по заглавие   по съдържание

Жоржета Чолакова: "Преводът като пътуване към Другия"

05.10.2015
Снимка 1

Разговор на Христина Мирчева с доц. д-р Жоржета Чолакова - литературовед, преподавател, преводач

Помня, че ни свърза поемата "Едисон" на Витезслав Незвал в блестящия превод на Григор Ленков. Малко по-късно – празници в потъналата в сняг Копривщица по повод поредното честване за Динчо Дебелянов. Така си го наричахме между нас – Динчо, както е записано в документите от онова време. Обичахме едни и същи поети: Биньо Иванов, Иван Динков, Христо Фотев, Коста Павлов... После Елитис, Кавафис... Ако следвам тази странна хронология, в по-късен етап се появи сюрреализмът – в поезията и в изобразителното изкуство. Продължава и сега. Ето че в дългогодишната история на литературното приятелство се добави и тази страница с изречени на глас откровения.

 

Скоро за пореден път се върна от Чехия. По чия покана беше там? Разкажи ни за твоите впечатления и за резултатите от пътуването.

От момента, в който защитих дисертация върху чешкия сюрреализъм в Карловия университет в Прага – а това се случи през 1993 г. – и след като по препоръка на научното жури тя беше издадена от Университетското издателство „Каролинум”,  чешките академични среди приветливо се отвориха за мен. Получавам често покани за участие в конгреси и конференции, публикувам в специализирани научни издания, изнасям лекции по чешка литература в различни чешки университети, но не пред двама-трима студенти българисти, а пред препълнени аудитории с чешки студенти, които следват бохемистика. Една от големите професионални радости изживях, когато Институтът за чешка литература към Масариковия университет в Бърно ме покани през 2013 г. като специален чуждестранен гост-преподавател за лекционен курс пред студенти  магистри и докторанти. Тази покана е повод да отбележа една от многобройните съществени разлики между България и Чехия в сферата на висшето образование. Всяка година чешкото Министерство на образованието, младежта и спорта  дава възможност на държавните университети да депозират предложения за покана на чуждестранен специалист и удовлетворява две от тях. Излишно е навярно да отбележа, че специалната покана за двамата чуждестранни специалисти е съпроводена със специални финансови условия. И аз бях удостоена с това високо признание. Тази година участвах в Петия световен конгрес на литературоведската бохемистика. Подобни научни форуми ми дават професионално самочувствие и ме изваждат от „света на сенките”, където ни е погребала не толкова нашата нерадостна действителност (тя е такава за всеки един творец и за всяко едно литературно поколение), колкото завистта, липсата на академичен морал и на уважение към усилията и постиженията на другите. Себичният ген на самосъхранението е покварило душите на голяма част от българската интелигенция. А нима е трудно да се проумее, че оцеляването има смисъл, когато е съзидателно. А егоцентичната самолюбивост често пъти е съпроводена с разрушителен негативизъм – нямам предвид градивната професионално мотивирана критичност, която е потребна и  често пъти вдъхновяваща, а желанието да бъдеш забелязан не като се извисиш, а като смажеш Другия. Така на голото каменисто поле и най-ниската тревица ще бъде трева.

Познаваме се отдавна. В моето съзнание ти си и поет, и преводач, но реши да скриеш личното си творчество и да се отдадеш на преводаческата дейност. Влечение, отдаденост, потиснато его?

Съзнателният ми живот е свързан с поезията и неслучайно почти всичките ми научни текстове изразяват вътрешната ми потребност да проникна в нейния свят. Имам само две статии върху художествена проза: една за Милан Кундера, публикувана на френски в литературоведското списание на Виенския университет, и една статия на словашки за сюрреалистичния роман на Витезслав Незвал „Като две капки вода”. Но не само литературоведското ми мислене е насочено към поезията. Далече преди да направя първите си изследователски опити, още като студентка в първия випуск на специалността Славянска филология на Пловдивския университет, осъзнах въздействието на поезията върху усещането ми за света и за мен самата. Реших обаче да не публикувам свои стихотворения поради две причини. Първата е моето осъзнато несъвършенство. Пиша, защото това ми е вътрешно потребно, но за мен Поезията е най-висшата духовна себеизява на човешкия род и едва ли съм достойна да бъда неин изразител. Затова споделям своите стихове само с двама-трима приятели. Убедена съм, че без поетично изживяване на света, без метафорично съотнасяне на неговите привидности не може да просветне творческата искра. Поезията е в основата на всички други изкуства и на всички научни откривателства – дори когато не се осъзнава нейното вездесъщо присъствие, тя е винаги там, където има творческо вдъхновение и хоризонт на мисълта, който свързва световете. Така светът на Другия никога не е Чужд – той е в общото поле, в което присъствам и Аз  – това е вездесъщото духовно пространство на човешкото ни съ-битие. Преклонението пред поезията ме онемява и остават да звучат само вътрешните ми гласове. Всъщност ако някога публикувам свои стихотворения, едва ли това ще означава промяна на моето отношение към поезията или на степента на моята самокритичност. Най-вероятно ще съм преодоляла другата причина, която поне до този момент ме възпира.  Човек не бива да публикува всичките си написани текстове – противното ми изглежда твърде смущаващо.

