Радостина А. Ангелова: "Пясъчно"

Четвърти ден… Керванът на Нагару вървеше през пясъка, но повече от това, че бе минало много време след последния кладенец, не беше известно никому. Оставаше само ден, след който камилите трябваше или да пият, или да умрат… А Нагару като че не знаеше посоката, не се движеше към никакъв оазис, просто безцелно вървеше ли вървеше и само понякога слизаше от коня, гребваше шепа пясък между пръстите, изсипваше го от високо и крясваше. Керванът дори не спираше, водачите на камилите вече бяха претръпнали от странните му изблици и единствено тъмните им очи проблясваха недоволно. Мъжът плащаше както никой друг досега, но ги водеше към гибел.

Ян-итсуп гледаше далечината, а клатушкането на камилите я успиваше. Не беше затворила очи цяла нощ, за да пази съня на Нагару. Разбираше, че зрее бунт, а Нагару сякаш бе сляп. Мислеше, че пълната кесия, която даде на водача на кервана и обещанието за още една такава, щом стигнат обратно в Тарудант, ще му позволи да прави каквото си иска. Но не. Хората не бяха готови да умират заради прищевките на когото и да било, пък макар и да плащаше повече от добре. Не само камилите, мъжете с индигови тюрбани и брадясали лица също бяха израсли сред пясъците, познаваха дъха им, разчитаха брайловата им азбука, подушваха ветровете им. Ян-итсуп отлично знаеше това, защото и тя бе от тук. Никой пустинен човек нямаше да позволи на друг да определя взаимоотношенията му с пясъка, слънцето и нощта, без значение колко лъскаво беше златото, което изсипваше в дланите му.

Защото имаше и по-големи неща.

Нагару беше своенравен като всички, родени нависоко. Свикнал да гледа на света от птичи поглед, той беше готов да омаловажи всяко препятствие, да го смали до прашинка, която издухва от дрехата си. Така се държеше и с хората, които вървяха с него – не говореше с тях, само от време на време разменяше дума с водача им, но и тя не беше толкова дума, колкото ръмжене, вой, някакво плашещо скърцане на пясък в зъбите, от което се опитваше да се роди членоразделна реч.

Ян-итсуп беше единствената, която знаеше какво правят в объркания си ход през нищото: търсеха розов пясък. Бащата на Раж беше поискал от Нагару цял мях с най-фин розов пясък. Само розов и само пясък – без нито една прашинка с друг нюанс или произход. Злато, коне, камили, оръжие… Нагару имаше всичко, но нямаше пясък. Газеше дюните, очите му полудяваха от взирането, изгревът и залезът оцветяваха пясъка в розово, но не беше розов.

Вече пета седмица обикаляха пустинята, тръгнаха даже и на юг, където само луди можеха да поемат в адската жега и при пясъчните бури, които ги очакваха по това време на годината. Но такъв беше Нагару – понеже не мислеше за себе си, не мислеше и за другите. И смяташе, че това е в реда на нещата.

За пръв път обаче водачът на сините мъже му се опълчи… Тогава завиха на север, а после се отклониха отново на запад. Втори път обаче разговор нямаше да има. Ян-итсуп вибрираше от тътена под нозете на камилите, който се увеличаваше с всеки изминат ден на пусто скитосване. Тътенът растеше от все по-бързото биене на сърцата на туарегите. Сърца, обхванати от гнева към мъжа върху черния кон, препускащ далеч напред, пред кервана.

Ян-итсуп обаче харесваше Нагару. Познаваше го от дете, когато той обикаляше с пустинните воини на баща си с открито още лице… После дойде и неговият ред да стане мъж и да увие десетметровия памучен тагелмуст около лицето си както предците му бяха правили, за да се предпази от нечистите сили, които проникваха в душите на пустинните мъже през носа и устата. Жените на номадите показваха лицата си открито, но мъжете се пазеха… Ян-итсуп тъгуваше по красотата на Нагару, по правия му като уши на фенек нос, извитите като крила на бяла врана устни и волевата му челюст на гепард. Остана й само да се радва на тъмните му очи, които нощем блестяха като звездите на Талемт – Голямата мечка…

Нагару се спогаждаше със стихиите, а сред ерговете беше у дома си.  Това караше Ян-итсуп да го харесва още повече: разстилаше оазиси през дните му, прогонваше плаващите пясъци от пътя му, пращаше повече въздух край главата на коня му, та да охлади препускащия мъж. Нощем идваше нейният час – Нагару сваляше тюрбана, лягаше върху дрехата си край огъня и Ян-итсуп можеше да го милва до сутринта.  Мъжът не се притесняваше да й покаже лицето си, защото се познаваха цяла вечност, тя беше вече част от семейството му и можеше без притеснение да се радва на къдрите му, на обветреното му лице, на плътните му ръце и бедра, чиято стаявана сила жадуваше.

В една такава нощ Нагару бе чул от берберски керван песента за Раж, красавицата от Тарудант… И като всички, родени нависоко, той посрещна предизвикателството с радост. В онази нощ Ян-Итсуп заплака за пръв път от седемнадесет години, а сините мъже в двата кервана приеха дъжда като поличба. Нагару – също. Видя в това знак, че Раж ще бъде негова, каквото и да му струва това: скъпоценности, жребци, стада…

Бащата на Раж обаче го срази с искането си за откуп – кандидатът за жених на дъщеря му имаше шест седмици да намери не една или две розови песъчинки, не напръстник или дори кания, а цял мях… Нагару, свикнал да смалява проблемите пред себе си, бе изненадан, но веднага нае най-добрите туареги и ги поведе към пустинята. Ян-Итсуп се зарадва да види един от любимците си наоколо, но като чу от бълнуването на Нагару за какво е тръгнал, потъмня. Сигурно бащата на Раж не беше харесал мъжа, за да му постави такава задача. Или изобщо не искаше да даде дъщеря си на никого… Имаше и такива бащи.

Онази нощ Ян-Итсуп не спа, а това беше лошо за тварите, които живееха наоколо и за които тя също имаше грижа. Но още много дни щеше да се окаже в такава ситуация – да не смее да затвори очи, за да бди над съня и живота на любимия си…

Ян-Итсуп бе родена мъдра и знаеше, че в сърцето й има място за повече от един мъж. Нима камиларят не обичаше всичките си камили еднакво? Нима ездачът не държеше на всеки свой кон, умрял от бясно препускане в нозете му? Любовта беше там, като пясъкът на ерговете и въздухът над тях. Хората се опитваха да я заключат в шепите си и… не успяваха. Колко въздух можеше да стисне една жена в дланта си? Колко пясък можеше да опази мъжът между пръстите си?

Любовта просто беше и всеки можеше да вземе колкото иска от нея, за да я подари на друг. А и на себе си.

В тези нощи обаче Ян-Итсуп имаше любимец сред любимците си. И си мислеше как да му помогне. Не че Раж я интересуваше, даже напротив – ревнуваше от нея, защото знаеше какво се случва с пясъчните мъже, щом спрат в пристана на някоя жена. Потъваха. Пясъкът на телата им се разтваряше в женската влага и ставаше блато – а от това блато нямаше измъкване. Мъжете натежаваха, започваха да играят игри с децата си, брояха камилите си по-често отколкото звездите и… забравяха за Ян-Итсуп. А тя беше все там, готова да простре пясъчните си пътища под копитата на конете им, да ги накара да присвият очи пред блясъка на дюните й и да пожелаят да умрат един ден там, свободни като тръпнещия въздух над сгорещения пясък.

Ян-Итсуп избягваше да се намесва в човешките съдби. Но виждаше болката на Нагару – болка повече на воин, който не може да преодолее врага, отколкото болката на мъжкар, който е загубил битката за самка. Истински пясъчен мъж беше Нагару и … какво пък, може би щеше да е първият, който да се върне обратно и след като Раж разтвореше ризата си за него.

Но не това беше важно сега: край огъня си Нагару беше сам. Мъжете от кервана се бяха скупчили зад камилите край техния си огън. Индиговото багрило на тагелмустите беше разтворено от потта и лицата им бяха тъмни – синееха дори на светлината на огъня. Водата свършваше, утре трябваше да тръгнат към оазис или да умрат. А Нагару не беше дал и най-малък знак.

Тази вечер Ян-Итсуп отново трябваше да стои будна… Туарегите можеха да убият любимия й и щяха да му направят добро, ако наистина бяха човеци. Но можеха и да го оставят насред пясъците без кон и керван и да го обрекат на мъчителна смърт. В малката синя купчина надделяваше ту едното, ту другото решение, беше само въпрос на време да се обединят.

Ян-Итсуп нямаше да разбере жаждата на хората по невъзможното. Розов пясък… Той беше навсякъде. Наоколо имаше не един, а безброй мехове от него. Но не можеше да се види. Защото това беше само един от стотиците нюанси на пясъка. Розовите песъчинки бяха милиони, но бяха толкова невидими във видимото…

И защо ли – стихнала под тялото на Нагару, Ян-Итсуп си мислеше пак за любовта – така много хората обичаха да говорят за нея като за нещо несбъднато, да я възпяват като лелеяна мечта, да я тъгуват като недосънуван сън… А любовта беше там, в огромни количества, скрита в очите, дланите, устните, зъбите, разпростряла се в ласката, в ръката, която може да удари, но не го прави, в ума, който може да нарани, но се възпира, в езика, който бърза да посече и се прехапва… Любовта беше навсякъде, толкова невидима във видимото.

Имаше само един начин Ян-Итсуп да спаси мъжа, легнал върху хладната й вечерна кожа. Пясъчната буря щеше да отвлече вниманието на туарегите от разправата с Нагару. А с бурята… Ян-Итсуп щеше да превърне в розов пясък езика си.

Това беше единствената възможност любимецът й да напълни мяха и да потегли към дома на Раж.

Щеше да я боли. Пясъците щяха да онемеят за месеци, докато езикът на пустинята се възстанови. Някои твари щяха да се объркат без гласа на Ян-Итсуп, други щяха да загинат, като нямаше кой да ги предупреди за идващата опасност… Сред ерговете щеше да настане неземна тишина, абсолютно безмълвие, в което животът щеше да се дави с чувство за предопределеност и безвъзвратност.

Струваше ли си всичко това?

Ян-Итсуп бе живяла толкова дълго, че бе видяла лицето на времето. И знаеше, че се помни само онова, което е излязло извън отъпканите пътища. Хората помнеха пустинята за цял живот, когато случайността ги отведеше до нея. Берберите и туарегите обаче не сънуваха Ян-Итсуп, не я забелязваха дори, защото беше част от ежедневния им път. Защото привикналото око на човека не забелязва както розовата прашинка в морето от пясък, така и огромната пустиня, в която самият той е прашинка.

И затова Ян-Итсуп взе решението си: можеше да си позволи да бъде един път на хиляда години и безотговорна. Можеше един път на хилядолетие да бъде повече жена и по-малко пустиня. Защото само излизането от обичайното щеше да я накара да запомни този мъж. Завинаги.

Разтвори наметалото си и на хоризонта се събуди огромен облак.

Мъжете не видяха облака в тъмното. Първи го подушиха ноздрите на камилите и черният ат на Нагару, после засъскаха пламъците на двата огъня и накрая пясъкът под телата се разшава с приближаващия грохот. Огромната оранжево-червена луна изчезна като духната свещица, но мъжете и това не забелязаха. Всеки бързаше да покрие лицето си с тагелмуста, за да се предпази от тъмните сили, които се надигаха в мрака. Като от огромна фуния отгоре им започна да се сипе пясък, да търси ноздрите им под тюрбаните, да затиква гърлата им…

Нямаше друго освен пясък.

Само пясък и пясък…

След няколко дни мълвата из пазарите и казбите на Тарудант донесе, че Раж е била спечелена от Нагару с цял мях розов пясък, донесен в последния ден от уговорения срок. Как и къде го беше намерил женихът, мълвата мълчеше. Мълчаха и групата мъже, които бяха следвали Нагару по време на търсенето – някои бяха оглушали, а други – ослепели при ужасната пясъчна буря, връхлетяла ги в пустинята. Самият Нагару бе тежко ранен и според слуховете – щял да окуцее завинаги. Но бил щастлив, по цял ден пеел песни и се черпел край постелята с приятели.

Как да не е щастлив – мислеха си хората в Тарудант, нали бе получил любовта на Раж?

Пустинята обаче знаеше, че любовта е по-малка от егото и Нагару пееше заради него си. Самата Ян-Итсуп бе замлъкнала и керваните, които минаваха през пясъчното й тяло в следващите седмици, разправяха, че такава оглушаваща тишина не са чували.

Но малцина им вярваха.

илюстрация: Георги Чепилев

редактор: Христина Мирчева