Николай Нейчев: "Л. Н. Толстой, Ф. М. Достоевски и руският месианизъм от втората половина на ХІХ век" - IX

10.02.2018
Снимка 1

Продължение от Осма Част тук

 

ІІ. 

"Война и Мир" и "Братя Карамазови" в аспекта на руската месианистична идея

1.

Двата знаменити текста проявяват ясно доловими изо­мор­фи­з­ми и на идей­но ниво. Всеки читател, дори бегло за­по­знатият с “Война и Мир”, е за­бе­ля­зал, че основна опозиция в произ­ве­де­ни­ето е дихотомията Запад-Изток. Тя “де­ли” геогра­ф­ски, идео­ло­­ги­че­с­ки, религиозно и цивилизационно “прос­т­ран­­с­­тво­то” на тек­ста и се свързва изконно с антиномията Война-Мир, фо­ку­си­ра­­на в заглавието на творбата (Вой­на=Запад; Мир=Изток). Нап­ример ко­га­то Толстой говори за това, че “силите на За­пад­на Европа (…) потеглиха от за­пад на изток към границите на Русия” [т. 3, ч. 1, І: 7], на пръв по­глед запад-из­ток показва ори­ен­ти­ра­но придвижване в гео­гра­фското пространството (впро­чем тер­минът “ори­ен­та­ция” означава да се намери “ориентирът”, “Ори­­ен­тът” – т. е. из­­­точната посока). Но в израза “хората на За­па­да вървяха към Из­ток”, т. е. към хората на Изтока [пак там: 10] ан­тиномичният бином За­пад-Изток започва да придобива ве­­че глобални измерения, да се възприема ка­то сблъсък между два свята, между две Цивилизации. За автора този “сблъ­сък” е “нео­бикновено”, “грамадно”, т. е. единстве­но по рода си “съ­би­тие”. Толстой се опитва да обясни причините, кои­то са пре­ди­з­ви­к­али това из­ключително Събитие и стига до из­вода, че То Е произтекло не защото “На­полеон бил вла­с­то­лю­бив, Алек­сан­дър – твърд, английската политика – хит­ра и хер­цог Олден­бург­с­ки – оскърбен”, нещо повече – за писателя, “съ­­зер­ца­ващ съ­би­ти­е­то”, причините “са безброй”, защото “кол­кото повече се за­дъл­бо­чаваме в търсене причините, тол­ко­ва повече откриваме та­ки­ва и всяка от­делно взета при­чи­на или цяла редица причини ни се струват еднакво ис­тин­ски са­ми по себе си и еднакво не­дей­с­т­ви­­телни по нищожността си в сравнение с грамадността на съ­би­тието…” [пак там: 8-9]. Сле­дователно за Толстой вси­ч­ки земни при­чини са ак­ци­ден­т­ни (случайни) – те са каузални единствено по отношение на про­фанното случване на историята, но за гра­мад­ното Съ­би­тие ситуацията е различна. Това Събитие извира от без­д­ни­те на фа­та­лис­тичния метафизис (То Е “трябвало да ста­не са­мо защото е трябвало да стане” – пак там: 9-10) и има тран­­с­цендентал­но оправдание, тъй като е било “пре­до­пре­де­ле­но от векове” [пак там: 11] и “отгоре” [т. 3, ч. 2, ХХVІІІ: 237]. За ав­то­ра на “Война и Мир” профанното битие на ис­то­рията е от­ра­же­ние на един Бо­же­с­твен примордиа­лен, из­ко­нен Първожест и се явява земно продължение на Све­ще­на­та История. С други ду­ми, войната от 1812 година не е про­с­то и само обик­новена, кон­к­ретна война, а е повторение на ми­та за Войната, на Войната изоб­­що и по принцип, затова е ре­зонна алюзията между мита за Тро­янската вой­на и На­по­ле­оновата; между горящата Троя и го­рящата Москва; между Па­­рис и Пиер; между Хубавата Елена и красавицата Елен Ку­рагина [вж. т. 2, ч. 3, І: 266-267, 273]. Както е ре­зонна и ана­ло­ги­ята, която се прави в текста меж­ду похода на Алек­­сан­дър Македонски и похода от 1812 година; между На­по­ле­­он Ве­лики и Александър Велики; между скитската държава и Ру­­сия [вж. т. 3, ч. 1, ІІ: 12-13]. Нека видим сега как се проявява би­но­мът Запад-Изток и у Дос­то­ев­ски, и по-конкретно в света на ро­ма­на “Братя Карамазови”.

Опозицията Изток-Запад е може би най-ясно изразена­та ан­ти­теза как­то в публицистичното, така и в художес­т­­ве­­но­то твор­чес­тво на Достоевски. И у него тя е прово­ки­ра­на не от някакви пол­итически, социални, икономически, кул­­турни или на­ро­до­пси­хологически причини (за писателя те са само след­с­твия), а но­си най-вече религиозен характер. За ав­тора на “Братя Кар­а­ма­­зо­ви” Западът винаги се свързва с ин­ферналното, обладало ое­зичилата се За­пад­на Европа, ко­я­то е загубила Христовия Лик [вж. Достоевски: т. 11: 436-456], докато Изтокът е синоним на спа­сението, защото Из­то­кът (всъщност Ру­сия) е съхранил чис­тия православен Об­раз на вярата [пак там: 60, 358]. В “Бра­тя Ка­рамазови” то­­ва е пределно ясно изказано чрез повторението на фор­му­ла, близка до евангелската: спасението на цялата земя “е ве­ли­кото пред­назначение на православието … от Изтока ще из­г­рее тази звезда” [69]; и още: “Образа Христов пазят за­сега в уединението си благолепно и нео­безо­б­разено, в чис­то­тата на прав­дата Божия от най-древните отци, апос­толи и мъ­ченици и ко­гато потрябва, ще го явят на раз­ко­ле­ба­на­та световна правда. Та­­зи мисъл е велика. От изтока ще въз­си­яе таз звезда” [331]. В та­къв аспект тряб­ва да се схва­щат и честите про­ти­во­пос­та­вя­ния в текста (макар в ня­кои слу­чаи и непреки) между Европа и Ру­сия, Франция и Русия ка­то “субекти” на За­пада и Изтока [вж.: 140, 242, 778 и др.].

Антиномията Изток-Запад както у Толстой, така и у До­с­то­ев­ски често присъства и в друга, латентна форма – за­менена е с по­нятия като ан­ти­под­ни­те центрове в руския ду­ховен космос: Пе­тербург (еманация на западното на­ча­ло) и Мо­сква (символ на източното, на Светата Рус). Пер­со­на­жи­те във “Война и Мир” строго са разграничени по приз­на­ка “петербургчани” – “мос­­ков­чани”, като съответно “не­бес­ни­­те души”, духовните, тър­сещи спасение прав­дотърсачи ка­то Пиер Безухов, Наташа Рос­това, Платон Каратаев, Ку­ту­­зов и пр. се чувстват “като у до­ма си” и обичат “май­ка­та на градовете”, “све­щената” Мо­с­к­ва и са някак чужди и са­мотни в Петербург [срв. т. 1-2: 263, 573, 690-691, 695; т. 3-4: 105, 295, 473 и др.]. Точно про­ти­во­по­ло­жно е от­но­ше­нието към топосите “Москва” и “Петербург” на пер­­со­на­жи като: Ва­си­лий Курагин, Елен Курагина, Борис Дру­бец­ки, Спе­рански, Наполеон и пр., ко­и­то са овладяни от “зем­на­та”, ра­ционално-егоистична стихия на битието [срв. т. 1-2: 468, 545; т. 3-4: 143, 347-350, 518 и др.][1].

Същият “модел” е при­­ло­­жен и в “Братя Карамазови”. Критерий за “източен” или “за­па­ден” човек, за “рус­ко” – “антируско” и у Достоевски се явява отношението към Москва. Не слу­чайно за де­мо­ни­ч­ния Смер­дя­ков се казва, че “самата Москва някак из­вън­ред­но малко го за­ин­­три­гу­ва­ла” [132], и “вярата му никак не е ру­­ска” [138], а съ­вестта на “западника” Иван Карамазов се събужда и го из­мъч­ва, ко­гато пътува към Москва, именно то­­гава(!) той усеща, че “вместо възторг в ду­шата му пад­на изведнъж такъв мрак, а сър­цето му се сви от такава скръб, как­вато не бе изпитвал ни­ко­га досега през живота си” [296]. “Цяла Русия ненавиждам” – го­вори Смердяков – и про­дължава с тирада за “умната” френска нация и “глу­па­вия” руски народ, което предизвиква “хва­леб­ст­ве­­ните” думи на пошлата Маря Кондратиевна: “Пък и вие са­ми­ят сте ка­то чужденец, същински благороден чужденец…” [236-237]. Са­­мо след няколко страници в ро­мана и “западникът” Иван Ка­рамазов из­по­­вядва: “Аз искам да отида до Ев­ропа, Альо­­ша, и направо от­­тук ще тръгна, и знам, че ще оти­да само на гробищата, но поне на най-най-скъпите гро­би­ща, това е! Скъ­­пи по­кой­ни­ци лежат там, всеки камък над тях говори за та­къв пла­ме­нен минал живот, за такава стра­стна вяра в своя под­виг, в сво­­ята истина, в своята бо­р­ба и в своята на­у­ка, че аз, знам го отсега, ще се хвърля на зе­мята и ще це­лу­вам тези ка­мъ­ни, и ще плача над тях…” [242].

Опозициятя между Изтока и Запада във “Война и Мир” и в “Бра­тя Ка­ра­ма­зови” е заместена освен от антиномията Пе­тер­бург – Москва и от други раз­нообразни превъплъщения ка­­то: ра­зум – интуиция; умсърце; чувс­тви­тел­ност на ге­ро­и­те към “вън­ш­ния” или към “вътрешния” си глас; обвързване на пер­сонажите с понятията “ляво” – “дясно”; отношенията на героите към “за­ле­за” или към “изгрева”; приемане или от­х­вър­ляне на Наполеон и на­полеонизма и др. под., като при то­­ва на Запада смислово от­го­ва­ря пър­вата, а на Из­то­кавто­­рата “съставка” от изброените би­номи (по-под­роб­но въ­п­­росът е проучен в творчеството на Дос­­тоевски – вж. Нейчев 2001а: 160-170).

2.

Двата текста са изоморфни и поради факта, че вну­ша­­ват ти­таничното про­тивостоене между различните ре­ли­гиозни и кул­турни цивилизации на мен­тално ниво. За­пад­на­та мисловност е отхвърлена на всички равнища, като ме­жду “Война и Мир” и “Бра­тя Карамазови” се откриват по­ра­зи­тел­ни съ­от­вет­ствия, дос­тигащи дори до буквални фра­зе­о­ло­ги­чни повторения, сякаш в своята последна книга Достоевски тво­ри огледално слово, което вли­за в пос­то­я­нен “диалог” с Тол­стоевото и създава усещането за общо идейно и духовно пространство. Но трябва да под­чер­та­ем, че и на това идей­но ниво “диалогът” между двете творби е про­ве­ден на прин­ципа от обратното. “Братя Ка­ра­ма­зо­ви” “отговаря” на вси­чки фун­даментални мирогледни по­ня­тия, застъпени в епо­пе­ята на Толстой, но у Дос­тоевски те са об­с­тойно развити и са представени в техния вътрешен смис­лов ас­пект, до­ка­то светът на идеите във “Война и Мир” като правило се из­ра­­зя­ва в относително кратки и стегнати ментални фор­му­ли, последвани от про­с­транни описания на фактурата на тях­ното зем­но-битово проявление. Ето ня­кои от топосите, в които двата тек­ста “се допират” чрез точни смислово-фра­­зеологични ре­п­ри­зи.

Идеята на Достоевски, че “всичко е като оке­ан, всичко те­че и се съприкосновява, тук го докоснеш – на другия край на све­та се отглася” [338] е почти буквално повторение на Тол­с­то­евата метафора на живота “раз­лю­ля­но­­то кълбо от капки”, неп­рекъснато съприкосновяващи се една с друга [т. 4, ч. 3, ХV: 593], но ако при Толстой този образ се мярка само за миг в съня от­кро­ве­ние на Пиер, то в “Братя Карамазови” ме­тафората за ог­ром­но течащия океан на живота, в който вси­чко е взаимосвързано, се появява в началото и не­п­ре­с­тан­но се възобновява чак до са­мия край на романа чрез ви­со­ка­та фре­к­вен­ция на идеята на ста­ре­ца Зосима (Маркел), че “все­ки пред всички за всичко е ви­но­вен” [305, 314-315]. И ако “Война и Мир” дава външно илюс­т­ра­­тивната стра­на на иде­ята, то “Братя Карамазови” изцяло е “из­тъкан” от ней­на­та сло­вес­но вътрешна субстанция, като на по-за­ден план ми­нава земното й битово въплъщение.

Това наблюдение се потвърждава и в следващия общ и ос­но­вен за два­та текста идеен топос – фразата, която се про­­крадва в разговора на Альоша с Иван Карамазов, че “вси­ч­­ки трябва най-много на света да обикнат първо жи­во­та. Да оби­кнат жи­во­та, повече отколкото смисъла му” [243] е то­ч­на идей­на реп­ри­за на житейската вяра, до която дос­ти­га Пиер Безухов в края на “Война и Мир”, когато, захвърлил “ум­с­твения далекоглед”, той стига до из­во­да, че “целта на жи­вота – не съществува”, че се­га просто “ще живее” – “той не можеше да има цел, защото се­га имаше вяра – не вяра в ня­какви правила или думи, или мисли, но вяра в живия, винаги усе­щан Бог” [т. 4, ч. 4, ХІІ: 642][2]. Но в “те­ле­с­на­та” епопея на Тол­с­той героят стига до идеята за любов към жи­­во­та (преди не­говата цел и преди неговия смисъл) чрез богат и мъ­чителен ек­­зис­тен­циален опит и той реализира идеята отново чрез и във опита, а не на мен­тал­но ниво, както това е показано в “духовната” епопея на Достоевски, къ­де­то “рационалните” идеи на “западника” Иван Карамазов се опровергават пър­во на идеологическо, а чак след това на житейско, битово ниво.

Интересен пример за различно “телесно” и “спи­ри­ту­ал­но” пред­ставяне на една и съща идея и в двата текста е из­вес­тната фра­за на Волтер: “s’il n’existait pas Dieu il faudrait l’inventer” (“ако нямаше Бог, той трябваше да се из­мисли”), ко­ято се среща как­то във “Война и Мир”, така и в “Братя Ка­­ра­ма­зо­ви”. В творбата на Толстой тя обаче добива след­на­та форма: “ако Баг­ра­ти­­он не съществуваше, il faudrait l’inventer – каза шегобиецът Шин­шин, като па­ро­дираше ду­ми­те на Волтер” [т. 2, ч 1, ІІ: 393], т. е. “il faudrait l’inventer” (“тря­­б­­ва­ше да се измисли”) в случая из­пъл­ня­ва принизена, чи­с­­­то битова функция (из­пол­зва се по от­но­ше­ние на един ис­то­­рически персонаж) и това профанизира ней­ния висш транс­цендентен порядък. И обратно. В “Братя Ка­ра­ма­зо­ви” Вол­­теровата фраза присъства в своя изконен, непроменен вид (в размислите на Иван Карамазов – вж.: 247) и из­пъл­ня­ва ро­лята на основен западен иде­о­ло­гически “маркер”, кон­т­ра­пункт на източната православна идея, за­щи­та­ва­на от Альо­ша и стареца Зосима, и тази идейна борба се разгръща по цялото про­с­транство на духовната епопея, която транс­фор­мира вън­ш­ния й конкретно ис­торически аспект (който иде­ята носи във “Война и Мир”) и разкрива изцяло неи­ния вът­решно спири­ту­а­лен потенциал[3].

3.

Следващият фундаментален за двете епопеи идеен то­пос е об­щото разбиране за европейския тип герой като то­тал­но не­съв­мес­тим, дори прес­тъ­пен за източния начин на мис­ле­не. Навсякъде във “Война и Мир” Толстой вну­ша­ва идеята за нищожната роля на личността герой за хода и раз­ви­ти­е­то на историческия про­цес. За автора Наполеон е “лъжлива, из­мислена от ис­то­ри­я­та фор­ма на европейски герой, който мни­мо управлява хората” [т. 4, ч. 4, V: 622] и за­това “ев­ро­пей­с­ки­ят герой” (по принцип) е “ни­що­жен”, “дребнав” [т. 1, ч. 3, ХІХ: 377], а ролята му е незавидна, “не­чо­ве­ш­ка” [т. 3, ч. 2, ХХХVІІІ: 277] и най-важното – тази “ро­ля” е неосъзната като прес­тъпление, а ка­то някава забавна игра на война [пак там: 225-226, 239 и др.]. Този феномен тясно кореспондира с текта на “Бра­­тя Ка­рамазови”, но тук той е обяснен вътрешно, осветен най-ве­че откъм не­говия духовен, религиозен аспект, тъй като се под­­чертава, че в Европа “престъпникът (…) рядко се раз­кай­вал, за­щото самите дори съвременни уче­ния затвърдяват у не­го ми­съл­та, че престъплението му не е престъпление, а са­мо борба про­тив несправедливия гнет” [68]. Заблуда, ид­ва­ща от това, че “там (на Запад – бел. е моя – Н.Н.) вече изоб­що няма църкви, а са останали са­мо църковниците и ве­ли­колепните църковни зда­ния, а самите църкви там от­да­вна ве­че клонят да преминат от низ­шия вид като църква във вис­шия вид ка­то държава, за да из­чез­нат окончателно в нея” [пак там]. На тази мисъл (за прев­ръ­ща­нето на Цър­к­ва­та в Държава), която е в основата на въз­ник­ва­­не­то на за­падния тип престъпен герой, е отредено огромно прос­­т­ран­ство от идей­ната канава на “Братя Карамазови”.

И в двата текста се изследва идентичният проблем за въз­мож­ността ин­дивидът да превъзмогне гибелното за лич­нос­тта уе­динение чрез т. нар. “на­ро­дна идея”. Срещу за­пад­на­та тен­ден­ция на “обособяването” на индивидуа­лис­тичната его­истична во­ля и нейната роля в съдбините на света Тол­с­той про­ти­во­пос­та­­вя колективната “народна правда”. Пред та­­къв проблем е из­пра­­вен в края на романа епопея Пиер Безухов, кой­­то желае да прео­до­лее егоистичното си уединение чрез сли­­ва­не с “общия” народен жи­вот: “Да бъдеш войник, про­с­то вой­­ник! – помисли Пиер, зас­пи­вайки. – Да влезеш с цялото си съ­­ще­с­тво в тоя общ живот, да се проникнеш от онова, ко­е­то ги прави такива. Но как да смъ­к­неш от себе си всичко из­­ли­ш­но, дяволското, всичкото бреме на тоя вън­шен човек?” [т. 3, ч. 3, VІІІ: 312]. Толстой показва, че това е въз­мож­но чрез лю­бо­в­­та към ближния (случая с внезапно из­блик­на­ла­та “Божия обич” у княз Андрей към неговия “враг” Анатол – т. 3, ч. 3, ХХХІІ: 409-410), която трябва да прерасне в лю­бов към своя на­род, а оттам и към цялото човечество. За писателя спа­се­ни­е­то на увлечения от самоуверената западна разсъдъчност ин­ди­вид е един­ст­ве­но в сливането му с руския народ, защото то­ва е уни­ка­лен, безподобен на­род, “а не като французите през 1813 го­ди­на”, които “обръщат шпагата с дръж­ката напред, гра­циозно и уч­тиво я предават на великодушния по­бе­ди­тел; бла­зе на оня на­род, който в мига на изпитание, без да пита как другите са пос­тъ­пили според правилата, чисто и просто ди­га първата по­пад­на­ла му су­ровица и буха с нея дотогава, до­като чувството на ос­кърбление и мъст в ду­шата му не се замести с презрение и жа­лост” [т. 4, ч. 3, І: 553]. За Толстой уникалността и ве­­­ли­чи­ето на рус­кия народ се проявява в гра­ниците на кон­к­рет­ното историческо съ­­битие, и се съ­из­мер­ва с величието на неговата историческа ми­сия.

