Владимир Левчев: "Абсолютната политическа коректност също е диктатура"

Разговор на Христина Мирчева с Владимир Левчев - поет, писател, журналист, общественик - за любовта на площада, за без-края на изкуството и вечността на духовното...

Малко предистория:

По покана на госпожа Емилия Миразчийска, издател на последната поетична книга на Владимир Левчев "Любов на площада", изд. Скалино, чиято премиера предстои в Петното на Роршах, Пловдив на 13 януари 2015 година, е този разговор.

В дните на кореспонденция с поета и преводач Владимир Левчев между шести и дванайсти януари - на 07януари 2015, станахме свидетели на убийствения атентат в Париж и смъртта на карикатуристите от сатиричния седмичник "Шарли ебдо".

Невъзможно беше нашият разговор по течението си да заобиколи плътната стена от изказвания, мнения, дебати относно трагичните обстоятелства или да подмине стената от демонстранти в следващите дни. Затова започвам с коментар, който авторът изпрати по моя молба и който е публикуван в неговия личен Фейсбук профил тези дни:

"Има страни, в които жените са задължени да носят бурка/фередже и страни, в които това им е забранено. Аз смятам, че ако никой не ги задължава, а сами избират, това е тяхно право. Макар че и терористите и престъпниците крият лицата си и в този случай никой нормален човек не би казал, че това е тяхно право. В някои култури е нормално хората да ходят голи пред всички. Всеки трябва да има това право поне вкъщи и на нудистки плаж. Но в повечето страни е забранено да се ходи гол по улицата. Има страни, в които някаква религия или нейните правила и норми са задължителни за всички. И това е диктатура. И има страни - като бившите комунистически, в които религията по принцип се смята за зло. И това също е диктатура. Абсолютната политическа коректност също е диктатура. Миналата седмица покрай масовото убийство на карикатуристи в "Шарли ебдо" стана популярна карикатурата, представляваща празен лист с надпис: "Моля, наслаждавайте се отговорно на тази културно, етнически, религиозно и политически коректна карикатура!"

Не е приятно да видим, че някой се подиграва с нашата култура, народност, религия или политически убеждения. Но ако решим да убиваме всеки, който не сe облича (или съблича) както ни харесва, който не вярват в това, в което ние вярваме, който осмива (може би грозно) с думи или карикатури нашата култура, нашата народност, нашата религия, това ще бъде краят на цивилизацията. Някой ти се присмива - ти вадиш пистолет и го застрелваш. После друг те застрелва, просто защото не му харесва глупавата ти усмивка. Или за да ти отмъсти за греховете на твоя народ към неговия народ. После твоите деца отмъщават на неговите... И така до края на света... Трябва ли да се връщаме към това? Може ли светът да съществува така?" Вл.Л.

*****

"Любов на площада". Не е ли оксиморон?

Само на пръв поглед. Фигуративно казано, когато човек пише любовни стихотворения и ги публикува, той изнася любовта си на площада. От друга страна, хората излизат на площада за някакво колективно действие, като протестите от лятото на миналата година в София, или внасянето на петицията на Екогласност в Народното събрание малко преди 10 ноември 1989. Те правят това не толкова от омраза към властта, колкото от любов към истината, към справедливостта, към страната си. Така че и това е любов на площада.

Моята поетична книга с това заглавие е всъщност сборник от любовни и политически стихотворения, писани през последните 35 години. Те са стихотворения с функция, стихотворения с адресат, а не просто изящна словесност, не просто „изкуство за изкуството“. Трите части на книгата ми са озаглавени „Любов“, „На площада“ и „Бог“.

Любов ли е Бог? В твоята поезия? В мислите и надеждите ти?

Бог е любов. Това, което споява света, пречи му да се разпадне. Ако има ад, то е липсата на любов. Гневът, завистта, омразата са разрушителни и за този, който им се отдава, както за другите около него.

В този ред – имаш и друга книга с подобно заглавие "Любов и смърт". "Любов на площада" продължение ли е по темата?

Да. В „Любов и смърт“ имах един „анти-постмодерен“ манифест, който се явява в по-концентрирана форма, вече като стихотворение в проза, на корицата на новата ми книга. Изкуството трябва да има мисия. То трябва да съ-общава. Както Архангелът Съ-общава добрата вест на Дева Мария.

В отзив за твоята книга Петя Хайнрих написа: "политическото и любовта се вплитат едно в друго". Винаги ли е било възможно подобно вплитане или е плод от по-късен етап на развитие, когато човек разбира, че личният живот е неотменна част от "площадната реалност"?

Аз никога не съм се смятал за политически поет. Но съм писал отделни политически стихотворения още през 80-те, за които съм имал проблеми. Те са в книгата. В един момент си дадох сметка, че и много други лирико-философски стихотворения имат и политически подтекст. Метафорите в поезията могат да се оприличат на куфар с двойно дъно, в който понякога „контрабандно“ се пренасят до читателя „опасни“ политически идеи. Но това не е единствената функция на метафорите. Те са начин да се изрази неизразимото със средствата на обикновения разговорен език. Поезията е един по-„кондензиран“ език, който може да изрази неизразимото: от лични емоции, които нямат точно име, до религиозни или чисто философски прозрения, които достигаме по-скоро чрез интуицията, отколкото чрез разума. Поезията открива в света други, не причинно-следствени връзки. Това, което Юнг нарича „синхронност“.

Би ли се върнал отново към живота си на емигрант? Ако – да, защо. И ако – не, защо?

Имам едно стихотворение „Невъзвръщенец“. Това заглавие носи, разбира се и политически смисъл, защото „невъзвръщенец“ беше една дума ползвана по комунистическо време за хора, които са „избягали“ на Запад и вече никога не могат да се върнат. Но моята идея в това стихотворение е, че ние всички сме „невъзвръщенци“, защото не можем да се върнем в миналото си. В този смисъл моят живот на емигрант никога не е приключвал.

Впрочем думата „невъзвръщенец“ е непреводима на английски. В английски превод стихотворението е “The Refugee”,което е по-скоро „Бежанецът“. Последната от четирите ми американски книги е озаглавена така,“The Refugee”.

Чувствам се някак обречен да бъда емигрант навсякъде, дори в родината си.

Освен че издаваш книги, водиш и личен блог, в който често пъти коментираш актуални политически събития. Можеш ли лаконично да опишеш политическата и икономическа ситуация в момента. Има ли надежда за България?

Нали знаеш – надеждата умира последна...(усмивка) У нас има много тежки проблеми – корупцията на първо място, която е и основната причина за бедността. Но все пак България е най-бедната страна в Европейския съюз, т.е. най-бедната от най-богатите страни в света. Мисля че нашето черногледство, а то за съжаление се оказва характерна черта на съвременния българин, силно ни пречи да живеем по-добре. Веднъж писах в блога си, че от 25 години ( ако не и повече, само че по комунистическо време за тези неща не се говореше публично) чувам, че вече сме достигнали дъното, че никога не сме били по-зле от сега. Това, разбира се, изобщо не е вярно. Били сме много по-зле от сега. Но ако преди 25 години сме стигнали дъното и 25 години продължаваме да копаем все по-надолу от дъното, то сигурно скоро ще видим слънчевото лятно небе над австралийските плажове...

Но да се върнем към литературата. Четеш ли съвременна българска поезия и проза? Имаш ли фаворити сред българските поети и прозаици? Или някой, на когото си дори ревностен почитател. Коя книга те е впечатлила най-много напоследък?

У нас има чудесно многообразие от талантливи млади писатели. Трудно е вече да видим някаква канонична пирамида, на върха на която стърчи един самотен гений. И по-добре, че е така. Има читатели с различен вкус и чудесни български автори за всякакви вкусове. Да не говорим за многообразието в електронното пространство. Между авторите с поетически книги публикувани  през последната година, които съм чел и харесал, бих споменал Иван Ланджев, Белослава Димитрова, Иво Рафаилов, Стефан Иванов, Владислав Христов, Яна Пункина, Иван Христов, Роман Кисьов, Катерина Стойкова-Клемер, Йордан Ефтимов, Нели Добринова, Поли Муканова, Аксиния Михайлова. И тук говоря само за по-младите от мен и само за поезията.

"Любов на площада", изд. Скалино... По мои наблюдения някои от "малките" издателства работят изключително добре, контактувайки постоянно със своите автори – което е част не само от един добър маркетинг, но и от така необходимите топли отношения между автор и издател. Така ли е наистина?

Точно така е. Емилия Миразчийска, която е моят издател полага големи грижи за авторите си, за всеки от тях, по-точно от нас, за промоцията на всяка книга. Това е много трудно да стане в едно голямо издателство, което издава стотици най-различни книги годишно. Предимството на големите издателства е, че те по-лесно покриват целия пазар в страната, книгите им са във всички книжарници. Но поезията, лирическата поезия, все пак е по-камерен жанр. Най-много стихосбирки се продават на четения. Традиционно поезията предполага личен контакт. Тя се пее дори. На сръбски и македонски стихотворение е  „песма“ или „песна“ . „Лирика“ идва от лира. Епосът също се е пеел – на мегдана, на площада.

Ще можем ли да се радваме някога на такъв момент в родния литературен живот, когато писателският труд ще бъде възнаграждаван по достойнство? Съществува ли изобщо подобна перспектива и защо този въпрос, уж срамежливо, се подминава – може би поради някакво и нечие удобство?

Писателският труд рядко е бивал възнаграждаван по достойнство, ако говорим за парично възнаграждение.  Знаем, че много големи творци са живeли в мизерия. Но писателят по дефиниция е суетен. Той се представя пред някаква публика като актьора, изпълнителя. Дори това да е въображаема публика. Никой не пише само за себе си, освен ако не говорим за личен дневник, механична протеза на паметта, писмо до себе си, за да не забравим нещо. Голямата награда за писателя е читателят да го разбере и хареса. Възхищавам се на стоицизма на гении като Емили Дикинсън, която разговаря цял живот със своя читател, но никога приживе не е публикувала почти нищо и не е била известна, освен на близките си. Лошото е, че мнозина днес гледат на произведенията си като на стока, а на известността като на добра продаваемост. И понякога гласовете на истински талантливи хора изчезват в общата врява.

Връщам се към един от по-първите въпроси: "Постмодерното е старомодно". Обявяваш край на постмодернизма? Изкуството не обяви ли своя край чрез постмодернизма? Възможно ли е да има връщане назад?

Изкуството обяви своя край още с модернизма. Още през 1915 година Казимир Малевич излага своя Черен квадрат ( на бял фон). Това е иконно изображение на супрематизма. Малевич пише: „За живопис в супрематизма не може да става и дума. Живописта отдавна е отживелица, и самият художник , предразсъдък от миналото…“ А през 1917 Марсел Дюшан излага един истински писоар, подписан от него и озаглавен „фонтан“. Това е дядото на пост-модерните инсталации.Така че още модернизмът от началото на миналия век обявява края на изкуството. А постмодернизмът е просто края, самоунищожението на модернизма.

 Връщане назад е възможно и винаги е имало. Самият Ренесанс е „възраждане“ на античното изкуство. Макар че не можем да влезем два пъти в същата река – и завръщането всъщност е ново начало.

 В моя „анти-постмодерен“ манифест казвам така: „Изкуството трябва да има мисия. Изкуството не е стока, нито е само игра. Не е игра на криеница, а ритуал в храма.  Послание от другия свят.“ Бих искал да се върнем по нов начин към модерното и пред-модерното, към пред-гутенберговото дори, когато поезията не се е печатала, а се е пеела, когато художниците са били служители в Храма, а не търговци.

Последната ти книга е книга с разкази – "Сънувани". Можеш ли да споделиш твоя тайна около писането – на поезия, и на проза?

Андре Бретон казва, че поезията се прави в леглото като любовта. И това е доста мъдро, защото истинското поетично мислене е на границата между будността и съня, когато съзнанието е голо и напълно свободно от предразсъдъци, не се страхува от абсурда и глупостта, не се самоцензурира. Тогава се свързваме с подсъзнанието, което не ни говори на  рационален език. Поезията е език, който може да изрази неизразимото, да покаже емоции, които не могат да се изкажат, които нямат имена.

Прозата е разказ. Тя не се прави в леглото, а е плод на жизнен опит и наблюдения върху света. Винаги съм искал да напиша реалистичен роман, да разказвам истински вълнуващи истории, а не да пиша дълги стихотворения или постмодерни персонални есета и да ги наричам романи. Късият разказ обаче е жанр, който по някакъв начин свързва поезията с прозата. Разказът, за разлика от романа, може да е фокусиран върху едно настроение, едно мимолетно вътрешно преживяване. Но все пак трябва да е разказ. Нещо да става. Дори да е сън. Трябва да има герой (или герои) и разказвач.

Това, на което никога не си изменял?

Вярата, че приказния, магическия свят на духовността е вечен, както го чувстват децата.

Това, с което не можеш да се примириш?

Духовната смърт, избледняването на света. И личната ми вина за това.

Което не можеш да простиш?

Бог и смъртта са всеопрощаващи. Да, вярвам, че и Бог е всеопрощаващ в крайна сметка, след наказанието на съвестта. Която ни гризе като червеите.

Бих искал да мога да простя на всички и на себе си за всичко. Макар че за престъпленията, които хората вършат към другите и към себе си не може да се прощава на този свят. Иначе грешките или греховете ще се повтарят.

Да забравиш?

Страхувам се, че всичко е забравимо. Искам да си спомням всичко, макар че някои спомени са трудни за понасяне.

Твоето творческо кредо?

Да няма никакъв фалш. Нещата да бъдат истински. Но за да бъдат нещата истински в изкуството, трябва да се натрупа творческо умение, трябва труд и старание. Лесното и безотговорно писане в крайна сметка ражда фалшиво произведение.

Твоето послание към читателите на Диаскоп!

Бъдете щастливи!

Владимир Левчев в "Диаскоп":

"Най-важните неща се случват в хаоса, на площада, между другото..."

"Петя Хайнрих - Поезията на Владимир Левчев е от сънища, видения, вятър и Бог..."

Владимир Левчев в Уикипедия тук

Снимките са предоставени от Владимир Левчев