по заглавие   по съдържание

Митрополит Иларион Доростолски (1913 - 2009): "Благословени пътища" - Рим, Италия 1943 година

16.10.2019
Снимка 1

Публикува се по повод 10 години 

от кончината на Митрополит Иларион Доростолски.

Италия е страната, свързана с Всеобщата църковна история. Първото ми посещение вън от България бе до Рим, наречен „Вечен град”. Не знам доколко това название на града има оправдание от християнска гледна точка, тъй като трябва да кажем, че няма нищо вечно на тоя свят. Св. ап. Петър, считан за покровител на Рим, пише: „И ще дойде денят Господен, както крадец идва нощем, тогава небесата с шум ще преминат, стихиите ще пламнат и ще се разрушат, а земята и всички неща по нея ще изгорят”. Така че всичко ще се разруши, а вечен ще бъде градът на небето – „Горният Иерусалим”. Разсъждавайки по човешки, тия, които са дали това название „вечният град” на Рим, вероятно са имали предвид, че в него има много ценности – исторически паметници, паметници на изкуствата на Всеобщата и Църковната история, паметници, които може би ще пребъдат до свършека на света...

В ранните си години, като учител в Софийската духовна семинария, пожелах през лятната ваканция на 1943 г. да посетя тоя град. Записах се в един начален курс по италиански език на ул. „Ст. Караджа” срещу гимназията пред църквата „Св. Седмочисленици”. Понаучих нещо от езика, а и френският ми помагаше. И тъй тръгнах за Рим – сам, по свой начин. Началникът на Просветния отдел при Св. синод, архимандрит Йосиф (отпосле Нюйоркски митрополит), разбрал моето намерение да пътувам, предложил в заседание на Св. синод да ми се отпуснат пари за път. Получих 1000 лв. Билетът за отиване и връщане струваше 800 лв. Съвестно ми беше да харча останалите 200 лв., искаше ми се да ги върна. За моето пътуване с изненада прочетох в пресата: „Иларион отива на специализация в Рим”. Все пак това ми пътуване като че ли оправда донякъде това съобщение, тъй като с отиването си се записах в един курс за изучаване на италиански за чужденци – студенти, временно пребиваващи в Рим.

Пътувах с влак през Черна гора. Границата с Италия е на една височина, от която като премина влакът, се откри чудна панорама – отвисоко над гр. Триест. Вълнение, възхита ме обзе и си помислих: „Какво ли пък ще е в Рим!” В Рим пристигнах привечер. По препоръка от папския нунций в София монсеньор Пауло Папаларди бях посрещнат на гарата от пратеник на монсеньор Спина, началник на Източната конгрегация. Временно, за ден-два, бях настанен в едно монашеско подворие, после във вила „Каза Сан Франческо”. Това беше в новия тогава квартал на Рим – слънчев, красив. По тротоарите на улиците гледах разцъфнали се лянове, бели и червени и в други цветове, и разни декоративни храсти.

Вилата беше същински дворец с просторен парк, с дафинови и други благоуханни растения. Всичко хубаво, но това ми квартируване не бе по моите парични възможности – спестявания от скромната ми учителска заплата. Там отсядаха князе, принцове, разни дипломати, папски пълномощници и богаташи от чужбина. Храната беше с купони, хляб се полагаше на човек дневно 150 грама. Вилата обаче се поддържаше от папата и храната, като се изключи хлябът, бе обилна. Кой колкото иска можеше да си сипе от супниците, но аз се стеснявах повече от един черпак да си взема. Но да не занимавам читателя с битовата си обстановка за тогавашното време в Рим...

Това, което прави града славен и велик, са величествените църкви и исторически паметници. Църквата „Св. Петър” е строена близо 500 години. Наистина нещо величествено! Като се отпочне от олтара към изхода е отбелязано с черта на пода кои други катедрали в света се приближават до нейните размери по големина. Към централния вход на църквата водят 40-50 стъпала. Направи ми силно впечатление благоговейното молитвено отношение на идващите отдругаде християни, католици, изкачващи тия стъпала на колене. Ежегодно народът се тълпи за поклонение в тоя храм.

