по заглавие   по съдържание

Иглика Дионисиева: „ПУШАЧЪТ” – този словесен манипулатор

07.09.2015
Снимка 1

Иглика Дионисиева за книгата на Георги Николов "Пушачът", ИК "Знаци", 2015

Замисляме ли се за ритуалите, така дълбоко заседнали в различните човешки култури. Ритуалите, рамкиращи и слагащи отпечатък върху цели общества. Ритуалността, така здраво моделираща ежедневието ни, сближаваща ни с едни и отграничаваща ни от други индивиди и групи… Абстрахирам се и се разграничавам от религиозната ритуалност, за която тук няма да иде реч. Мисълта ми е за тези дребни ритуали, които ние самите доброволно избираме и се присъединяваме към тях, друг е въпросът – кога поради желание за по-голям комфорт или заради пристрастяване, което независимо от волята ни вече е факт.

Да пушиш или да не пушиш? Разпознаваемата езикова матрица не прави отговора или избора по-прост и лесен. Нещо повече: как един непушач като мен да прочете романа „Пушачът” от Георги Николов, издаден наскоро от ИК „Знаци”? Ето, ритуалите, свързани с пушенето и всички съпровождащи го удоволствия, се явяват за мен като чужди; те не са средство за успешна идентификация, а за оттласкване, за отграничаване, дори чисто буквално на „нашата маса” и „вашата маса” в заведенията… Може би нямаше да искам да прочета романа, ако не се беше озовал на бюрото ми. Дори и след това, когато „Пушачът” вече беше моя книга, известно време я гледах недружелюбно и с предубеждения, от дистанция. Докато една вечер не прочетох: „Долу цигарата! Замръзни!” – първите реплики на здравен инспектор Здравко Здравков, придружени от описанието на комичната поза на последния. След това спъващото ме разделение на пушач – непушач изчезна яко дим. Имах работа с роман, който си присвои цялото ми внимание, а в замяна на това всичките ми наличности от негативизъм и лошо настроение бяха направени на пух и прах за много дни напред.

Не ми беше необходимо да прочета много, за да харесам книгата, с всичките „димящи” герои в нея. И това се случи някак много естествено, неочаквано лесно за мен. Защото бях погълната от пълнокръвието и играта на героите, защото в този роман няма говорещо и разсъждаващо авторово многословие – няма как да не направя паралел с литературната „мода” от последните години – която се въплъщава в много големи прозаически творби (част от които станали едва ли не „представителни” за периода и за литературата ни), изговарящи себе си в 1 л. ед. ч. Тук, в този роман, аз се оставих да ме води постигнатото от автора: всеки ред беше написан така, че да тегли четящия напред и да не му дава да се откъсне от четивото. Да, това е роман, който няма претенцията да се „перчи” със знанията на автора си под формата на размисли, емоционални параболи и риторични въпроси и състояния. „Пушачът” прилича на роден с откъсната пъпна връв, абсолютно самостоятелен откъм авторско присъствие. Всичко написано изглежда така, че просто няма недостатъци, видими за читателя. И четящият не се спира на нищо незначително, а се насочва направо към смисъла.

А как приижда смисълът в това иначе така леко и разтоварващо четиво? Като преобръщане на пясъчен часовник: „взима” един познат ни вече образ, преобръща го откъм сериозност, нарицателна номинативност и контекст – и му дава нов живот, в ново амплоа. Не е ли такъв случаят с агент Емил Боев от криминалната поредица на Богомил Райнов? В „Непушачът” той ни посреща като рекламен агент Бойо Емилов, ярък и страстен пушач (да, „папиросата”, „дима от папиросата” и от любимите цигари „Филип Морис” от първите страници на „Господин никой” на Б. Райнов са тук…)

Преобръщането на смисловата визия не се ограничава само в имената на героите. То се разгръща на всички нива в романа и авторът го е направил умело и безпощадно: подложил е на ирония всички герои и ситуации. Гоненията и глобяванията на пушещите на обществени места (мечтата на всеки непушач!) тук са представени в своята абсурдност, като неуместно вманиачаване и пародия.