Знам, че това е твоята вълна – преводът. Какво е като преживяване – потъване, изплуване, гмуркане...

Превеждам само стихотворения, които ми въздействат и които бих искала аз самата да напиша. Колкото и да са различни, всяко едно от тях изразява някаква моя същност. Още като студентка участвах в един конкурс за превод на чешка поезия и бях много изненадана, че ми дадоха първа награда. Не очаквах – та това ми бяха първите опити. В други конкурси повече не съм участвала – може би щяха да ми подействат покваряващо. Не казвам, че това решение е разумно, но се гордея, че не съм се подвела по възможността за бърза слава. Публикуваха три стихотворения в някогашното престижно пловдивско списание „Тракия” и след това спрях да пращам. Започна нов етап – най-важният и може би затова продължи дълго.  Девет години работих над превода на „Май” – поемата на Карел Хинек Маха, за която най-ревностният му изследовател Ян Мукаржовски, след като изписа над хиляда страници за нея, установи, че е непреводима на чужд език. Така ли, казвам аз на Мукаржовски, ти може да си страхотен ерудит, но това не означава, че винаги си прав. Когато излезе първото издание на моя превод през 1993 г.,  отидох в Прага. Проф. Ярослава Яначкова направи три пъти дълбок поклон пред тази невзрачна синя книжка, издадена на жълта вестникарска хартия, а проф. Павел Вашак,  след като две седмици чете моя превод, поиска да чуе как звучи един от най-трудните за превод пасажи. След това извади от чантата си първото издание на поемата от 1836 г. и ми даде да го подържа няколко минути като израз на неговата преценка за превода. През тези минути ми разказа историята на това първо издание, с което започва летоброенето на модерната чешка поезия – Маха е бил толкова беден, че сам е подвързвал всяка една от 18-те книжки.   В този момент аз бях сложила своите треперещи пръсти върху неговите …

Когато през 2010 г. бяха големите чествания на 200 години от неговото рождение, Съюзът на чешките писатели ми даде награда за най-добър чуждоезичен превод на неговата поема „Май”. Казвам това не защото е толкова важно, а защото през всичките тези години имам мистичното усещане за присъствието на Маха в моя живот: не само заради странното на пръв поглед съвпадение на негови и мои биографични дати и събития, но и защото чувствам как ме води из света на поезията, как ме напътства и покровителства. Имам си своя поет светец – макар самият той да е обърнал гръб на свещеника в мига, преди да издъхне. Истински светци са тези, които вярват в Словото, прекланят се и славят Неговата сила, следвайки мъченическия път на своя духовен избор.  Не правя долористична възхвала на  страданието и бедността, но когато творецът е изправен пред житейски изпитания, той винаги има право на избор – да пише като чиновник и да спи в меко легло или да поеме по безсънната бодлива пътека на творческото себеотдаване.

Синоним на преводач?

Не ми харесва тази дума и с удоволствие бих я заменила с друга, но все още не съм я открила. На чешки например за превод на поезия има една много хубава и много по-точна дума – přebásnění. Това означава да пренапишеш стихотворение. Преводът на поезия е наистина създаване на нов текст – езикът е друг, а това означава, че и думите са други. Най-важно е обаче преводачът да бъде верен не само на образите, чрез които се изгражда смисълът, но и на музиката на стиха, защото тя има сугестивно въздействие и създава усещане за автентичните пулсации на поетовата мисъл.