На мястото на тоя храм по предание е бил разпънат св. ап. Петър с главата надолу по негово желание, тъй като се считал недостоен да се сподоби по смъртта си на Господа Иисуса Христа.

В Православната църква не е прието релефното изображение на светиите, както и на Евангелски събития в иконите. В католицизма обаче, под влияние на развилото се в древността скултурно изкуство, изобразяват и светиите така.

В тая знаменита църква има мраморна статуя на ап. Петър, поставена високо, така че поклонниците едва достигат да се докоснат и целунат палеца на ходилото на крака му. За голямото почитание към апостола свидетелства това, че палецът му от целуванията се е полуизтрил. Целуване на статуя на светия в православието не е прието, затова и аз, влязъл в храма, само се прекръстих молитвено благоговейно, както подобава.

На храмовия празник – Петровден, бях в храма. Направи ми впечатление, че пението бе антифонно на два срещуположни балкона. Диригентът бе един – дирижиращ отдалеч и отсрещния хор. Това ми напомни антифонното пение в Православната църква, завещано от св. Игнатий Богоносец, на два клира, по подобие на пението, което той, в молитвен унес е чул от ангелските хорове, славословещи Бога.

Недалеч от тоя храм е базиликата в източен архитектурен строеж на св. ап. Павел, - също голям величествен храм. Построена е близо до мястото, наречено „Трите фонтана”. Това са три водни струи, събиращи се в една точка по средата, където по предание бил посочен св. ап. Павел. Като римски гражданин отдадена му е почтена смърт. Имах радостта да се поклоня на това свято място с благоговейна почит към „апостола на езичниците”, както се нарича в църковната история св. ап. Павел, тъй като е отправил 13 послания в писма – наставнически изложения, поместени след „Деяния на св. апостоли” в Библията.

Една от моите съкровени мечти бе да посетя гроба на св. Кирил, в мире Константин Философ. Той и брат му Методий са нашите славянски просветители.

Увенчани с ореол на святост, тия двама братя, ведно с най-приближените си ученици са дошли в Рим през 869 г., за да защитят правото да се проповядва на славянски словото Божие против тъй наречената „триезична ерес”. Според нея само на трите езика: еврейски, гръцки и латински може да се служи и проповядва Евангелското слово. На път за Рим във Венеция те са защитили правото да се благовести и служи и на славянски и всички езици. А в Рим били посрещнати тържествено от папа Адриан II, тъй като носели и мощите на св. Климент Римски, пострадал мъченически на заточение около 100-та година в Херсон.

Гробът на св. Кирил е в подземния етаж на първоначалния храм, посветен на св. Климент, в западния зид на който има бяла мраморна плоча с надпис: „В памят на българския равноапостолен просветител Св. Кирил – от българският народ” (869-1929 г.). Изпитах чувство на благоговеен трепет и може би това ме вдъхнови да проуча и пиша за тяхното просветително дело.

Посетих църквата „Санта Мария Маджоре”, където за пръв път в Рим при идване на светите братя се е чело св. Евангелие на славянски език. Радост и повишено патриотично чувство пълнеше душата ми в тоя храм с молитвен поглед към високия свод на храма.

Както всички чужденци, идващо в тоя град, и аз застанах срещу Колизеума, полуразрушен, но даващ пълна представа за ония кървави трагични сцени в него, когато пред очите на Нерон и неговите дворцови приближени християните, осъдени на смърт за твърдото си изповедание на вярата, са били разкъсвани от изгладнели лъвове и други кръвожадни зверове. Пред спомена на тези злодейни сцени от ония езически времена, сърцето на всеки християнин не може да не се изпълни с умиление и сърдечно преклонение пред подвига на изповедниците на вярата Христова, тържествено заявяващи „Християни сме и за вярата в Господа Иисуса Христа отдаваме живота си!” Много пъти посетих това място, както всички чужденци, черпещи сили в закаляване на вярата си като християни...

