Стефан Кисьов: На „Ангел Кънчев” 5

На „Ангел Кънчев”5

Девет години след като прелъстих Пола МакГра, девственицата от Дъблин заради която написах романа „Джубокс”, се обадих на Георги Цанков по телефона. Бихме си среща. После хванах рейса от Бистрица, който минаваше през Драгалевци и слязох на Хладилника, откъдето с трамвай се добрах до НДК.

Беше хубав октомврийски ден. Из София имаше разлепени плакати на кандидати за кметове, падаха листа от дърветата.

По „Раковска” стигнах „Славейков”, завих по „Солунска” и се озовах пред съюза на българските писатели на „Ангел Кънчев”5. Там свенливи мутри от охраната на Мултигруп разговаряха с жена. Огледах ги и влязох в кафенето. Минавеше обяд.

Изкачих стъпалата към площадката с клозета, завих край стъкления салон и свалих черните очила. Видях Георги Цанков. Той се надигна от масата срещу бара и ми махна. Хората около него не ми обърнаха внимание, но и аз – на тях.

Ръкувахме се и седнахме на следващата маса в ниското. На нея имаше табелка.

Цифрата „6” с червена боя.

На всички маси имаше табелки.

-Не съм идвал тук от години – казах.

-Кафенето беше в ремонт –отвърна той. Беше подстригал брадата си.

Дойде сервитьорка с дълга пола.

-Какво ще желаете? – измънка.

Аз желаех кафе, а Горги Цанков – кафе и сода.

Тя ги донесе. Изсипах захарта от пакетчето в моята чаша. Поговорихме за „Джубокс”. Георги Цанков го беше занесъл в някакво издателство. В момента имало панаир на книгата във Франкфурт. Издателката била във Франкфурт. Не ставало бързо.

Появи се наедрял мъж с бяла коса. Ръкува се с Георги Цанков и седна при нас.

-Светилото на българската поезия – Николай Кънчев – каза Георги Цанков.

-А това млад събрат по перо ли е? – погледна ме светилото.

Георги Цанков каза, че съм му приятел, извади от чантата си два формуляра и му ги подаде. На тях пишеше

„Ху ис ху в българската наука, образование и култура”.

-Ще го попълниш ли до понеделник?

-Дано да успея – промърмори поетът. Отвъри дипломатическо куфарче и мушна формулярите вътре. Беше пълно с нови книжки. Май  - негови.

-Кой ще спечели изборите за кмет? – подсмихна се Георги Цанков.

-Ренета Инджова – отсече Кънчев.

Георги Цанков се засмя.

-Защо се смееш?

-Народът иска синьо.

-Миналите избори бях във Виена и познах, че социалистите ще спечелят.

-Оттам се вижда по-добре.

-Наистина ли? – замисли се Николай Кънчев.

И се намръщи.

-Той е добър поет, но с тежък характер – засмя се Георги Цанков.

Дойде още един наедрял мъж, но не толкова висок колкото Николай Кънчев, а и коремът му беше по-голям. Освен това носеше пуловер.

-Защо не си ме споменал? – извика той.

-Тове е големият поет Петър Алипиев от Варна – представи ми го Георги Цанков.

Те започнаха да си обясняват защо Петър Алипиев не е споменат.

-Губите електорат – каза им Николай Кънчев след малко.

Зачудих се дали той е споменат.

Георги Цанков беше критик.

Няколко старци влязоха в кафенето. Закрепиха се на една маса и впиха очи в краката на барманката.

Те се виждаха.

-Кой вестник повече ти харесва? – попита поетът Алипиев.

-„Литературен вестник” – отговори Николай Кънчев.

-Защо?

-Чувства се, че там работят млади хора.

-„Български писател”?

-Изобщо не ми говори.

Петър Алипиев отида де си купува билет за Варна, а Георги Цанков просто си отиде. С Николай Кънчев останахме сами.

-Колко време сте били в Австрия? – полюбопитствах.

-Жена ми беше културно аташе във Виена – рече той.

Сервитьорката смени пепелника.

-Искате ли още нещо? – попита ни.

Не искахме.

Тя се отдалечи.

-Дали Георги Цанков си плати? – зачуди се Николай Кънчев.

-Все аз оправям сметките – отвърнах.

После се махнах. Оплакнах очи в краката на барманката.

Бяха единственото ново нещо след ремонта.

Излязох и тръгнах по „Ангел Кънчев” към НДК. След „Солунска” един багер копаеше улицата. След него се точеше безкрайна върволица от коли. Чакаха, но не виждаха багера. Той беше закрит от един камион.

-Какво правят там? – попита ме един шофьор в червено БМВ.

-Дупка – казах му аз.