Много е говорено и писано за мисията и отговорността на преводача. От всички възможни неща ще кажа само едно – преводът на поезия дава нов шанс на поетическата творба да заживее не само в ново езиково пространство, но и в ново литературно време. Всяко едно произведение принадлежи на конкретен етап от развитието на националния литературен език и поради това понякога оригиналният текст – особено ако е отдалечен с векове – трудно достига до днешния читател, докато преводът има шанса да възкресява чуждия текст във всеки един момент и за всяко следващо поколение. Тук, разбира се, възниква въпросът за свободата на преводача. И както всеки си има собствено разбиране за това, какво е свобода, така и всеки преводач  сам решава дали иска неговият превод да звучи сякаш е правен от съвременник на поета, или да направи този текст жив и вълнуващ за съвременния читател. При всички случаи преводът и оригиналът трябва да бъдат „на една вълна” – а това означава идентичен смисъл и ритъм.

Работиш ли върху нещо в момента?

В най-скоро време ще излезе първото сборно издание на К. Х. Маха – стихотворенията преведох аз, а прозата – Анжелина Пенчева. Изданието е по проект, финансиран от чешка страна и ръководен от Ани Бурова. Приключих и с превода на един любим мой съвременен чешки поет – Владимир Кршиванек. Стихосбирката включва над 180 четиристишия и е озаглавена „Странна птица  е душата”. Продължавам да превеждам и Отокар Бржезина – поредния труден за превод поет с изключително сложна стилистика и метафорично заплетена философска мисъл. Вече участвах с мои преводи в едно чешко издание, посветено на този изключителен поет символист. Съставителите предложиха много интересна идея – определен брой стихотворения, които те прецениха за особено представителни, изпратиха на различни преводачи и им дадоха възможност сами да направят своя избор. Така Бржезина зазвуча на множество езици, включително на есперанто. Бих искала да преведа още негови стихотворения и да се опитам да подготвя първото българско издание с негова поезия.

Всяка книга ли е различна за превеждане?

Не обичам да превеждам единични стихотворения. За мен е от изключително значение да потърся всевъзможни постъпи към образния свят на даден поет и затова изчитам по възможност всичко писано от и за него. Изчетената литературна критика обаче приемам по-скоро като провокация, като въпрос, а не като отговор, на който трябва да се доверя. Моят превод е моят прочит, моето разбиране, моята интерпретация – затова е уникален. Точно затова обаче не може, а и не е редно да бъде единствен. Както всяка книга представлява свой собствен свят, така и всеки превод представлява неповторимо отражение с двойна оптика – в него се проектира както светът на автора, така и светът на преводача.

Разкажи ни за твоя подход към книгите, които превеждаш.

Превеждам само това, което в моите представи е значимо и което ми въздейства. Чета поезия винаги в оригинал – дори когато е от език, който не ползвам с лекота. Тогава прибягвам до речници – никога само един!  Превеждам обаче само от езици, в които съм сигурна. Най-многобройни са преводите ми на чешка поезия може би защото по този начин искам да приближа до студентите литературата, която преподавам в университета.  Превеждам също от френски, сръбски и руски. Някои от тези преводи са публикувани, други – все още не. От доста години забелязах нещо като първосигнален рефлекс: прочета ли хубаво стихотворение на чужд език, у мен мигом се появява желание да го преведа. И обратно, когато едно преведено стихотворение поиска да го прочета в оригинал, значи наистина е стигнало до мен, но понякога се случва така, че първоначалното очакване не се оправдава – налице е хубаво само по себе си стихотворение, но твърде отдалечено от оригинала.  А това вече не е успешен превод.

Твой образец сред българските, и не само, преводачи?

Григор Ленков – удивителен талант на преводач на поезия! Маестро! Често съм чувала да казват, че добрият преводач на поезия трябва да бъде истински поет. А какво значи „истински” поет? Кой е критерият за „истинска” поезия? При всички случаи не количественият. Нима броят издадени авторски стихосбирки те легитимира като поет?! От друга страна, има толкова много примери за значими поети, които обаче не са добри преводачи. Индивидуалистката природа на поета преводач често пъти надделява и потиска гласа на превеждания автор, докато психограмата на преводача показва неговото неафиширано творческо присъствие – името му е изписано с дребен шрифт и  остава почти незабелязано. А това е важно, защото, превеждайки чуждоезична поезия на своя език, ти си преди всичко „анонимен”, но доверен свидетел и изразител на Другия. Когато четеш българско издание на чужда поезия, ти се възторгваш от поета, но ти четеш не неговите думи, а думите на преводача. Разбира се, общуването с оригинала е незаменимо, но преводачът прави възможно това общуване да преодолее езиковата разлика и да превърне литературата в общо духовно пространство на целия човешки род. Но поезията си има свой собствен шифър и дори да е на твоя роден език или да познаваш езика, на който е написана, това не означава, че можеш да я разбереш. Най-добрият поет, както и най-добрият преводач, е този, който е вдигнал завесата на един непознат свят и е породил у теб желанието да го опознаеш и изживееш.

Сънуваш ли авторите, които превеждаш? Някаква необичайна случка по този повод.

Превеждам дълго, никога не бързам, нося образа дни наред, повтарям си не само конкретния стих, но  търся неговия отзвук в другите стихове, живея в този образен свят дълго време. Понякога и в будно състояние потъвам в унес или се треса от необяснимо неспокойство – обикновено преди да се появи образът, който търся. Често имам десетки варианти на една и съща строфа – но идва определен миг, не знам защо е точно този, а не някой друг, и ме облива внезапна радост. Ето, това е, казвам си. Дойде! Чувствам го, знам, че е тук. Защо трябва да сънувам, след като изживявам наяве усещането си за него, след като в мен пулсира неговата мисъл, въплътена в образ и ритъм?!

Имала съм и други, наистина мистични преживявания, но засега те ще останат сред непубликуваните ми страници…

Излишно е да казвам, че финансово мисията прeводач е доста неблагодарна по тези географски ширини. Или?

Един-единствен път съм получавала хонорар за превод, и то съвсем символичен. Щастлива съм, че това, което обичам, не се измерва с пари. Съдбата е благосклонна към мен, защото дори това, за което получавам заплата, е другата ми голяма любов – преподаването. А това означава също да „превеждаш”, да направиш своите знания не само достъпни за студентите, но да предизвикаш у тях интерес и желание да открият за себе си този литературен свят, който все още не познават .

Залогът за съвършен превод?

Няма такъв. Ако правим нещата с вдъхновение, любов и с много предварително натрупани познания, имаме шанс да изживеем творческа радост.

Кое най-много цениш и кое не одобряваш в преводите?

Един превод не трябва да издава, че е превод. Насилието над думите е като средновековно мъчение, но то, разбира се, може да се чувства и в собствен авторски текст. Тогава и авторският текст звучи като чужд. Не приемам прекаленото своеволие – тогава преводачът изпада в своя нарцистичен егокомплекс и забравя, че служи на Словото, а не е негов господар.  

Доколко са свързани преводаческата дейност и пътуването?

За мен връзката между превода и пътуването може да бъде само метафорична. Преводът изисква физическа закотвеност в пространството и мисловно потъване в света на думите.

Любимата ти засега твоя литературна рожба?

Всяко стихотворение, което съм превела, ми е много скъпо, защото е преживяно. Може би преводът на „Май” беше най-важният етап в изграждането на моя характер като преводач.

Ти си била преподавател във Франция. Как се интегрира там българският интелектуалец?

Два пъти съм пребивавала във Франция: от 1998 до 2002 преподавах български език и литература в Провансалския университет в Екс ан Прованс, а през 2009 – 2010 – в парижката Сорбона.  По време на първия лекторат се посветих и на българската кауза и с преподавателката по музика Мари-Клод Ренучи създадохме първата Френско-българска асоциация в Южна Франция. Организирахме много културни акции, включително и изложба на български художници, която беше първото колективно представяне на съвременна българска живопис и скулптура във Франция. До този момент (а и след това) българските художници се представяха самостоятелно и търсеха собствен път към френските галерии. Авторитетният ежедневник „Ла Прованс” отрази с много положителна оценка нашето събитие, а някои картини бяха закупени за частни колекции или галерии. С вълнение си спомням винаги за този момент, защото в една такава недружелюбна към чужденците среда предизвикахме културен интерес към България. Такава беше и амбицията на  вестник „Рефле” („Отражения”), който асоциацията издаваше – това беше първото периодично издание, посветено на България и издавано във Франция на френски език. Най-младата асоциация в областта имаше свое издание, което при това тиражираше със собствени средства, събирани от членския внос. Този факт беше забелязан и от кмета и той покани на работно матине председателите само на пет от десетките асоциации – несъмнен израз на признание, което българските интелектуалци невинаги получават в чужбина.

Имах възможността да остана със семейството ми там и да продължа да работя в университета, но предпочетох да се завърна. „Няма щастлив чужденец” – казва Юлия Кръстева в книгата си „Чужди на самите себе си”, и това беше едно от първите изречения в една от първите книги, които отгърнах във френска книжарница. Тогава тази фраза ми въздейства поразяващо, но веднага реших, че най-успялата българска интелектуалка в света просто не е искрена и кокетира с френската резервираност – а често и враждебност, към чужденците емигранти. Скоро разбрах колко истина има в тези думи. И първият, и вторият лекторат ми дадоха много: професионално удовлетворение и като преподавател, и като изследовател, неизразимото с думи вълнение в музеи и библиотеки, упойващата красота на улици и паркове...  Та аз за първи път в живота си виждах картините на световните художници – и не само това, можех с часове да гледам „Лилиите” на Моне, без да бързам, и да се завръщам много пъти при тях. Да чета в библиотеката  не само всичко, което съм мечтала, но и това, което дори не съм подозирала. А после дълго и упоително да се разхождам край Сена или да потъна в мистичния полумрак на трепкащи витражи в катедралния храм. Да, всичко това бих искала отново и отново да преживявам, защото ето, за този свят аз не съм чужденка. Но защо трябва да живея другаде, след като духът ми е независим от адресната регистрация в личната ми карта?  

Основател си на списанието "Славянски диалози". Разкажи ни за раждането на идеята, за нейното развитие във времето.

Първият брой на списание „Славянски диалози” се появи през 2004 г. През лятото на 2002 г. се завърнах от Франция и изведнъж се озовах в уж познато и любимо място, но в него се почувствах чужденец. Най-напред през 2003 г. организирах първата голяма международна конференция във Филологическия факултет на Пловдивския университет, в която взеха участие над 300 университетски преподаватели от четири континента, създадох много нови контакти, в резултат на които се подписаха международни договори с европейски университети, а успешният опит от издаването на вестник „Рефле” ми даде кураж да предприема издаването на списание. Разбира се, това стана възможно благодарение на факта, че намерих съмишленици, с повечето от които и днес ме свързва истинско приятелство.  Първите бяха доц. д-р Юлиана Чакърова – ерудиран езиковед и изключителен специалист в областта на руската лингвистика, и доц. д-р Николай Нейчев – най-значимият у нас специалист по Достоевски и руската литература на ХIХ в. Списанието има разнообразни рубрики, в които участват чуждестранни и български учени и преводачи. В него също така правят своите изследователски и преводачески дебюти наши студенти слависти. Редица положителни отзиви за списанието излязоха в чужбина, но с изключение на някои обяви по повод излизането на нов брой (които ние си пишем) то не е отразено в българското медийно пространство. През последните няколко години имаше обективни трудности, които попречиха на регулярното му излизане, но предстои появата на няколко броя. Нямаме осигурено финансиране и единствено Филологическият факултет и в два случая по линия на университетските научни проекти се покриха част от издателските разходи, а липсващите средства се осигуряват за всеки брой с много усилия по линия на спонсорството, а понякога и с част от университетските ни заплати... Тук е моментът да благодаря на тези институции и приятели, които са ни помагали – AIG, Полският институт и Чешкия център в София, г-н Людмил Янев.

Какво четеш в паузите?

В паузите между кое? Паузите са предназначени за зареждане на „батерията” – следователно за биологическата потребност от сън и храна. Четенето не е пауза. Ако имаш предвид криминалета или евтина булевардна литература, нямам нито интерес, нито време за тях.

Има ли гилдия на снобите в България?

Въобще не ме интересува нито дали съществува, нито от кого се представлява. Всъщност сигурно е, че я има, но какво от  това? Достатъчно е да знам, че не съм от тях.

Патриот ли си? Тази дума има ли все още някакъв смисъл?

Да, патриот съм, но това е много лично чувство. Никога не го афиширам, не вярвам на гръмогласните думи. Аз принадлежа на българското слово и на всичко значимо, което може да се изрази чрез него. Това не означава, че не се чувствам космополит – та нали духът ми принадлежи на света на идеите, а този свят е единственото основание да съществувам като човек.

Какво е щастието? Има ли го? Сам ли да го изживее човек или с друг?

Щастлива съм, когато споделям с някого едно и също вълнение. Щастлива съм, когато съм сама и черните знаци върху белия лист изненадват мен самата: "Наистина ли аз съм го написала?" А това означава, че в мен живеят неродени същности, които очакват да ги разпозная и чрез думите да ги родя. Какво по-вълнуващо от това?!

Твоето послание към читателите на "Диаскоп"!

"Диаскоп" е виртуално пространство, в което четящите хора общуват, без да се познават лично. Но смятам, че е важно всеки един сам за себе си – като в Храм – да бъде откровен и никога равнодушен. Само това придава смисъл на нашето духовно общуване.

 

За доц. д-р Жоржета Чолакова прочетете и на сайта на ПУ "Паисий Хилендарски" тук

 

Жоржета Чолакова в "Диаскоп"