По време на моето посещение в Рим войната в Абисиния бе в разгара си. Често по улиците на Рим ме спираха хора и с прискърбие споменаваха за ужасите на войната. Спираха ме, защото аз бях облечен в расо по източноправославния канон, с дълга коса и брада и ме запитваха не съм ли брат от манастира „Грота ферата” – желязно оградения манастир. Заинтересувах се да узная нещо за тоя манастир. Той бил недалеч от Рим. Това е манастир на униатите или както самите те се титуловат официално „Църква по източния обряд”. Те служат във всичко по Православния ред, само че признават догмата за главенство на папата. Аз разпитах как може да се стигне дотам и един ден отидох. Във влака ме заговориха и се заинтересуваха какво дели Запада от Изтока в Христовата вяра. Аз бях словоохотлив и заговорих против „светия отец”, както благоговейно го наричат католиците. И някои се съгласиха с мен: „Право казва отчето.” Пътят не бе много дълъг. Когато влакът спря, при слизането ме задържаха полицаи. Вероятно им бе донесено за разговора във влака, защото монасите от манастира „Грота ферата” бяха облечени като мен. Поискаха ми да се легитимирам. Трябва да кажа, че ни най-малко не се изплаших. Напротив, бях жизнерадостен, при все че не носих паспорта си. Обясних им, че трябваше да го нося в джоба на подрастника до сърцето си, а от голямата горещина едва издържах. През деня се чувствах отпаднал, като болен. Затова го бях оставил, където квартирувах. Казах им да проверят по телефона и ще се уверят. А във вилата ме познаваха всички служещи. Те бяха много ласкаво разположени към мен. Полицаите в мое присъствие провериха по телефона и се увериха, че не съм опасен човек. Освободиха ме и дори ми показаха как да достигна до манастира.

Манастирът „Грота Ферата” не бе далеч от гарата. Направи ми впечатление величествената ограда и високият портал. По реда ми отвориха и с внимание ме заведоха при игумена. Той ме прие внимателно. Аз използвах случая да поискам учтиво, но с достойнство за православното расо, с което бях облечен, да остана месец там сред братята за икономия на скромния ми паричен запас и същевременно сред монасите да понауча езика добре. Той обаче отказа, като се обоснова, че продоволствието им е с купони. Казах, че имам купони за три месеца. Той обаче не прие да остана, но беше особено гостоприемен. Разведе ме да видя храма, съдохранителницата и гардероба с разнообразните одежди за богослужебно обличане. Показа ми печатницата, в която се набираше св. Евангелие от Матея на славянски език. Повечето от братята бяха на работа в градините над манастира. Най-после ме заведе в избата – там в едно каменно корито бяха натопени бутилки с вино за изстудяване. Игуменът каза:

- Вечерта, като се приберат братята монаси след дневния труд, ще се подкрепят с чаша студено вино.

Наля ми чаша вино и аз, който не бях много по пиенето, зажаднял поради горещината, изпих виното, сбогувах се и се върнах обратно в града. Братята, работещи във вилата-хотел, шеговито ме предупредиха занапред да нося със себе си паспорта из града. След ден-два и някои от познатите вече полицаи ме срещнаха из града и учтиво, с усмивка, напомниха да нося паспорта със себе си...

Един от хубавите ми спомени е посещението под старите дворци на Капитолия на тъмницата, в която бил затворен св. ап. Петър. Полумрачно подземие, благодатно озарено сякаш от тайнствената светлина от ниския, изсечен от камък свод, извика в мен свещени тръпки. Вживях се във вярата на тия, които са били ведно със светия апостол. Погледът ми се спря на водите на открит малък кладенец и ми бе пояснено: след апостоловата проповед бликнал изворът, за да кръсти съзатворниците, повярвали в Господа Христа. Оттогава и досега от тоя извор продължава да струи бистра вода, като аязмо, с която се поръсват посетителите за здраве. Тръгнах си, но видяното остава и до днес пред очите ми.

Все тогава имах радостта да посетя и някои от катакомбите. Първата бе тая на св. Агнеса край града и после знаменитите катакомби на св. Калист и св. Севастиян. Впоследствие в комунистическо време като протосингел изнасях беседи за видяното във В. Търново и другаде из епархията, посещавани масово от благочестия народ. Катакомбите са тесни подземни коридори, изсечени в скалист терен. По стените има ниши, издълбани в стените, служещи за гробници, с надписи и символически изображения – обикновено котва, символ на надежда за спасение, а и някои изображения на библейски събития, даващи дух и бодрост на християните. По кръстопътищата и разклоненията на коридорите в катакомбите има олтарни крипти, където ежедневно католически духовници служеха „безмълвна меса”, св. литургия. В тия тайнствени подземия – катакомбите, се пренасях с мисълта си в ония тревожни, но и блажени времена на гонения и се вживявах в страданията на мъчениците – прекръстиш ли се, ще почувстваш тяхната благословия и духовна подмога...

За да не остана съвсем без пари, реших да отпътувам преждевременно. Заверих си документите и в деня, в който тръгнах обратно за България, бе първата бомбардировка над Рим. Това не ме изплаши, страхувах се само да не остана без пари по пътя. Влаковете бяха препълнени с бягащи от Рим, но правеше впечатление, че по гарите войниците бяха безгрижни, весели, засмени, с китари да си акомпанират съвременни песни, като че ли са в щастливо политическо време. Влакът ме отведе във Венеция. Там трябваше да престоя цял ден. Полицаите не ми даваха да излизам от района на гарата. Аз обаче им заговорих, за да извикам у тях патриотичното им съзнание:

- Италия се слави по целия свят с Венеция, града във водите на морето и вие да не ми давате възможност да отнеса спомен мил от този град!

- Хайде върви – викнаха те развеселени, - но в определения час да бъдеш тук.

Поблагодарих и се отдалечих. Видях града, с множеството водни канали, красиви сгради, пред които спираха знаменитите гондоли и се възхищавах. В определения час се върнах, за да продължа. Военно време, суматоха и бъркотия. Следващата спирка бе в Неапол. В краткия престой поисках да видя знаменитата катедрала. Качих се на един трамвай. Запитах за катедралата. Трябваше да сляза на следващата спирка. Ватманът учтиво ми показа къде да сляза и накъде да продължа. Аз, за да не остана длъжник, че пътувам в трамвая, поисках да ми даде билет. Ватманът каза, че не е нужно, но аз настоях. Слязох доволен. Успях да видя знаменитостите на града. После продължих с влака и се наложи в Триест да изчакам друг влак през нощта. Край морето седнах на една пейка и задрямах с мисъл за видяното през деня.

Продължих вече по Балканите. Нощем гледах пожарища. Влакът бе обстрелван. Всички налягаха по пода, за да не бъдат улучени от стрелбата.

Когато влакът пристигна на софийската гара, вестникарчетата разнасяха тревожната вест: „Царят тежко болен!” Слизащите от влака смутено вземаха вестници, за да получат по-пълна информация.

След два дни камбаните траурно забиха. Разнесе се вестта за смъртта на цар Борис III. Голямата камбана на храма „Св. Александър Невски” в продължение на 10 дни биеше траурно и болезнено отекваше в сърцата на софиянци и идващите от цялата страна да запалят свещ за заупокоение...

  • Из „Благословени пътища”, Издателство „ПИК”, В. Търново, 2012, редактор проф. д-р Ивона Карачорова
  • Снимка: Архив на "Диаскоп"

 

Митрополит Иларион Доростолски в "Диаскоп":

"24 май 1968 - паметната дата в българската културна летопис"

"Пламъкът на Хилендар"

 "Факелът на писмената"

"Златното кандило"

 


 

© Диаскоп Комикс - Diaskop Comics

Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника.