев

Стефан Кисьов: Брюж

Стефан Кисьов: Американската измишльотина

Стефан Кисьов: БГ култура и американките

Стефан Кисьов в Диаскоп

Стефан Кисьов е български писател и журналист. Автор на романите "Джубокс", "Никъде нищо", "Не будете сомнамбула", "Твоето име е жена", "Тайната на рицяря Капулети", "Воайорът и квартирантката", "Житиеписецът" и др. С „Екзекуторът“ става първи носител на приза "Български роман на годината" на фондация "Вик". Биографичният филм по разказите на Стефан Кисьов "Топъл ноември" е обявен за най–добър български късометражен филм на международния фестивал "Филмини".

© Христина Мирчева

Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника.