по заглавие   по съдържание

Кръстьо Раленков: За "БАРОКОВАТА МАНОЛИТА"

14.10.2016
Снимка 1

 

Кръстьо Раленков за сборника с разкази на Димитрина Бояджиева "Бароковата Манолита" , изд."Фастумпринт", София

 

Нямам представа защо напоследък в това объркано, фрагментирано, накъсано и нерядко тягостно като кошмарно съновидение време, в което живеем, на мода излязоха романите. Подозирам, че това е несъзнателната тъга, индивидуалният недостиг и блян на всеки един от нас, по единните, бавни и монолитни истории, по истории, които да удържат, разкажат и запазят света в режима на неговата успокоителна, всеобемаща и всеобяснителна метанаративна цялост. Някогашните метанарации - т.е. големите обяснителни и подреждащи в някаква логика света разкази, са мъртви в своята предишна безусловност. Нито религиозният разказ за света, нито хронологично-историческият, нито ценностно-идеологическият, като, да речем, прогресисткия разказ, без значение дали той конкретно политически ни е разказан от комунизма или либерализма, вече са валидни. Невъзможни са даже големите митологични разкази, дори да боравят най-ефектните съвременни митологеми. Динамиката на социалния живот, на общуването, на информацията, на пазара, мигновено ги дисквалифицира в тяхната обемност и продължителност, шаржира ги, компресира ги до петнайсетсекундни рекламни клипове.

Големите разкази за света вече ги няма, но липсата им присъства осезателно. Бумът на романното като форма портретува сякаш именно тази липса. То е компенсация, дрога, която вземаме, за да понесем и поне за момент да избягаме от разпадащия се, безпосочен, шейкърно хаотичен свят наоколо. Романното, независимо какво конкретно ни разказва, е всъщност разказ и изображение на едно дълбинно неприсъствие, разказ за тъгата ни по изгубената цялост на света.

Решим ли обаче да портретуваме наличното, онова фрагментирано и всекидневно битие, в което сме потопени, онова "тук и сега",  което най-добре припознаваме в насмешливото определение на Шекспир, че е "история, разказана от луд, с много шум и бяс, където няма капка смисъл", не романът, а именно разказът - този може би най-български жанр - се оказва много по-адекватен за тази цел.

"Бароковата Манолита" - шестата поред книга на Димитрина Бояджиева, е великолепна художествена демонстрация за тъкмо такова портретуване на наличното.

Няколко думи за самата авторка. От една страна Димитрина Бояджиева не е непознато име. Освен че е автор на шест книги и дългогодишен член на СБП, тя е носител на наградата "Златен ланец" от доста стойностния конкурс на в. "Труд", както и на награда в конкурс за написване на радиопиеса. От друга, както се случва с немалко талантливи български автори, тя пребивава някъде в периферията на литературното пространство, предполагам, отчасти поради факта, че като на повечето кадърни и деликатни хора кресливостта, саморекламирането и пробивността с лакти не са й присъщи, отчасти поради това, че живее в провинцията, а каквото и да говорим, дори в тези свръхинформационни времена, културният фокус забелязва и отбелязва предимно явления и автори, битуващи в столицата или в най-лошия случай - в Пловдив. Автори от Бургас, Варна, Велико Търново вече попадат в зоната на разфокусирането, та какво остава за Ямбол, откъдето е авторката.

Признавам, че за самия мен това беше закъсняла първа среща с текстовете на Бояджиева. За сметка на това - среща очарователна и впечатляваща. Защото истината е, че кратките разкази на Димитрина Бояджиева биха направили чест на всяка голяма европейска литература. Тук изобщо не говорим дали авторът умее да пише или не, в какво е успял и в какво се е провалил. В това отношение Бояджиева е умел, завършен, несъмнен разказвач. Затова и разговорът за нея започва от следващото ниво - нивото на различима естетическа специфика, на собствен, разпознаваем литературен глас, на собствена литературна територия. За да добием донякъде образна представа за нейната литературна територия, нека отбележа с какво граничи тя, според мен. Бих казал, че в разказите на Бояджиева се долавя нещо от непреднамерената текстуална стихийност на една Здравка Евтимова. Има нещо от лаконичната, ударна изразност на един Деян Енев. Има нещо от небрежната лекота на изображението при един Стефан Кисьов. Но онова, което е най-много ме впечатли е, че едва зачел разказите, изведнъж се подсетих за един от най-интригуващите в литературно отношение писатели на 20-ти век - Андрей Платонов. Не защото Бояджиева и Платонов са особено сходни като стилистика. Но защото си приличат по едно рядко срещано и трудно умение -умението да изобразяват странни хора в объркани времена. Четях "Бароковата Манолита" на Бояджиева и се сещах ту за "Чевенгур", ту за "Джан", ту за няколко разказа на Платонов, включени в сборника му "Пясъчната учителка". Накрая взех тези книги и ги запрелиствах. Не, нищо общо между историите, нищо общо в изображението, а все пак някакво странно родство на духа между тези двамата. Някакъв обединяващ ги мек, ведър стоицизъм у героите им. Някакво почти по детски любопитно и леко удивено надничане в съдбите им, сякаш самите автори непрекъснато се изненадват от това, което се случва с техните "модели на изображение".

Двадесет и четирите разказа в "Бароковата Манолита" са находчиво разделени на два цикъла - "Брегове" и "Синкопи". Има прекрасни истории и в двата цикъла, но моето лично предпочитание е към историите, включени в "Брегове", Заглавието, предполагам, донякъде умишлено, подвежда. Ако очаквате истории, разказващи за устойчивото, неизменното, стабилното, спасителното у човека, което обикновено асоциираме с думата "бряг", ще останем излъгани. Истината е, че в повечето истории героите са захвърлени в бурното и доста мътно течение на съществуването и просто се борят да се вкопчат в някакъв бряг, да оцелеят. Понякога успяват да докопат някое коренище /"Непредвидимостта на времето", "Капризите на Лола"/, , понякога успяват пряко сили да се измъкнат на някой неприветлив и каменист бряг /"Тинко"/, понякога самото течение ги изхвърля /"Бароковата Манолита", "Пеперуди и дракони"/. Пестеливо и майсторски Бояджиева успява с няколко щриха да предаде динамика, да обрисува конфликт, да сгъсти, или където е необходимо, да прекоси художествено времето на героите си или да ги запрати в състояние на тотално безвремие. Последното всъщност се случва с героите и с техните най-чисти стремления в един от любимите ми разкази "Абсурдите на времето".

В заглавието на цикъла "Синкопи" също сякаш има заигравка. Дали ще разбираме синкопите като краткотрайна загуба на съзнание или като музикален термин, при който слабото метрично време се слива и поема акцентите от последващото го силно такова, е въпрос на интерпретация, разбира се. На първо четене тези едновременно нежни и страстни разкази, дори много често разкази за едно неслучване /тук бих подчертал като лично предпочитание "Счетоводна къща", "Кафени чашки", "Стая с камина", "Ефирната Ла донна", "Спомагателните глаголи на сърцето"/, изглеждат наистина като своеобразни припадъци, като лирически сърдечно-ирационални отклонения в рационалното ни иначе битие. Но в контекста на цялата книга музикално-темпоралната интерпретация започва все по-отчетливо да изявява смисъла си. И това е така, защото действителният, основният герой на Бояджиева е времето. Времето като историческа делта, с ръкави от индивидуалност, които понякога пресъхват и се превръщат в блато. Времето като изтичане, но и времето като нравственост. Времето като линеарна невъзвратима, но и времето като завихряне и водовъртеж, като змия, захапала опашката си. Преобърнатото време, в което сякаш един глобален исторически Санчо Панса е възседнал Росинант, а битите и победени   рицари на духа /на духа най-вече като съпротива, като индивидуална неприспособимост/, се очаква да го сподирят на своите магарета като верни оръженосци. Рицарите са бити, да, в разказите на Бояджиева. И все пак нито един от тях не е сложил оръжие. Ето това странно време, тази констелация, талантливо ни рисува в своята книга авторката.

Нямам представа защо напоследък на мода са романите. Нямам представа защо понякога слушам от уж капацитети, да обявяват смъртта на българският разказ. Трябва да си наистина сляп, за да не забелязваш, че имаме плеяда разказвачи на изключително равнище - Здравка Евтимова, Деян Енев, Ганка Филиповска, Йото Пацов, Иван Вакрилов, Стефан Кисьов, от по-младите - Мирослав Пенков, Йорданка Белева, Александър Шпатов. Към тези имена с чисто сърце добавям и името на Димитрина Бояджиева. Добавям го сега, защото едва сега я откривам за себе си. Иначе, с таланта си, тя отдавна се е самодобавила. А когато този талант е налице, дори и да си в сянка по исторически, социокултурни или политически причини, той рано или късно ще блесне като самородно злато, за него ще се заговори, както се заговори за Георги Божинов и неговата "Калуня..."

Важното е да го има този талант.

Важното е да създава, дори когато е абсурдно.

Най-вече, когато е абсурдно, всъщност.

 

Предстоящо представяне на Димитрина Бояджиева и нейната книга "Бароковата Манолита" от Кръстьо Раленков в галерия "Резонанс", Пловдив.

 

                                                                              


 

© Христина Мирчева