Бойо незабавно удвои рушвета, отново последва отказ. Утрои го – пушаческото му досие на всяка цена трябваше да си остане чисто. Но непреклонният ловец на пушачи отново поклати глава. В изблик на отчаяние Бойо Емилов поднесе уж непринудено цигарата си на Здравков:

- Дръпни си тогава!

Инспекторът почервеня, разтрепера се и изведнъж посегна към поднесената му папироса. Дръпна от нея като дизелова помпа, пак така ловко извади фиша за глобата от джоба на Емилов, огледа се и изчезна като цигарен дим през разбитата врата.”

Не са пощадени сантименталните моменти под формата на спомени за юношеската любов. Благодарение на иронията сантименталното не е сладникаво и отблъскващо, а изглежда „леко олющено” (като олющения фургон при виенското колело) и сякаш прожектира кадри от стар филм, носещ миризмата на старото време от соц-а – спомени и символи, изглеждащи непознато и екзотично в контекста на днешния живот.

Ето я „заварката” между Бойо и Лила Стюардесата (тя не е стюардеса, прякорът е заради предпочитаните цигари).

„Тогава погледите им се срещнаха. Очите ѝ светеха фосфорно под спуснатия ниско черен бретон. Докато го гледаше, гризеше ноктите на едната си ръка.”

Жените в романа са зашеметяващи, олицетворение на „ходещата” мъжка мечта. Тайно и явно желани самки, но какви самки, каква женственост:

„Иначе бе излъскана отвсякъде, викаха ѝ Мима Парчето. На всичко отгоре беше и от партията на Ангелов. Но това, което повече дразнеше Бойо Емилов бе, че при повикване телефонът ѝ звънеше с мотив на чалга парче. Когато нямаше работа, а тя през повечето време нямаше работа, Мима обичаше да лакира маникюра си в зелено. Тогава, както разглеждаше лакираните си нокти и както кръстосваше ръце върху едрите си кръгли гърди, заприличваше на богомолка, току-що погълнала самеца си, без да съзнава, че при нея сексуалният акт съвпада с дейността на чревния тракт.”

Посредствена самка или префинена мъжеядка? Този въпрос едва ли щеше да стои и Мима Парчето щеше да се впише като поредната типична секретарка на шефа си, ако тя не изпълняваше в романа една по-специална роля. В стихосбирката на Г. Николов „Двойното дъно на небето” (Издателство „Жанет 45”, 2014) четем стихотворението:

КАПРИЗ НА ГОЯ

Да захвърли четката,
За да погали корема
На голата маха
Като коремче на светулка.

И той да не угасне.”

В „Пушачът” Мима Христозова (какво име само, а?) „сбъдва” желанието и осъществява каприза на своя пишман-Гоя:

„Слабият момент в цялата тази тъй добре измислена фантазия бе, че шефът Ангелов не можеше да рисува. Само имитираше рисуване, като цапаше върху платното едно и също овално петно с цвета на корема на махата, нищо друго. Но затова пък можеше да си позволи това, което Гоя не е могъл – да захвърли четката, да иде и да погали този възжелан корем. Да положи глава на него, да усети дишането, да заспи така или да долепи до този корем своя корем. Да изтръгне сладко-горчивия корен на желанието от венериния хълм под корема…”

Има и още едно място в романа, където пък се е приютила част от стихотворение от другата стихосбирка на автора, "Навлизане в миража", Издателство „Потайниче”, 2014:

„Остави тези фалшиви накити!

Аз мога да ти подаря
медальона на изгрева,
който само малко ще опари гърдите ти...”

Ето какво бленува Пушачът Родриго де Херес, мислейки за съпругата си Маравиня:

„Господи, как му се искаше тя да е с него на някой от ония, извити като подкова, заливи в Индиите. Там щеше да може да ѝ подари не някакъв пръстен, откъснат от носа на туземец, а медальона на изгрева, който само малко щеше да опари гърдите ѝ, но щеше да ѝ стои прекрасно.”

Тук е моментът да спра вниманието си върху фетишите в книгата. Фетишите, изговарящи тайната сексуалност в романа, сексуалност за избрани. С фетиш започва първата част от романа – „Сърца от цигарен дим”. Изпълнени с „такива” предмети са и сцените и описанията на „сеансите” на Гавраил Ангелов в ролята на Гоя с голата, респективно облечената Маха. Фетишизирани са и различни тютюневи изделия (че какви други в роман с такова наименование?): като се почне от цигарите „Ел Диабло” – също с лигнинен филтър, но в черна гланцова мека опаковка, стоящи много шик в джобчето на всяка бяла мъжка силиконова ризка”, без да се подминава реликвата:

„В най-долното чекмедже на бюрото си в кабинета Бойо Емилов държеше една реликва, носталгия, по-голяма дори от тази на Тарковски. Издърпа чекмеджето и извади „Слънце” от 1967 година – картонена кутия като табакера с една вертикална червеникава шевичка на капака, в горния ѝ край – бронзово кръгче, слънцето, в което е изписана началната буква на наименованието – „Слънце”.

След смъртта на Лила Стюардесата сърцата от цигарен дим придобиват плът – във вид на татуировка „сърце, прободено със стрела” върху ръката на Здравко Здравков.

И ако „въплътяването” на цигарения дим, татуировката на ръката на Здравото може да се приеме като инициация и постигане на мъжество, то следващият фетиш визуализира мъжкарство и мачизъм с глобални параметри.

„Ангелов се обърна, посегна към фалшивата секция на библиотеката и взе оттам една дървена кутия. Тя, за разлика от секцията, не бе фалшива. Беше купил пури марка „H. Upmann Petit Coronas“. Подпря се на бюрото с лакти и подържа с две ръце пурата под носа си. Не беше пушач, но обичаше да вдишва уханието на тези пури – любимите пури на Джон Кенеди.

Какво нещо, помисли си шефът Ангелов, ако тогава, по време на Карибската криза, Кенеди и Кастро не са си мерили само пурите, а бяха решили да си премерят ракетите, кой знае какво щеше да остане от света.“

А как изглеждат мъжете в „Пушачът“?

„Той отметна глава назад, коремът му инстинктивно се втвърди в оная поза на Жое Клемандоре и мъжката му сила прокапа на дюшека под него.“ – това е „моментна снимка“ на Здравото по време на сексуален акт. „Индийската нишка“ продължава и ни насочва към друг образ:

 „Лежеше на леглото, както факир на дъска с пирони. Но това беше така, защото Дичо Митев лежеше върху гола креватна пружина, покрита само с чаршаф и поставена направо на пода в малката му гарсониера. Вместо възглавница под главата си бе сложил натъпкана военна мешка. Беше гол, по черни слипове. Гледаше в тавана без да мига. Отгоре изглеждаше на човек, пъхнат в скенер за ядрено-магнитен резонанс, но беше абсолютно здрав. Беше даже железен.

Надигна се от пружината и, както бе бос, отиде до голямото огледало в антрето на апартамента. Постави длани зад тила и разигра мускулите първо на лявата, после на дясната си ръка. В тази културистка поза се повъртя още малко пред огледалото. Погледна корема си, плочките по него приличаха на бронята на римски центурион.

……………………………………….

 Взе мешката от пружината, преметна я през рамо и тръгна към антрето. Пътьом си козирува в огледалото, но по американски с два пръста, защото в българската армия не се козируваше на гола глава.“

Действията на героите в романа се развиват в 5 части. Съвременните събития и спомените от миналото, колкото и да изглеждат дистанцирани в началото, до края на романа успяват да се свържат и то много повече над очакваното от читателя. Структурно погледнато, писателят си е позволил малко разточителство: по средата на романа има „Предварителен епилог“, освен, че книгата завършва с „Епилог“.

„Севилският затворник“ е частта, която предизвиква у мен най-много смях, възхищение и адмирации… и връщане към нея за още и още прочити. „Испанската част“ за мен е „перлата” на романа. За архетипа-пушач, за Пушачът, Падрето на пушачите. Но с какво привлича тя? – с толкова много фантазия и картинност, любов, чистота и пресметливост, красота и ирония… Хедонизъм и раблезианство в чист и искрящ вид, и за читателя:

- като наслаждение на играта с историческите събития:

„С издуто като гуша на гъска платно на носа към пристанището Палос де ла Фронтера летеше каравелата „Санта Мария“. В далечината зад нея патешки се полюшваше по вълните „Ниня“.

…………….

Пред руля на „Санта Мария“ стоеше самият Христофор Колумб. На почтително разстояние встрани от него бе застанал помощникът му Родриго де Херес.“

- като наслаждение, породено от играта с имената:

„- Какво ще обичате, господине, вино?

- Херес, naturalmente – намигна на ханджийката Де Херес. – Имате ли?“

„Най-младият матрос на кораба Фернандо Дюстабан“

И особено доминиканците, „domini canes“, брат Кондомес и брат Фимозо...

Но играта, представянето на емблематични литературни герои в романа, подсилено от играта на думи, е забележителна. Блестящото описание на срещата на Родриго де Херес с Дон Кихот и Санчо Панса на стр. 147 не е за изпускане, а „озвучаването” – още повече:

„- Я, какви типове! – помисл си Родриго, но всъщност без да иска го изрече на глас.

Двамината ездачи тъкмо се разминаваха с него.

- Тпрууууу – заби пети в корема на магарето плешивият. – Не, не сме типове, благородни господине. Ние сме прототипове. Търсим някой биограф да ни опише. Да не би вие да сте такъв, ако съдя по изискаността ви?

Де Херес не усети как влезе в тона на селянина.

- Биограф ли? Та аз самият имам нужда от биограф. Завръщам се по море от Индиите като техен покорител.

-Оооо, тогава нещата опират не до биограф, а до автограф. Бихте ли ми се подписали на самара на магарето, por favor! – изхили се тантурестият и разхлаби въжето около подскачащия корем.

Ама че работа, помисли си Родриго, одисеята му започваше да се превръща в пикареска.”

„Севилският  затворник“ е новела за срещите. Отпреди да слезе от кораба на родна испанска земя, докато се прибере у дома и след насилственото му (в противовес на мечтаното) отвеждане в Севиля, Родриго де Херес преживява множество срещи. Първата от тях (слизането на брега и целуването на всяка изпречила му се жена от Фернандо Дюстабан) го компрометира, а последната – с Великия инквизитор на Испания Торк(в)емада – едва не коства живота му. В последната среща, в разговора между двамата я няма иронията, така гъсто населила другите страници от романа. Неочаквани са разсъжденията на кардинала за Господ и Лазар, неочаквани и страшни са въпросите му за дявола и Бог.

„Боже, няма по-голям еретик от Великия инквизитор, каза си затворникът.“

Но какво казва самият Торкемада, докато гледа дима от тръбичката коиба на Де Херес?

„Това повече прилича на обладаване от дявола. Но кой знае, може да е обладаване от Бога.“

 

А вие как мислите?

 

Снимките са от премиерата на романа в Бургас на 28 юли 2015 година
 
1. Авторът Георги Николов с  Румяна Емануилиду, издател на романа и с   редактора Керана Ангелова
2. За романа говори редакторът, писателката Керана Ангелова
3. Георги Николов
4. Авторът раздава автографи
 

Георги Николов в "Диаскоп":
 

 


 

редактор: Христина Мирчева