по заглавие   по съдържание

Светлана Дичева: "Съществуването е риск, плуване срещу течението, изнемога, флирт с отчаянието."

09.10.2016
Снимка 1

Разговор на Христина Мирчева със Светлана Дичева - журналист и писател, по повод нейната пиеса "Миграцията на сьомгата" от книгата "Две пиеси", изд. Скалино 2016.

 

 

"Когато веднъж си се залял с вряла вода и си изтърпял всички оздравителни процеси на кожата и духа, вече не смееш да докоснеш врелия чайник… Не е ли така с всички нас? Това не е равнозначно на страха да създаваш връзки. Хората не се боят да създават връзки, боят се да създават такива връзки, в които разкриват напълно себе си. Героите в пиесата, и женските и мъжките образи, се боят тъкмо от това." Светлана Дичева

"Миграцията на сьомгата е метафора на смелия избор на човека да избере съществуването пред небитието. Съществуването е риск, плуване срещу течението, изнемога, флирт с отчаянието. Съществуването не дава гаранция за щастие, а за катаклизъм. Единственото сигурно нещо в него е смъртта – тя е неизбежна." Светлана Дичева

 

 

За какво ще бъде този разговор – за поезията или за самоубийството? А може би за любов и ревност?

Всички тези теми еднакво силно ме вълнуват. Мисля, че във всеки човек е скрито зрънцето на поетичното томление. Всеки от нас е малко или повече поет, но, слава Богу, не го знае. Разбрах това, когато десетгодишната ми дъщеря един ден изневиделица написа стихотворение, което ме запрати в космоса. Тя никога не е била четящо дете – изразява себе си чрез звуци, чрез музика. Дори аз съм писала стихотворения като девойка, но още тогава усещах, че това особено състояние на връзка с вселената не е силната ми страна. Любовта, ревността, самоубийството – това са темите, които променят живота на героите в пиесата „Миграцията на сьомгата“. Пиесата ме сдобри с темата за самоубийството. Никога не съм приемала за „нормално“ посягането на собствения живот, винаги съм го считала за признак на слабост, на недовършеност на характера. Работата върху пиесата ме накара да погледна на това действие от друг ъгъл. Мисля, че малко или повече, в пиесата става въпрос за страха от любовта. Когато веднъж си се залял с вряла вода и си изтърпял всички оздравителни процеси на кожата и духа, вече не смееш да докоснеш врелия чайник… Не е ли така с всички нас? Това не е равнозначно на страха да създаваш връзки. Хората не се боят да създават връзки, боят се да създават такива връзки, в които разкриват напълно себе си. Героите в пиесата, и женските и мъжките образи, се боят тъкмо от това.

Но да започнем отначало. Вие вече разказахте за това как сте написали пиесата "Миграцията на сьомгата". Направихте го специално за читателите на "Диаскоп". Разкажете ни кога, преди колко време и още важни подробности около сътворяването на текста.

Това е първата ми пиеса. Никога не съм възнамерявала да пиша пиеси, но… така се случи. Идеята се появи в края на 2010 година, докато гостувах за пореден път във Флорида, САЩ. Тъкмо тогава на американски книжен пазар беше преиздаден романът на Силвия Плат „Стъкленият похлупак“ и аз си го купих. Странният свят и болезненото въображение на страдащата от депресия героиня ме засмука и аз започнах да търся факти в интернет за личния й живот, за отношенията й с Тед Хюз, започна да ме човърка въпросът ЗАЩО, защо е посегнала на себе си? Когато установих, че любовницата, Ася Вевъл, заради която Силвия (предполагаме) се е самоубила, само няколко години по-късно постъпва по същия начин, ме полазиха тръпки. Стори ми се абсурдно! При това убива и тяхното дете, тяхното общо дете с любимия Тед! (Тази изкривена логика е непонятна на нормалното човешко съзнание, но аз се интересувам от патологичното съзнание и открих много случаи на майки, които УБИВАТ ДЕЦАТА СИ с убеждението, че така ги спасяват от този ужасен безумен свят. Всеки убиец, дори и най-перверзния, има логично оправдание за действията си.) Трябва да призная, че в един момент личността на Ася, съперницата, ми стана по-интересна от тази на известната поетична двойка Силвия-Тед. Ася Вевъл е особено трагичен образ, една особена еманация на трагичния 20-ти век. Ася не е била наясно какво да прави с живота си – интелигентна, знаеща няколко езика, дете на руски евреин и германка, изгубена в чувството си за идентичност, тя търси опора в любовта, а попада в плаващ пясък.

Чета в уикипедия за сьомгата и разбирам, че миграцията е свързана с хвърлянето на хайвера в сладки води. Странно заглавие, опитвам се да си го обясня.

Заглавието на пръв поглед е свързано със заниманието на Никълъс Хюз – синът на Силвия Плат и Тед Хюз, който е бил учен и е изучавал на терен миграцията на сьомгата. Той се самоубива малко преди да навърши 50 години. Няма никакви данни що за човек е бил, избягвал е медийния интерес, опитвал се е всячески да бяга от изкушенията на словото и особено от изкушенията на поезията. Ако се вгледаме обаче в самата миграция на тази невероятна риба, ще установим какъв героизъм проявява тя, изминавайки огромни разстояния, като понякога преплува около 100 км на ден срещу течението, за да се върне обратно в реката, където се е родила, за да хвърли хайвера си. Честото допускане в пиесата, че човекът може би е сьомга, се основава именно на този героизъм – може би човекът е по някакъв начин герой със самия си избор на съществуване. Миграцията на сьомгата е метафора на смелия избор на човека да избере съществуването пред небитието. Съществуването е риск, плуване срещу течението, изнемога, флирт с отчаянието. Съществуването не дава гаранция за щастие, а за катаклизъм. Единственото сигурно нещо в него е смъртта – тя е неизбежна. От друга страна единствено съществуването предоставя поле за реализация на любовта, нежността, всеотдайността, радостта, вдъхновението, целия букет от красиви човешки емоции, мисли и действия! Героите на пиесата можеха да изберат да се полюшват на тези люлки в небитието и да критикуват глупостите на човечеството още милиарди години– ако времето в небитието изобщо има някакъв смисъл – но те очевидно избират да преплуват житейския океан отново, да прорязват водата срещу течението, да опитат пак… каквото и да им струва това. Всъщност, ако трябва да съм честна докрай, ще призная, че вярвам в прераждането и в това, че всички ние, които сме тук, на тази земя, сме направили своя дълбоко осъзнат избор „да се върнем“ и да продължаваме „да се връщаме“. Значи по някакъв начин сме сьомги. В ежедневните си проявления човекът може да е срам за самия себе си, но екзистенциално, по презумпция, той е герой, защото не се страхува да опита отново.

Трагедията на Силвия Плат, Тед Хюз и Ася Вевъл има ли аналог в българската литературна история? Занимавал ли Ви е този въпрос?

Трагични двойки има и в нашата литература, нека спомена само Лора и Яворов. Никога няма да забравя първото ми посещение в къщата-музей на Яворов в София и недоумението ми пред дрехите на тези две трагични същества – мънички, миниатюрни, сякаш хората, които са ги обличали, не са били от плът и кръв, а са били духове. Тяхната трагедия се е просмукала дълбоко в националната ни памет. Творецът, особено поетът, е същество, възприемано като „от друг свят“. То ходи отнесено, разгърдено, мълви някакви неразбираеми слова, няма материални потребности (освен от награди и признание), бори се да влезе в някакъв имагинерен пантеон на славата (или поне една негова творба да влезе в учебниците по литература) – все клишета, които могат да се разбият от един единствен разговор с жив поет или писател. Цялото това клише обаче, си има и някои верни страни – поетът наистина е аутистът на съвремието, който долавя и преработва цялото богатство от милиарди впечатления от околния свят и ги филтрира по своя си творчески начин, докато останалата част от съвременниците съвсем делово (и здравословно), допуска само „полезната“ информация. Ако не бяха поетите, може би човешката еволюция щеше да върви от анимирани сложни същества към…психологични минерали.

Но да се върна на въпроса – радвам се, че в нашата литература няма аналог на триъгълника Силвия Плат – Тед Хюз – Ася Вевъл. Тези две зрелищни самоубийства, едното от които включва и убийството на дете, не са действия без последствия. Хубаво е, че нашата литература не носи такава рана.

За мен център в пиесата са тези Ваши думи в реплика на Силвия: "Интересно е това, че най-добрите сърцеразбивачи най-често сами нямат сърца." Тази хладност, чувствена студенина, този мъжки нарцисизъм, впрочем най-обикновен егоизъм, той ли е определящ за случващото се или е резултат на психическа лабилност у двете жени. Възможно ли е да се определи истината коя е?

О, жените имат склонност да харесват „лоши момчета“ и да стават подвластни на клишето „красавицата и звярът“. Готино е да си мислиш, че можеш да опитомиш един мъж (но е доста незряло все пак). Нека не забравяме, че и Силвия Плат, и Ася, умират твърде млади, освен това Силвия е човек с много особена психика и не може да бъде натиквана в никакви общовалидни уравнения. Признайте, и на вас не ви ли се е случвало да ви се прииска да се гръмнете от любов? А сега да се върна на Тед Хюз. Силно беше изкушението да го намразя и да го сметна за студен нарцисист, но не си го позволих. Напротив – смятам го за трагичен образ, за един много нещастен човек, който вероятно се е чувствал приживе белязан злокобно от съдбата. Съществуват факти, които намерих в книга за Ася Вевъл (но тя все пак е публикувана в опит Ася да бъде реабилитирана и е написана с доста анти-Тед патос, така че не мога да вярвам на всичко в нея), които го представят в ужасна светлина. Като например факта, че непосредствено след самоубийството на Ася Тед прави секс с новата си любовница в стаята, в която срещу леглото са поставени урните с праха на Ася и дъщеричката им Шура или това, че прави така, че Ася изцяло е изтрита от медийната сфера и от националната памет (имам предвид английската, естествено). Изобщо, в тази книга Тед Хюз е представен като агресивен сексуален егоманиак, лишен от чувства, но аз дълбоко се съмнявам в този негативен образ. Всъщност, мисля, че неговия късмет и същевременно прокоба е, че е попаднал на много специални жени. И те са специални не само със самоубийството си, но и с възгледите си за света.

В целия този триъгълник има много интересни взаимовръзки, които текат както в посока Тед – Силвия, Тед- Ася, но и в посока Силвия-Ася. Това са взаимоотношения, които никога няма да могат да бъдат анализирани в пълнота, не само защото няма достатъчно факти и данни, но и защото няма ключ към такива сложни характери и психики като тези на тримата участници. Но нека не забравяме, че героите в пиесата не са реалните Тед, Силвия и Ася – това са техните сенки в отвъдното, едни проекции на реалността, а не самата реалност.

Привърженичките на Силвия Плат отрупват гроба й с цветя и ненавиждат Тед Хюз. Феминизъм, съпричастност на сродни души...?

Има много красота в този акт, и жажда за справедливост. Има и доказателство, че поезията наистина има смисъл и оставя следа и че поетът не е живял напразно. Сигурно в тези жестове има и много феминизъм, има и враждебност към Тед Хюз, безспорно. Съвременниците никога няма да се успокоят и няма да получат отговор на въпроса „кой е виновен“, а може би просто виновни няма. Сблъсъкът на Силвия и Ася не е нито съперничество за сърцето на Тед, нито сблъсък с нелюбовта на Тед Хюз, а с враждебността на света и безсмислието на съществуването. В един или друг момент всеки от нас е възприемал нещата по този начин, но ние не сме направили техния избор. В това е разликата.

Много силно въздейства люлката като символ на сляпата и безмилостна съдба. Знаем българската поговорка: "Каквато люлка те залюлее, такава те долюлява." Как се роди този образ?

Дойде сам. Нещата станаха така – в съзнанието ми се появиха люлки, на тях седнаха… И се почна. Виждах всичко в екрана на съзнанието ми и чувах думите, които пишех на компютъра. Беше невероятно приключение, а от друга страна беше ужасно изтощително. През цялото време ми се преобръщаше сърцето. Имах чувството, че тези клети сенки ще се спукат или ще се разсипят, ако не се изкажат. Това е най-силното ми приближаване до представата за транс.

Може ли да се твърди, че и Силвия Плат и Ася Вевъл се самоубиват, за да отмъстят на Тед Хюз, да съсипят живота му както той е успял за съсипе техния? Има ли победител в тази битка на любов, изневяра и надмощие?

Възможно е. Понякога самите ние не знаем реалните си мотиви. Но сенчестата ни страна е доста коварна, подла, непредвидима. Тя се надсмива на благородната мотивация. За Силвия се съмнявам – тя и преди има опит за самоубийство, прекалено суицидна е като мислене, за да има такъв почти „битов“ мотив. При нея по-скоро правя аналогия със страданието на Вирджиния Улф. А Ася по-скоро иска да отмъсти на Тед. И в крайна сметка наистина го постига. Поставете се на мястото на Тед – каквито и пози на недокоснатост от събитията да прави, всъщност той е разгромен. Жените умират, той живее, но на каква цена! И тук нямам предвид някакви угризения на съвестта, не. Но сигурно се е чувствал прокълнат, няма начин.

Вашата първа среща с поета Силвия Плат? Нейното влияние върху Вашето творчество. Коя е най-силната й страна за Вас?

Започнах да я чета много късно, при това на английски. Първоначално не разбирах всичко, но думите ме удряха като чукове. Най-силната й страна? Честността. Бруталната честност. Не се страхува, не се крие от собствения си мрак, не се превзема. Животът е брутален към нея и тя му отговаря със същото. Танто за танто. Никога не мога да си представя Силвия с шапка с перо или в сладък разговор за клюки. Представям си я по-скоро като боксьор, който се дави в кръвта си. Надявам се тази нейна честност да ми е повлияла и в писането.

Скоро се състоя в София четене на пиесата от различни гласове – нещо като импровизиран театър. Мечтаете ли да видите постановка на сцената на театър? Предполагам, че дори си представяте кои български артисти най-добре ще изиграят ролите. А какво ли ще бъде това да се случи и извън България с англоговорящи актьори?

Това четене беше едно от най-вълнуващите и прекрасни неща, които са ми се случвали като пишещ човек. Осъзнах, че творението не принадлежи на твореца, а има свой собствен живот. Когато тези развълнувани хора, които бяха преживели катарзиса на текста, ме извикаха накрая да се поклоня, аз се зачудих защо мен. Всеки един от тях беше одухотворил текста и му беше вдъхнал живот със сърцето си и заслужаваше да бъде на мое място. Не, този текст вече не ми принадлежи. Ще се радвам, разбира се, ако се играе където и да било. Ще се радвам, ако се чете импровизирано в някое селско читалище. Хората бяха докоснати от този текст, а това е най-голямата ми радост. Да, наистина често наблюдавам актриси и актьори и си ги представям в ролите на Силвия, Ася, Тед и Никълъс. Много ми е интересно и каква би била режисьорската гледна точка. На четенето имаше шест Силвии и четири Аси и аз просто онемях от този букет от превъплъщения. В този тип щафетни четения има много творческа енергия и голям подем на съпреживяването.

Британският драматург Том Филипс превежда на английски и двете пиеси от книгата. Какво е чувството да четеш свой текст на друг език – в случая роден за героите на тези истории?

Няма да забравя никога как се почувствах, когато за пръв път прочетох превода на Том. Седях на терасата с фантастичен изглед към Витоша, пиех си кафето и четях, а сълзите ми се стичаха по лицето. Героите говореха на своя собствен език! При това в блестящия превод на Том! При това в блестящия превод на човек, който сам е добър поет, обожава творчеството и личността на Силвия, който е ходил на гроба й и е оставил символично химикалка в кутията, където поклонниците на поетесата продължават смирено да правят този малък жест. Задавал си е всички въпроси, които са ме вълнували, свързани не само с тези герои, но и с мистерията на творчеството. Творческите ни вибрации с Том са толкова идентични, че едва ли друг би могъл да преведе по-добре тази пиеса.

Доколко Вашият личен житейски път и професионален опит на дългогодишен журналист, срещите с различни хора, разговорите, помагат при писането?

Като журналист мога да се спукам от любопитство какво представлява човекът срещу мен. Любопитна съм до кръв, до смърт. Може би и затова съм толкова добър слушател. Обожавам да мълча и да слушам! Освен това, когато ме заинтересува определена тема, мога да работя по нея години наред, методично, съзнателно, дисциплинирано. Опитът ми като радиожурналист ми помогна да преодолея интровертността си и да се отворя за хората и света и разви в мен наблюдателност, която иначе може би нямаше да развия. Освен това разви до крайност слуховите ми възприятия. Знаете ли как чета книга от български автор, когото познавам? Ами чувам гласа му сякаш той просто ми чете в ухото – така че това е нещо като аудиокнига, нищо че я чета зрително.

Как се чувствате сега – след явния успех на книгата? Очакван ли беше той, отвоюван ли?

Издателката Емилия Миразчийска, която всъщност е причината тази книга да излезе на бял свят, ми беше казала веднъж, че имам нужда от успех, за да си повярвам. Напълно права е! Имах нужда да повярвам, че това, което пиша, стига до хората. Ако въобще може да се говори за успех, той се дължи на нея. В един разговор по радиото с един много утвърден по света български архитект го попитах какво мисли за успеха и започнахме много интересен разговор, който отиде отвъд конкретните измерения на успеха. Накрая стигнахме до извода, че най-големия успех в човешкия живот е човек да бъде обграден от близки хора, които да има шанса да обича възможно най-дълго. Но ако се вгледаме в тази дефиниция за успеха, ще открием, че тя всъщност е една много голяма претенция към Бога и в нея има високомерие, нали? В този смисъл аз съм много високомерен и претенциозен човек.

Писането на пиеси, предполагам, е заразително. Ще последват ли и други?

Написала съм още една пиеса, но може би ще си повярвам, че мога, ако „Сьомгата“ бъде поставена на сцена. Куражът не може да дойде отвътре, а отвън. Отвътре аз може да се опитвам да си внуша, че съм английската кралица, но отвън зная кристално ясно, че в кръвта ми няма и капка от династия Уиндзор, а е смесица от простосмъртната кръвна група на едно балканско село и едно друго, с богатия чернозем на Северозападна България.

Вашето послание към читателите на "Диаскоп"!

Във всеки миг, в който се разочаровате от себе си, помнете, че сте "сьомги" – същества, готови да посрещнат челно предизвикателствата на съществуването.

 

Снимки от четенето на пиесата "Миграцията на сьомгата": Тоня Атанакова

30 август 2016, Американския център към Столична библиотека - представяне на книгата "Две пиеси" за Силвия Плат и Ан Секстън със Светлана Дичева и Мая Кисьова

 

На снимките:

1. Всички участници в четенето
2. Светлана Дичева, автор на пиесата 
3. Шестте Силвии Плат
4. Поетът Иван Христов чете репликите на Тед Хюз

 

Още по темата в "Диаскоп":

 

 

© дИАСКОП