по заглавие   по съдържание

Димитрина Бояджиева: "Сенки на палми" - "Стая с камина"

15.03.2018
Снимка 1

Ако се чудите къде е слънцето – тук е. И аз съм тук -  в Лисабон. Тук е и  художничката Оксана Родригеш. Рисува предимно кучета, котки и коне. Рисува и стъклени чаши. Рисува ги много майсторски.  Съпругът й  Маноло Родригеш има винарна и  виното блести като кехлибар в чашите, а кучетата и котките  са толкова истински, че всеки момент  очакваш  да се чуе лай и мяукане. Точно това прави картините й продаваеми, уверява ме Серьожа. И аз съм художничка, но  моите картини не се купуват и Серьожа ме увещава да открия ателие за ноктопластика. Пари ще направиш,  уверява ме той, жените са луди по изящен рисуван маникюр. Серьожа е много практичен, той  е с фитнес образование и за разлика от мен е роден тук.  Обича да разказва за Белия параход, с който дядо му Сергей през 1923 г. е бил изселен от Съветска Русия. Болшевиките, като се справили  с враговете, разправя той, възникнал въпросът какво да правят с интелигенти като дядо му - те не са против тях, но не са и с тях  - и вместо да ги убиват, ги натоварват на Белия кораб, корабът на философите, както обича да казва Серьожа, и враговете отплували.  Ей с този кораб дядо му на Серьожа  стигнал  в Лисабон.

Лариса,  приятелката на Оксана Родригеш, и тя е тук, в Лисабон.  Когато пристигнала, се питала къде може да срещне богат мъж и решила да кандидатства за стюард на яхта. Точно на кастинга Аделмиро Фито, притежател на пет яхти,  запленен от Ларисината мамещата  женственост, вместо за стюардеса  я взел  за съпруга.  Оксана Родригеш, както и Лариса Фито, са рускини, но когато перестройката  раздаде лошите си  карти за  "страна огромная" и "огромная"  се  разпадна, те, като всички съветски възпитанички,  усилено започнали да спрягат чужди глаголи.  И ето ги -препакетирани са вече  тук.  В този петъчен следобед  ние сме се събрали в „Casa do fado” - малка гостилничка  с палми отпред и певица в съпровод на  две китари. Звуците, достигащи до нас, изразяват самота. За Серьожа -  и копнеж по парахода на философите, за Оксана Родригеш обаче - любовна мъка. Тя обича Серьожа. Обича го страстно, но Серьожа не й вяра – неговият баща няма винарна. Днес,  както винаги, Серьожа ме ухажва нехайно и шепне: Ще се качим на Белия параход, ще видиш. Ще се качим на парахода на философите и ще отплуваме. Аз се правя, че му вярвам - то си е негова мечта, но казвам: „Внимавай,  Ливия те наблюдава. Ливия Кубански - мило, мургаво момиче, го наблюдава с отчайваща сдържаност. Серьожа кара лукава авантюра с Ливия,  а Оксана Родригеш  ненавижда Ливия. „Да не бъркаме похотта с любовта, нервничи Оксана, похотта е грях, а този грях е  забранен  от вехтозаветния закон: „не прелюбодействай”. В случая Серьожа не прелюбодейства, защото  не е обвързан.  За него Ливия е едно захарче, с което да преглътне горчивината на живота си -  копнежа по белия параход.  Малко неща можеха да помрачат този копнеж до  момента и Ливия се яви в живота му като късна благословия. За пръв път Серьожа  я видя в квартирата ми. Бях я поканила да ми позира. Когато Серьожа влезе, спря погледа си на Ливия само за миг, каза ми: хубава е! и обеща повече да не гледа към нея. Но докато я рисувах, Ливия  така се преобрази, че когато свърших картината, тях вече ги нямаше. Така започна лукавата авантюра. Явно, докато съм рисувала, Серьожа се е наслаждавал на обутата в шорти Ливия, а мечтата по Белия параход  е продължавала да го омагьосва,  и таейки в съзнанието му. Съгласете се, каквато и да е била дължината на носа на Клеопатра или плътността на устните й, със своето отсъствие тя и до днес е загадка и всеки творец я сътворява по свое въображение.

В  късния петъчен следобед слънцето пръска зной отвън върху палмите пред  малката гостилничка,  но вътре е прохладно. Тук идват  много славяни като мен, отзовали се в Лисабон да търсят по-добър живот. Сега певицата си почива и само  звуците на фадото от едната китара витаят около нас като  копнеж по недостижимото или като вътрешна болка. Знаем, че нищо не е вечно, че всичко има край.  Като фитнес инструктор Серьожа не държи да остави себе си  в тази авантюра. Само хората на изкуството оставят името си в твърдия камък или върху  лист хартия. Други хора дори с ножче върху кора на някое дърво. Сигурна съм, че Серьожа не е казал на Ливия това, което й се иска да чуе, не е споменавал думата любов, но в момента то няма никакво значение. Човек не обича по начина, по който го обичат. Както и да е. Питието блести като кехлибар в чашите ни, точно както ги рисува Оксана Родригеш. Сега обаче чашата на Оксана  е празна. Любовната мъка по Серьожа я кара да пие неудържимо. И чашата на приятелката й Лариса също е празна. Ако Аделмиро Фито не беше я взел за съпруга, сега можеше да бъде стюардеса на някоя яхта. „Наздраве”, казвам им аз  и над ръба на чашата  поглеждам  навън. Виждаше се как сенките на палмите са изчезнали и вечерният здрач гали целия Лисабон.

 

Разказ от последната книгата на Димитрина Бояджиева "Книга с камина", 2017

 

Илюстрация: © Георги Чепилев

 

 Димитрина Бояджиева в "Диаскоп":

 


   

  © Христина Мирчева

Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника.