ОБРАЗ И СЛОВО: "Проза в "Диаскоп" през 2017 година" - Антология X

14.12.2018
Снимка 1

През 2018 година "Диаскоп" ще предостави на читателите си по хронологичен ред в няколко поредни издания кратки цитати от всички публикувани автори в рубриката "Образ и слово - Проза" 2017 с желанието да не забравяме, припомняйки си силата на словото, като продължим все така да даваме поле за изява на писатели и издатели и през 2018 година.

Людмила Миндова, Роуз Тримейн, Константин Илиев,

Ришард Капушчински, Плутарх

 

Людмила Миндова: "Роман за името"

Дали заради всичките тези „часове на класния“ по-рано, които трябваше да създадат идеологически роботи, ти от малка предпочиташе приятелството на също такива деца като теб – уязвими, унижавани, без бъдеще? Но вие в Русе по едно време всичките бяхте такива. Какво бъдеще можеха да очакват децата, подложени на хлорните обгазявания в града? „Ще оцелеем ли и в това обгазяване?“ – сигурно са се питали наум всички майки, докато са бързали да закачат по прозорците влажните чаршафи, за да изолират поне с малко отровата и да я задържат вън от домовете си. А когато бяхте на училище? Кой ви пазеше тогава? Кой? Само от време на време ви учеха как се слага и сваля противогаз, но това беше само в часовете по военна подготовка, а при самите обгазявания противогази нямаше. Тогава запушвахте носовете си най-много с носни кърпи или марля.

Едва ли някога ще забравиш как в един първи учебен ден директорката, дружинната ръководителка и учителите поведоха цялото ви училище към Парка на възрожденците, зад Пантеона, за да отдадете почит на загиналите за свободата на отечеството и да прочетете стихотворения на големите български поети. Този път и теб те бяха включили в рецитала заедно с още около десетина други деца, които едно след друго трябваше да прочетат по едно стихотворение на Ботев, Вазов, Яворов, Дебелянов, Вапцаров, Смирненски… Когато дойде твоят ред, хлорната мъгла вече бе паднала така ниско, че човек не можеше да види и носа си. Всички кашляха и въпреки това един не се реши да извика „Спрете! Повече не може! Ще ни издушат!“ и ти, току-що излекувана от бронхиална астма, едва успяваше да си поемеш дъх, очите ти щипеха и течаха, а ти не смееше да ги докоснеш, за да не се излагаш пред строя, умираше от студ в тази лепкава синя мъгла, в „часа на синята мъгла“, но знаеше, че трябва да издържиш не толкова заради другите, колкото заради самата себе си.

 

Роуз Тримейн: "Американският любовник"

Наближаваше Коледа. В Лондон беше топло и свежо, но докато Фран стигна до къщата в гората, въздухът стана леденостуден.

Горската къща беше на майка ù, а майка ù се казваше Пеги, и Пеги започваше да остарява и да става начумерена и груба. Фран не обичаше да ходи при нея, но нямаше избор. Пеги си бе счупила дясната ръка, защото се бе спънала в „някакво гнусно парче метал, захвърлено в гората“.

– Можеше да бъде вълчи капан! Можеше да ме пререже наполовина.

Не я преряза наполовина, само я приведе в безпомощно състояние и я направи кисела заради гипса и болката.

Още щом видя Фран, Пеги ù се развика:

– Нищо не мога да свърша. Губя равновесие. Не мога дори да вървя като хората. Трябва да поемеш ти.

Фран понечи да прегърне майка си, но Пеги я отблъсна.

– Не, не! Не искам да ме докосваш. Ще ме смачкаш.

Затова Фран я остави на мира и се качи в стаята си – това си беше нейната стая цял живот, откакто бе на десет и семейството се премести в Норфък в къщата сред гората. Вътре беше студено. Фран включи електрическата печка с два реотана. После отиде до прозореца и се загледа навън, видя как декемврийското слънце поляга зад дъбовете и чинарите и оставя светла ивица, сякаш лунна пътека, по тясната рекичка, опасваща гората – Триб. Преди много години Фран и брат ù Джеймс се спускаха с кану по реката и си играеха на таитяни, и сега Фран си спомни, че играта на таитяни ги правеше толкова нелепо щастливи, че им беше трудно през всичките години след това да изпитат отново подобно щастие.

 

Константин Илиев: "Жизнерадостните стари актьори"

Срещал съм ги най-вече в провинциалните театри – тези  актьори от  времето,  когато изкуството не е било мода, а само любов и призвание. Те винаги първи си научават  ролите, не отсъстват от репетиции, не карат пребледнели от притеснение инспициенти да ги търсят по телефона, защото един час преди представлението са вече в гримьорните си. Обичам да общувам с тях – често имам чувството, че са по-млади от мен. След едно представление  в Театър 199 около Нова го- дина придружих Евдокия Фратева и Георги Фратев до малката им едноетажна къщичка в „Красна поляна“. В заснеженото дворче грееше елха със звезди и разноцветни лампички. Макар че нямат около себе си нито деца, нито внуци. И си помислих колко пъти трябваше да ми се напомня, докато се наканя да донеса един какъв да е боров клон за стаята на дъщеря ми.

Георги Фратев прибира купчината  пожълтели  книжа. Къде ли ще отидат  те след години? Някой беше казал, че пишел мемоари. Питам го. Той дига рамене: „Разбрах, че от мен писател няма да излезе“.

Киното у нас е сравнително младо. Но отдавна има солиден централен архив. Един ден такъв архив сигурно ще има и театърът. Дано този ден не бъде прекалено далече. За да могат жизнерадостните  актьори от поколението на Георги Фратев лично да попълнят фондовете му.

 

Ришард Капушчински: "Лапидарии IV-VI"

Има периоди на атрофия, на аномия на обществото. Тогава то става беззащитно, като организъм, в който имунната система е излязла от строя. В такова време е изгодна лъжата, изгодна е наглостта, всичко – простащината, самоувереността, цинизмът, предателството, всичко това е изгодно. Говорù очи в очи, че не си ти, а когато вече те хванат за ръката – викай, че това не е твоята ръка!

Това са страшни мигове за обществото. Трудно е да се вдигнеш от такова състояние, да станеш със собствени сили. Трябва да чакаш, докато се изчерпят вътрешните отровни извори на злото, докато то самото не изчезне, не се провали, не потъне вдън земята.

----
 
Може ли писането да промени нещо? Да. Дълбоко вярвам в това. Без тази вяра не бих успявал, не бих могъл да пиша. Разбира се, съзнавам всички ограничения, които поставят пред нас обстоятелствата, ситуациите, историята и времето. Затова моята вяра, макар и дълбока, не е абсолютна, не е сляпа.

В какво се изразява главното ограничение? В това, че писането само рядко, в изключителни случаи, влияе на хората и на хода на историята пряко, радикално и незабавно. Въздействието на писаното слово е по-скоро косвено, а може би дори на пръв поглед, в първия миг – невидимо, незабележимо. Защото е необходимо време то да достигне до съзнанието на възприемащия, време, за да започне да формира това съзнание, да го променя и едва по този заобиколен път да влияе по-късно на нашите решения, нагласи и действия.

За да може писането да промени нещо, решават не само авторите, но преди всичко възприемащите, читателите, тяхната чувствителност и доверие в словото, тяхната готовност и желание да реагират, да отговорят на полученото слово. Значение има също така контекстът, в който словото попада и е възприемано, атмосферата на средата, климатът на времето, състоянието на господстващата култура. Често това са обстоятелства, които могат да отслабят и дори да унищожат ценността и силата на написаното, върху които авторът – създателят на текста – няма някакво особено влияние.

Обаче въпреки тези пречки и бариери аз съм уверен, че писането може да променя, и то да променя много. Казвам това въз основа на опита на много мои колеги, които рискуваха живота си, а понякога дори отдаваха живота си, та със своята работа и писане не само просто да информират за това, което става в света, но и с тази информация да променят заварената действителност, да демаскират злото, да оздравяват ситуацията, да правят света по-човешки.

 

Плутарх: "Доблестта на жените"

Ние с Тукидид[1], Клея[2], не сме на едно и също мнение за добродетелността на жените. Той заявява, че най-добрата жена е тази, за която се говори най-малко от външни хора, било за укор, било за похвала, и смята, че както тялото, така и името на добрата жена трябва да е затворено вкъщи и да не излиза навън. Горгий[3] ми се струва по-изтънчен, защото настоява не външният вид на жената, а нейната славата да бъде известна на мнозина. Изглежда най-добре е установен римският обичай, който разрешава подобаващите публични възхвали на жените, както на мъжете, след като те починат. Затова, след като почина Леонтида[4], най-добродетелната жена, и тогава веднага имахме с теб дълъг разговор, който не беше лишен от утешението, което може да предложи един философ. И сега, както пожела, ти написах допълнително останалото от нещата, които се разказват за това, че добродетелта на мъжа и жената е една и съща. То съдържа построено на факти историческо изложение, а не е съчинено за наслада на слуха. Ако в убеждаващия аргумент има и приятен елемент в следствие на природата на примера, разказът не избягва прелестта, която подпомага доказателството, нито се срамува

                        „с Музите
                        Харитите да свърже
                        в най-прекрасно съжителство“[5],
 

както казва Еврипид. Така той вплита убеждението в любовта на душата към красивото.

Хайде, ако казваме, че живописта на мъжете и жените е една и съща и представяме такива творби на жени, каквито са оставили Апелес, Зевксис или Никомах[6], нима човек би ни упрекнал, че целим повече да се харесаме и да очароваме, отколкото да убеждаваме? Аз не мисля.

Какво друго? Ако показваме, че поезията или гадателското изкуство не е едно при мъжете и друго при жените, а е същото, и сравняваме песните на Сафо[7] с тези на Анакреонт[8] или предсказанията на Сибила[9] с тези на Бакид[10], ще може ли някой да обвини справедливо изложението, защото води слушателя към убедеността, докато той се радва и се наслаждава? И това не бихме казали.

Всъщност няма друга по-добра възможност да проучим приликата и разликата между женската и мъжката добродетелност, освен като съпоставяме жизнен път с жизнен път и дела с дела, както правим при творбите на голямото изкуство. И като обсъждаме дали имат един и същ характер и вид, що се отнася до най-важното им общо свойство и сила, склонността към велики дела на Семирамида[11] и на Сезострис[12], интелигентността на Танаквил[13] и на Сервий[14], твърдостта на духа на Порция[15] и на Брут[16] или на Пелопид[17]и на Тимоклея[18].  Защото заради природата си добродетелите приемат като собствена окраска някакви други разлики и се оприличават на лежащите в основата им обичаи и на темперамента, възпитанието и начина на живот на хората. Ахил[19] е смел по един начин, а Аякс[20] по друг. Мъдростта на Одисей[21] не е еднаква с тази на Нестор[22], нито Катон[23] е справедлив по същия начин като Агезилай[24], нито Ирина[25] обича мъжа си по същия начин като Алкестида[26], нито Корнелия[27] е благородна по същия начин като Олимпиада[28]. Въпреки това обаче нека не създаваме много и различни мъжества, мъдрости и справедливости, ако само индивидуалните различия не отклоняват нито една от тези добродетели от собственото ù определение.

Засега ще пропусна онези случки, които са прекалено известни и за които смятам, че със сигурност имаш сведения и си научила, докато си чела книги. Ще направя изключение само за някои достойни да бъдат чути епизоди, ако са убягнали от вниманието на тези, които са разказали преди нас общодостъпните и направени публично достояние истории.

 

 
 
 
 
 
 
 

 

 

 


 

© Христина Мирчева

Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника.