Радостина А. Ангелова: "Криза е, мамо..."
17.03.2014
В рубриката "Малки жанрове"
Тегло
Иска ù се понякога да свали тези тридесет и два килограма от себе си. Всъщност, миналия месец бяха тридесет и един. Иска да ги изпрати на някого, някой друг да поеме тежестта им, грижата за изхранването им… Иска просто да изчезнат от очите ù особено вечер, когато краката не я държат от умора, а ръцете потреперват във скута, защото са сигурни, че има още нещо за правене, още нещо. Да носиш тридесет и два килограма съвсем сам не е лесно. Не е лесно за мозъка, но за сърцето – особено. Понякога поплаква нощем, но по-често заспива моментално, изнурена от днешния и без мисъл за утрешния, още по-тежък ден.
В съня си, в пустото брачно легло, неусетно хваща ръката му, а тридесет и два килограмовият второкласник се сгушва в нея без да се буди… Колко е хубаво, че може да спи до мама.
Съкровище
Любимото им място през лятото отново е пълно с хора, водата диша с всяка вълна, пясъкът шушне спомени под нозете, замъците по брега все така очакват невидимия враг зад укрепените си стени, обкичени с миди и водорасли. Все едно не са си тръгвали и не са се завръщали. Все едно цяла година време е пропаднала в старателно изкопаната до хавлиите дупка, която се пълни с неизвестно откъде взела се вода.
Но времето в техния случай се измерва и в сантиметри: момчето с жълтата лопатка почти достига рамото й, а миналата година бе малко над лакътя. Миналата година…
– Помниш ли, Виктор, миналата година тук имаше едно пони, а сега го няма.
Синът ù кимва, унесен в копането.
– А помниш ли, вечер минаваше увеселително корабче… И него го няма.
Отново кимване.
– И виж, тази година няма никакви миди по мокрия пясък, а миналото лято газехме в толкова черупки, за да стигнем до водата…
Виктор вдига най-после очи:
– Криза е, мамо…
И продължава усърдно да търси заринатото в пясъка съкровище.
илюстрация: Георги Чепилев
редактор: Христина Мирчева