Макар проблемът за уединението и неговото пре­о­до­ля­ва­не чрез на­ро­да да е централен и за романа-епопея “Братя Ка­ра­ма­зо­ви”, за разлика от “Война и Мир” той отново се пред­с­тавя от об­ратното – в своя глъбинен, духовно ре­лигиозен ас­пект. “За­ра­зеният” от западното неверие Иван Карамазов из­­по­вядва иде­ята, че “такъв природен закон: човек да обича чо­вечеството – изо­б­що не съществува и че ако има и е има­ло досега любов на зе­мята, то не по­ради естествени закони, а единствено затова, че хо­рата са вярвали в сво­е­то без­с­мър­тие” [72-73]. Но за него, “па­радоксалиста”, “Хри­сто­ва­та любов към хората е своего ро­да невъзможно чудо на зе­мя­­та (…) Ала ние не сме бо­го­ве…”, за­то­ва и любовта към хо­рата е невъзможна [249]. Целият роман е идей­но оп­ро­вер­жение и преодоляване на тази родена от зем­ния “евк­ли­дов­­с­ки разсъдък” мисъл. Старецът Зосима открива при­­чи­ни­те на заболяването в “уе­динението” на индивида: “пог­лед­нете ми­ряните и целия Божи свят, що се пре­възнася над на­ро­да, не се ли е изопачил в него образът Божи и неговата ис­ти­на?” [331] и дава формулата на спасението: “от народа е спа­се­ни­е­то на Ру­сия (…). Помнете това. Народът ще посрещне ате­иста и ще го надвие и ще ста­не единна православна Рус, (…) защото то­зи народ е Богоносец” [332-333].

Сле­до­ва­тел­но при Толстой преодоляването на его­ис­ти­ч­но­­то начало е не­отделимо от включването на индивида в над­­­ин­ди­ви­­ду­ал­на­та “народна душа” (“надиндивидуалността”, еле­мен­тът, който липсва в “душите” на обособените един от друг за­пад­ни “народи”), докато при Достоевски въз­с­та­но­­вя­ва­­не­то на вът­решната цялост на индивида е не­от­де­ли­мо от вклю­чването му в надиндивидуалното един­с­т­во на Цър­­к­ва­­та, тъй като у ав­то­ра на “Братя Карамазови” на­род и Цър­­ква са идентични по­ня­тия, защото руският на­род е на­­род Бо­го­носец (което обаче не мо­же да се каже за никой от “на­родите” на Запада, нито за за­пад­ната църковност ка­то ця­ло). Та­ка проб­ле­мът индивид-народ е по­с­та­вен и раз­ре­шен по своеобразен на­чин в две­те епопеи, ка­то раз­­г­ръ­ща­нето му във “Война и Мир” се осъществява в плана на зем­но­-ис­­то­ри­ческото, до­като в “Братя Ка­ра­ма­зо­ви” – в пла­на на ре­­ли­ги­озно-ме­та­фи­зичното, с което ро­ма­нът на Дос­то­ев­ски “ура­­вновесява” Тол­стоевия “историзъм”, “из­пъл­вай­ки” го с бе­з­­­брежен и окон­ча­телен трансцендентен есхатоло­ги­­зъм.

Следва

Ф.М.Достоевски през 1863 г. и Л.Н.Толстой през 1854, Москва, дагеротипия

 



[1] Тайнствената зависимост между мястото и качествата на човека е тема с дълбоки корени в културата. Например в Закони (V,747d-e) Платон казва следното: “…не бива да остане скрита за нас истината за местата. Едни места се различават от други по това, че създават по-добри или по-лоши хора (…). Едни места се променят постоянно и тяхната природа не е еднаква заради различните ветрове и температури; други пък заради водите; трети заради храната, която земята в тях ражда (а храната дава не само на телата по-добро и по-лошо, ами в не по-мала степен влияе и на душите). Сред всички тези обаче най-много се отличават онези места по земята, в които се усеща някакъв божествен дъх и които са били избрани от демоните, приемащи винаги обитателите или благосклонно, или не” [Платон 2006: 264-265]. Имаме сериозни основания да допуснем, че един от литературно-философските извори на тази мистична тема у Толстой възхожда именно към Платоновите текстове. (За въплъщението на платонистичните идей в конкретната структура на “Война и Мир” вече стана дума по-горе в изследването.) И така изводът е, че инферналният locus на Петербург поражда демонични хора, пълна противоположност на тези, произхождащи от святия дух на свещената Москва. Както вече неведнъж имахме възможност да отбележим (например при анализите на “Евгений Онегин” и “Медният Конник”) противопоставянето Петербург/Москва (и съответно: петербургчани на московчани или най-общо на не-петербургчани) се явява устойчива парадигма за цялата руска литература на ХІХ век.

[2] Това е същата формула, за която стана въпрос по-горе: “Екзистенцията предхожда смисъла на екзистинцията”.

[3] Убедителен пример за идеен диалог между “Война и Мир” и “Братя Карамазови” е обща­та интенционалност на двата текста към темата “contra Русо”. Думете на Иван Карамазов: “Ня­ма добродетел, ако няма безсмъртие” [73] са буквално повторение и съответно апофатичен “отговор” (отново “от обратното” – потвърждение чрез отрицание) на мисълта, изказана от Пи­ер Безухов: “Ако има Бог и има бъдещ живот, тогава има истина, има добродетел…” [т. 2, ч. 2, ХІІ: 500]. И двете фрази възхождат към общоизвестното разбиране на Русо, че любовта съ­ществува сама по себе се в човека и в обществото, дори и без вярата в Бога и в безсмъртието (вж. черновите към “Братя Карамазови”, където писателят се позовава именно на учението на Ру­со: “Русо – любовь, общество само из себя любовь” – Достоевский: т. 15: 208). Но ако във “Война и Мир” идеята на Русо е отхвърлена катафатически (т.е. с “положителни” съждения, които се пот­върждават предимно чрез екзистенциалния опит на Пиеровото твърдение “има”), то в епо­пе­я­та на Достоевски русоистичната мисъл се дискредитира на ментално ниво чрез изисканата ду­хов­на глъбина на апофатиката, която издига на неизмеримо по-високо ниво вярата в Бога и без­с­мъртието, чрез Иван-Карамазовото “няма”. (По-подробно за двата основни метода на ор­то­док­сал­ната догматика – катафатизъм и апофатизъм вж.: Ареопагит 1991: 8-9, както и блес­тящите книги на Вл. Лоски “Очерк мистического богословия Восточной Церкви” и “Дог­ма­ти­ческое Богословие” – вж.: Лосский 1991).

 

Откъс от книгата на Николай Нейчев
"Литература и Месианизъм",
Руското литературно месианство през XIX век
УИ „Паисий Хилендарски“, Пловдив, 2009.
Рецензенти: проф. д-р Иван Цветков
                 ст.н.с. II ст. д-р Христо Манолакев
Художник на корицата: Бисер Недев

 

 

Първа част тук
Втора част тук
Трета част тук
Четвърта част тук
Николай Нейчев, Визитка тук
 

 

© Христина Мирчева

Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника!