ОБРАЗ И СЛОВО: "Проза в "Диаскоп" през 2017 година" - Антология IV
07.02.2018
През 2018 година "Диаскоп" ще предостави на читателите си по хронологичен ред в няколко поредни издания кратки цитати от всички публикувани автори в рубриката "Образ и слово - Проза" 2017 с желанието да не забравяме, припомняйки си силата на словото, като продължим все така да даваме поле за изява на писатели и издатели и през 2018 година.
Ина Иванова, Капка Касабова, Иванка Могилска
Ина Иванова: "Бащите не си отиват"
На една от най-любимите ми снимки сме аз и тате. Снимката е хартиена, залепена в тъмночервен трогателно-тромав албум – от онези с картонените страници, знаете. Кораб от друго време, натоварен с черно-бели опити да се улови мигът, да се запечата светът отпреди времето на дигиталното редактиране и автофокуса.
Тате ме е вдигнал над главата си и над елата в двора на баба (сигурна съм, макар че не се вижда), към небето, към лятното слънце, въобще – много високо. Гледа нагоре към мен и няма снимка, на която да се усмихва по-хубаво. Сигурно всички деца имат подобни кадри. Но щастието не е банално, защото е лично. И дори животите ни непрекъснато да се повтарят, болките ни са съвсем истински. И така… тате е протегнал ръце нагоре, лицето му свети. Аз имам бял чорапогащник и шкембенце, и къдрици край ушите, а на всичкото отгоре се опитвам да си лапна палеца. Гледам го доверчиво с огромни очи. И се смея, естествено.
Знам, че тази лъчиста, случайно запечатана връзка между очите ни е завинаги.
Ние сме родени на една и съща дата точно през 40 години. 26 декември никога не е бил само моят рожден ден. Не съм сантиментална (Боже опази, само това оставаше при всичките ми женски несъвършенства). Та… не съм сантиментална, обаче вярвам, че знаците съществуват. И това си е нашият рожден ден.
Тате си отиде през непрекъснато отдалечаващата се 1997 година. Бях ужасно млада и твърдо решена да мина с чест през живота, който ми оставаше, продължаваше и каквото там още е прието да се мисли в такива случаи.
Беше ледената Жан-Виденова зима, магазините почти не работеха, нямаше транспорт, навсякъде витаеше усещането за страх и омраза. Купих от гарата карамфили с вкокалени от студа дръжки. Четен брой. Качих се на влака, макар че тогава влаковете невинаги стигаха до гарите, имаше блокади.
Не помня как съм пътувала. Не можех да плача.
Капка Касабова: "Граница"
Огледалната планина I
Това се случи по средата на пътуването ми. Високо в Родопите, при гръцко-българската граница. Над речната долина се виеше път като змия, а в самия му край, на върха, се намираше последното изоставено гранично село с избодени прозорци и пресъхнала чешма с издълбано в камъка македонско слънце. Заедно с пътя свършваха и къщите, а по-нататък започваше граничната дъбова гора към България. Повечето хора се надяват, макар и несъзнателно, да преминат през живота без дa преживeят дълбоки разриви между реалното и имагинерното, между рационалното и необяснимото, между любопитството и потреса. Нo там, в онова село, ме сполетя точно такъв разрив.
Бях докретала до тази забравена планинска дипла в търсене на нещо. Може пък несъзнателно да съм търсила именно това. Видях се все едно насън как тичам надолу по стръмния криволичещ планински път, двайсет километра без жива душа, само гори, чиито единствени обитатели са дивите прасета и скалите, a безмилостното слънце ме блъскаше в главата като наказание за незапомнено престъпление.
Сред чукарите горе, на българска територия, има една скала, наречена Съдилището – от нея хвърляли тела в пропастта още от времето на първите човешки жертвоприношения на траките. Аз обаче тичах в обратна посока – надолу към най-близкото населено място, което беше толкова далеч, колкото и всичко в обсега на разума ми.
Сега, като се връщам назад в мислите си, осъзнавам колко силно е било усещането, че това не се случва само на мен, че този пoтрес е не само мой. Бях уловила вибрациите на случвалите се в планината събития. Събития, свързани не с природата, а с границата – с трептенията на една гора, белязана с инициалите на млади и отчаяни хора, живели през XX век. Бях отишла там заради техните истории, но бях ли готова да ги пoнеса? В този момент по-скоро исках да се откажа от всичко, да се прибера у дома и да затворя вратата, да легна и да потъна в дълъг сън на забвение.
Казват, че по тези места сe губят хора и неща, но никога не изчезват напълно. Точно това усещах сега, докато тичах – присъствие, което дишаше зaд мен, без да изостава, колкото и бързо да тичах. Изчезналите, нетръгнали си, блуждаеха сред издрасканите с инициали дървета. Макар да беше пладне, планината на Орфей помръкна.
Иванка Могилска: "Тая земя, оная земя"
Тайният живот на Катарина Соледад
Скоро след смъртта на Катарина Соледад медиите разпространиха историята за нещастната ù съдба и цените на скулптурите ù скочиха до небето. Любителите на изкуството питаха къде могат да видят творбите ù. Колекционерите се обаждаха на агентите си с указания да наддават на търговете, на които се появяват малки пластики и скулптури, направени от нея. В националната галерия обсъждаха посмъртна изложба, която проследява целия ù творчески път. Изкуствоведите се надпреварваха да анализират работите ù. Определяха ги като апотеоз на несподелената любов и разминаването между хората. Излезлите наяве подробности от личния ù живот им бяха дали ключа към нейните, незаслужено пренебрегвани до момента, творения.
Художници и склуптори, някои от които не бяха разговаряли повече от пет минути с Катарина Соледад, не спираха да споделят истории и да събират пъзела на нещастната ù любов. По-възрастните си спомняха дръзката ù поява на художествената сцена. Определяха я като голям талант и обещаващ артист и с въздишка на съжаление споменаваха, че всичко се е променило след появата на фотографа Томазо Маринела – италианец със слабост към сините ризи и жълтите тиранти, вратовръзки, папийонки и млади момчета. Всички съчувствали на Катарина за обречената любов, на която явно щяла да посвети живота си, и очаквали от нея да издигне паметник от бронз и мрамор на разбитото си сърце. Вместо това тя се оженила за най-обикновен мъж, който нямал нищо общо с изкуството. Запазила приятелството си с Томазо, родила дете, излагала рядко, но продължила да работи в ателието си и дори изглеждала щастлива, когато се появявала на откриванията на изложби. Всеки си спомняше кога и къде я е срещнал, колко смутено е погледнала, какво е казала. В светлината на неосъществената ù любов дори най-баналната размяна на реплики добиваше нов смисъл.
Трета Част тук
© Христина Мирчева
Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника!